Царството на Бу

Преди 2 години бях на European Mastery Symposium на Ла Лече Лига – в Холандия. Понеже детето беше още малко (и беше бозайник), го водих с мен. Трябваше да стигна до някакъв псведоград Керкраде – оказа се чисто село – докъдето се стигаше с влак. Разпечатах си указанията как се стига до местоназначението и потеглих смело. Пътувах с огромен сак – всеки, пътувал с малко дете, се сеща, че носех дрехи за примерно месец, въпреки че бяхме там за 4 дена. Долетях по живо, по здраво в Амстердам, помотках се няколко часа на летището (със сака на рамо, понеже човек трябва да е малко по-умен от мен, за да си остави багажа на съхранение) и после хванах влака.

И пътувам…и пътувам… детето ми заспа в скута. Около мен – само холандци, които говорят на странен език. По говорителя обявяват спирките, които звучат примерно така „Кхх…ГРХДХАНДЙАЙСК…Кххх”. Нямам идея къде съм, знам обаче, че трябва да пътувам около три часа. Минават трите часа, влакът спира. Виждам, че не съм където трябва и си стоя кротко. Постоява и тръгва наобратно (пишеше го на табелките) – тук започнах да се паникьосвам. Никакви кондуктори не минават, няма никакви хора около мен, детето спи непробудно, няма кого да питам…

Най-сетне се появява кондуктор (всички кондуктори бяха оборудвани с Палм Пайлът, много се впечатлих) и аз леко раздразнено питам кога, все пак, ще стигна закъдето съм тръгнала. Той отваря големи очи и ми съобщава, че всъщност е трябвало да се прехвърля на друг влак примерно преди час и половина. Аз съм втрещена – никой не ми е казал. На упътването пишеше „10:30 – 11:45 – 11:50 – 13:30”, което съвсем не ме е навело на мисълта, че означава смяна на влаковете. Любезният кондуктор ми казва къде да сляза и да се прехвърля. Не успявам да сляза навреме - „Кхх… ГРХДХАНДЙАЙСК… Кххх” каза високоговорителят и аз не разбрах… На следващата спирка слизам, прехвърлям се с помощта на други Палм Пайлът железопътни работници и пътувам. Трябва да се прехвърля още веднъж, този път – успешно.

Вместо три, прекарвам в холандските влакове общо седем часа. На гарата няма никакви таксита (понеже е село). Хващам автобус, като посочвам на шофьора името на местоназначението си и той ми казва да сляза 300 метра по-късно. Възмутена съм – за евро и шейсет щях да си извървя триста метра, много благодаря! Влизам в голям супермаркет и питам персонала как да стигна, а те започват да вдигат рамене и да се усмихват извинително - чиста лъжа е, че всички в Холандия говорят английски! Намира се един добър човек, който ми предлага да ме закара. Аз съм смутена – гледала съм твърде много хорър филми, предполагам, но когато той ми казва, че трябва да вървя около 2 км, се предавам и с благодарност приемам предложението.

Безпрепятствено стигам до бивш манастир, превърнат в конферентен център покрай религиозната дейност, където ме посрещат разтревожено, защото са ме очаквали преди четири часа. Започвам да обяснявам как съм пътувала седем часа по влакове и ме гледат съжалително като идиот (вероятно – с право).

След края на симпозиума се връщам в Амстердам, където холандско семейство ни подслонява за една нощ – самолетът е много рано на другия ден. Смутено се усмихвам и се чувствам малко неловко да се вмъквам в живота им, но общо взето всичко минава добре. На сутринта мъжът ме ескортира до спирката на влака на летището – абсолютно ми нямат вяра, че мога да стигна сама…

Трудноподвижна съм – от симпозиума съм натоварила и малкото място в сака с тежки като тухли книги; на единия хълбок съм метнала Мая с раничка на гърба, с другата ръка влача новата тротинетка, която съм й купила, на гърба нося раница, на рамото – сак плюс две чанти с дълги дръжки… На скенера ме спират – имате оръжие в джоба! Въх… вадя алуминиевия гаечен ключ за тротинетката (която пътуваше като ръчен багаж) и го показвам. Дълго ме оглеждат и преценяват дали не мога да посегна на нечий живот (например – да завинтя ухото на някого, знам ли) и ме пускат. С облекчение се прибирам у дома.

След два дни отивам отново на EMS, сама – този път в Асизи, Италия. По стечение на обстоятелствата след края на симпозиума ще прекарам два дена в Рим, преди да летя наобратно. Започвам да търся евтин хостел, в който да спя. Преди 6-7 години съм спала в хостел в Лондон и пазя много добри впечатления. Сега обаче не е така. Попадам или на безбожноскъпи места (извинете, но 40 евро за обща стая!) или на някакви твърде подозрителни…

След голямо проучване се спирам на евтин хостел, където даже предлагат закуска и вечеря. Общите стаи не ме притесняват, това е добър начин да срещнеш нови хора. Започвам да чета отзиви от отсядали в хостела пътешественици и ми става все по-страшно. „Не спахме, където бяхме резервирали легла…водиха ни на друго място на около 20 минути път, мислехме, че ни водят да ни оберат и убият!”… „Никога няма топла вода, дори да станеш пръв.”… „Тоалетната наводни стаята, интересно преживяване.”… „Персоналът ме гледаше много подозрително и правеше намеци, пътувах сама и не посмях да излизам по тъмно из Рим.”… „Хостелът е в квартал, който е много неприветлив и е абсолютно гето, не препоръчвам разходки навън!”

Леко втрещена, поради липса на избор, резервирам легло там и започвам да тая мрачни мисли дали изобщо ще се върна жива в България. За щастие, мейлът ми донася новина за спасение: добри люде от римското ЛЛЛ ще ме подслонят у тях. Чувствам се силно облекчена. Вече кроя коварни планове как мога да ги прилъжа да ме разведат из града. Мисля си, че славата ми на силно дезориентиран човек ме предхожда и може би ако просто застана с картата на града, разгърната пред себе си, гледам тъпо, но жално и мигам на парцали, ще се смилят над мен…

Ако ви беше интересно, глас тук: http://svejo.net/home/link_summary/34028

.