Царството на Бу

Преди години на всеки първи сняг в града ни отивах и правех един малък снежен човек, който оставях на перваза на прозореца на приятелката ми Стойка - първи снежен поздрав за нея от мен. Можеше да е най-малкият, най-смешният човек, с нос и ръце от малки клончета, да се събира в шепата ми, да е от мокър, лепкав сняг и до обяд и помен да не е останало от него… няма значение. Тя ще излезе и ще види, че съм била там и съм й оставила снежни мисли за добро утро.

Аз заминах да уча първо в друга държава, после тук, но в друг град, тя замина да учи навън също. Няма вече на кого да правя първи снежен човек с първия сняг. Минавам покрай къщата й и докато се подхлъзвам по леда по тротоара, се сещам за човеците и как вече нямат адресат. Малко е тъжно. Обичах да й оставям първи зимен поздрав.

Тази година от доста време насам падна истински, голям, пухкав сняг. Погледах го през прозореца един ден, а на следващия поканих детето да направим снежен човек. Това не е онзи малък снежен човек, който да можеш да хванеш с длан и да преместиш на сянка. Този стана хубав, набит и приятно закръглен - ако снегът не беше толкова сух и пухкав, вероятно щеше да стане и висок, но не би. Има си истински нос от морков, копчета, шапка и шал. С метлата не се справихме по традиционния начин, но няма нищо. На другия ден му добавихме приятел. Хубаво е.

Излез навън, направи снежен човек, поздрави приятел!