Бягство от родилния дом (раждането на Яна) I

Моята бременност с Мая; Раждане в три части: Intro

Месец по-късно най-после намерих достатъчно време и мисъл накуп, за да се разпиша за раждането на Яна

Финални метри: Бременността ми с Яна

Част I

Отивам отново на преглед при гинеколога шест дена преди термин – вече огромна като платноходка, пуфтяща безспир и досадена от изглеждащите безкрайни последни седмици. Питам го колко голямо ще е бебето – все пак да съм подготвена, нали от мен трябва да излезе. Той обаче избягва да се обвързва с конкретни обещания. ‘Ами… нито изостава, нито избързва като размер… нормално голямо за тези седмици…’ Питам развеселена, ‘Три – три и нещо килограма?’ ‘Да, там някъде’. Учудваща информация ‘Първото дете колко се роди?’ ‘3,250кг’ ‘Да, вторите често са по-едри от първите… Таткото едър ли е?’ ‘Да’, казвам. ‘Е, значи нормално е и бебето да е по-едро.’ ‘Ама то и на първото дете беше същият татко’, кикотя се аз.

‘А кога приблизително да очаквам да родя? Предния път ми казаха в началото на седмицата, че до края й мога да родя – и така и направих.’ Той отново не казва нищо точно. ‘Околоплодните води намаляват… коремът се е смъкнал… болят ли ви тазовите кости?’ ‘Да.’ ‘Е, да, тялото се готви за раждането.’ Докторе, аз знам, че се готвя да раждам, въпросът е – кога?!

На другия ден се мотая с детето у дома пред компютъра, ровейки виртуалната си ферма. По някое време почвам да усещам леки контракции и малко по-късно установявам, че са сравнително регулярни. Засичам ги известно време и като се убеждавам, че наистина са редовни, звъня на мъжа си – не, не ми трябва още, да не идва, просто да има едно наум и като го викна, да дойде. 15 минути по-късно той все пак дохвърчава въпреки уверенията ми, че няма да родя всеки момент. Междувременно се чувам с майка ми и тя, заедно с леля ми, идват да пием кафе. Пътьом срещат братовчедка ми с голямата племенница и всички заедно засядаме на кафе със сладки – за ужас на мъжа ми, който се опитва да ме изстреля към родилния дом просто за всеки случай, колкото и да обяснявам, че е твърде рано.

По някое време поддавам на нервността му, чуваме се с акушерката и отиваме към родилното около два следобяд – да потвърдят, че ще раждам, пък после ще видим. Мая остава у дома заедно с майка ми, с наставления да поспи и обещания, че няма да родя в това време.

В родилния дом акушерката ми ме посреща – едикойси доцент бил на смяна, тя е говорила с него за моите разбирания – естествено раждане с минимум намеса – и той е казал, че уважава желанията на майката. Идва и самият възрастен доцент, който бързо ми предлага да ме сложи на система и да ми пукне водите – ‘и до шест вечерта ще си родила!’ Любезно отклонявам поканата му и казвам, че не бързам чак толкова много. Той ме гледа любопитно, но не настоява. Преглежда ме за разкритие – и това са отвратителни няколко минути, прегледът е ненужно болезнен и крайно неприятен (аз го илюстрирам вокално, за да не оставям съмнение в доктора, че ме боли). Установява 3 см разкритие и съобразно изявеното ми желание, ме праща да се разхождам навън за два часа, в радиус до 20 минути пеша, с наставления при изтичане на води или друга спешност да се върнем. След като излиза, акушерката ми обяснява, че той наистина може и да пипа по-грубо, но е светило, пише учебници, обучава млади лекари… аз съм честна с нея – може да е светило, не споря, но е безкрайно груб. Мен и така си ме боли, нямам никаква нужда някой да добавя още болка.

Излизаме навън да се разхождаме. Трамбоваме паважа и си говорим разни неща. От време на време при контракция спирам на едно място и дишам дълбоко, докато отмине, но определено не мога да се оплача от болката – съвсем поносима е. Минаваме през близкия супермаркет, откъдето се запасяваме с вода и шоколад. Обаждам се на татко, че ще раждам – още е рано, но по-късно могат да се чуят с майка и да дойде към болницата. Малко по-късно стигаме до МакДоналдс – в квартала около родилния дом няма пукнато кафене, аз съм жадна и гладна, така че това е добре дошло. Докато скоростно сгъвам чийзбургер, свекърва ми тревожно звъни на сина си да провери как съм. ‘Добре е, яде сандвич’, успокоява я той. Как после да обясниш на някого как си се мъчила и трудила да раждаш с пот на челото, като те издават как най-спокойно седиш и плющиш джънк фуд?!

Отбелязвам, че контракциите, макар съвсем регулярни и усилващи се като интензивност, са все така поносими като болка. Мъжът ми казва, че се чувства по-спокоен, като е до мен и вижда какво става, вместо да седи в чакалнята и да гадае как съм, що съм. На мен също ми е спокойно и приятно да ми прави компания и да сме заедно.

Два часа и нещо по-късно се връщаме в родилния дом. След сравнително по-лек, но пак неприятен преглед доцентът установява около 5,5 см разкритие и ме поглежда укорително – ‘Ако беше дала да те сложа на система, сега щяхме да сме на тези сантиметри!’ Гледам го удивено: ‘За какво да стоя вързана на система, от което боли, като за същото време с разходка постигнах същите сантиметри много по-безболезнено и приятно?!’

Заедно с мъжа ми и доцента посядаме във фоайето. След като явно се убеждава, че наистина не искам екстрите на модерната медицина да работят за мен, докторът малко неохотно ме праща отново да се разхождам – в по-близък периметър, за още час. ‘След 17:30 не поемам отговорност!’ Аз не държа особено да родя до 17:30 точно, не сме на маратон… На излизане не успява да уцели ключалката няколко пъти (вратите се заключват, защото иначе ромски фамилии влизат на тълпи за посещение и информация) и дава връзката ключове на мъжа ми да отвори. Това, плюс грубия преглед определено ни кара да се спогледаме – извинявай, но ако човек не уцелва ключалката, как ще му се довериш да изроди бебето ти?

Обикаляме в по-малки кръгчета квартала около родилния дом. Обаждам се по телефона на акушерката, която си почива, докато ме чака, за да й кажа, че продължаваме с разходките. Усещам едно минимално несъгласие в гласа й, че вместо да стоя в болницата, където – всеки знае – е мястото на родилката, обикалям улиците, но тя е много толерантна и се съгласява да се доверя на тялото си. Накрая вече наистина ни омръзва да кръжим – иначе казано, мъжът ми се уморява да ходи – и спираме до р. Марица. Той сяда на парапета до брега, но аз се чувствам много по-добре, когато се движа – и продължавам с тегели напред-назад. Звъни приятелката ми Мяу и идва да ме види за малко. Тя чака второ бебе през януари и искрено се вълнува за мен – освен това се надява втория път да опита естествено раждане (първото е секцио) и свързаните с това неща са й много интересни. Ходим малко заедно, разказвам й днешните преживявания и се хилим; дори успява да ме издебне и да ме снима какви съсредоточени физиономии правя по време на контракции. Болката започва да се усеща повече – инстинктът ми е да се свия на кълбо, но тогава пък не се чувствам по-добре…ще се ходи, то е ясно.

Минава час, час и половина… мъжът ми започва да се притеснява да не закъснеем. Спокойно, казвам, все пак е моето тяло, а и съм раждала веднъж, има още време, няма да родя на брега на Марица! Все пак, по някое време решавам да се върнем. Часът е шест и малко, тайно се надявам смяната на доцента да е свършила. Обажда ми се майка и се разбираме да дойдат заедно с баща ми и Мая да се видим.

Стигаме до родилния дом и чакаме отвън да дойдат нашите – жена от персонала минава покрай нас (акушерка? санитарка? не знам), ухилва се и бодро ми подвиква ‘Защо се връщаш? Не ги слушай! Отивай, махай се, ходи още! 35 години стаж имам в зала, няма по-добро от това за помагане на раждането!’ и в този момент с тих ужас мяркам ръкава на доцента на входа. Ами ако ме види и започне да ме кара да влизам!? Издавам немощен грак и се опитвам да се прикрия зад мъжа ми – безуспешно, с тази ми физика! Започвам да се хиля неистово, което съчетано с контракция, е некомфортно усещане. Долепени като гротескни сиамски близнаци (понеже аз се, хм, крия зад него) прекосяваме улицата и се скриваме зад ъгъла. Мъжът ми е убеден, че докторът ни е видял, но на мен ми е почти все тая.

Идват майка ми и баща ми, Мая, която е толкова развълнувана и притеснена едновременно, че не знае да плаче ли, или да се усмихва и ми се мята в прегръдките. Приказваме си, обяснявам дилемата с доцента и решаваме да звъннем на акушерката и да питаме кой ще застъпи на смяна. Тя вдига телефона разтревожена: ‘Къде изчезна? Притесних се да не родиш на улицата!’ Идва при нас и ме успокоява, че на смяна застъпва друг лекар, да не се безпокоя – а и трябва да попълним разни документи, куп бумаги, като цяло прегледът за приемане ще отнеме още доста време, така че желанието ми да постъпя максимално късно в родилния дом ще се осъществи. Е, щом е така…

Четири часа и половина разходки по-късно за пореден, последен път за деня се запътваме към родилния дом.

следва Не мога, не мога! (раждането на Яна) II