Tata Nano – новият Трабант

Прочетох в петъчният ‘Стандарт’ – Тата Нано, новата марка евтини автомобили, произведени от индийска компания. Само за 3,000 лева (три хиляди) се сдобиваш с базов модел. И даже не е от картон! Не ви ли звучи прекрасно?

Аз съм страстен любител на Трабант, признавам, че това ми повлия още като прочетох заглавието. Любител, но и собственик. Първата ми кола, която все още пазя, е Трабант. Майка ми точно се учеше наново да кара след двайсет години пауза. На втория потрошен автомобил (не по нейна вина този път) баща ми се ядоса, каза ‘взимам ти Трабант, докато се научиш!’ и преди майка ми да успее да каже ‘не искам’, се сдоби с верния източнонемски труженик. После същият премина в мое наследство. Дълги години бяхме винаги двама, винаги.

Когато в училище излязох след часовете, за да видя Трабанта си, наврян между две дървета, по едно отпред и отзад, с по два сантиметра разстояние от кората им, заедно с отбор магарета от класа ми, които се търкалят по земята от смях, докато гледат как ще изляза от мястото, където са го натикали… (преминах с отличен и после ги гоних с мръсна газ)

Когато подпрях отзад буса на една леля от разсеяност – на нея й нямаше нищо, ама моя Трабант не вървеше… Тя си плю на ръцете и сама го избута, за да ‘се оправим’ после…

Първото ми произшествие – аз шофьор на една седмица, се навирам в задънена улица, понеже е много важно да отида там именно с кола (защото мога). И после разбирам, че трябва да изляза на заден, между шпалир от лъскави джипове и мерцедеси (във времето, когато да караш такава кола значеше най-често да си част от определен борчески кръг). Ъърррт. Дум. Една чужда броня, пищи аларма. Паника. Напред. Назад. Ъъърррт. Дум. Втора чужда броня, пищи втора аларма. Гипс. Напред, назад (малко по малко, броня след броня все ще излеза!). Спасение. После пратих приятелката ми Стойка шпионин да види има ли ядосани хора наоколо. Нямаше. И поражения по чуждите коли нямаше. Някой обаче е шпионирал мен – услужливо беше събрал остатъците от задния мигач и ги беше подредил върху пощенската ми кутия…

Баща ми се хилеше, че карам трабанта като лудата монахиня от филма с Луи дьо Финес. Може и да е имало нещо такова. Приятелите ми още помнят как се качвахме на Дедево с Трабанта… На отиване – добре, добре, ама закъса. В добавка и ръчната спирачка сдаде багажа. Едно момче с джип ни изтегли до горе. Всички отидоха да търсят вилата, където трябваше да отседнем, а аз видях, че трабанта стои самостоятелно и без да натискам спирачка, излязох и се подпрях отгоре му да изпуша една цигара. Съвсем като в комедиите – колата в същото време тръгна по надолнището… спря се в някакво оргомно желязо и изкриви задната броня. На връщане – миризма на феродо. Всички мълчат, а като слязохме в града, единия каза, че повече с мен няма да се вози. Било го страх. Аз карам безопасно, моля ви се!

Първият и единствен път, когато са ме спирали полицаи – аз, нов шофьор на три месеца, горд собственик на трабант, три маймуни, качени вътре, а кампании като ‘Не карам пил!’ все още нямаше… не, тази ще ви я разкажа друг път, то беше цяла одисея.

Когато се омъжвах, ми беше съвършено ясно, че няма друга възможна кола, с която да го направя. И така, верният ми Трабант беше пребоядисан с оригинална Ферари боя (която струва два пъти колкото него, хаха). Шоу по улиците. Една жена пред обредния дом към друга: Я, гледай, червен трабант и булката сама се кара! Ау, ами това е нашата булка, казва втората и хуква да не изтърве сватбата.

С бебе на месеци, аз седнала отзад и стиснала я, защото няма колани, хем ме е страх, хем ме е яд и намилам защо няма колани…

После му гръмна двигателят. Стои в един двор. Не мога да го хвърля – просто не мога. Това е моята кола (макар че сега имам друга) и винаги ще бъде моят трабант, рицарят в червени доспехи. Може би ще го ремонтирам и понякога ще го карам, когато не возя детето, поне да не се притеснявам за нейната безопасност.

Нямам търпение да си купя новата Тата.

—————————————————————

Ако написаното ти харесва, гласувай за него тук: http://svejo.net/home/link_summary/16105

.