Искам на Маруся!

Едно време, като повечето деца, имах Балканче. Карах това Балканче умерено; три спомена имам с него – как ми го подаряват и обезумявам от радост; как решавам да се възкача един тротоар, като докато карам, вдигна предната гума (колко хитро и лесно ми се вижда отстрани), но вместо това се сдобивам с очаквания резултат – блъскам се челно в тротоара, излитам над Балканчето и се ожулвам жестоко; и как, доста по-късно, един ден баща ми ми казва, че са разбили мазето и са задигнали буркани, инструменти – и моето Балканче. В тоя момент не го карах особено активно и не страдах особено.