Искам на Маруся!

Едно време, като повечето деца, имах Балканче. Карах това Балканче умерено; три спомена имам с него – как ми го подаряват и обезумявам от радост; как решавам да се възкача един тротоар, като докато карам, вдигна предната гума (колко хитро и лесно ми се вижда отстрани), но вместо това се сдобивам с очаквания резултат – блъскам се челно в тротоара, излитам над Балканчето и се ожулвам жестоко; и как, доста по-късно, един ден баща ми ми казва, че са разбили мазето и са задигнали буркани, инструменти – и моето Балканче. В тоя момент не го карах особено активно и не страдах особено.

Когато кандидатствах след седми клас в далечната хилядадеветстотиндеветдесетивтора, нашите решиха да поощрят ленивия ми дух с обещание, че ако ме приемат в езикова гимназия, ще ми вземат колело – маунтин байковете точно излизаха на мода и исках такова страшно много.

В езикова гимназия ме приеха наистина, но когато се сетихда поискам колело, баща ми ми каза първо да подкарам архивния му Балкан, събиращ прах под навеса от години – и ако се увери, че карам наистина, тогава ще ми вземат байк. А Балканът, не знам дали се сещате за модела, е огромно колело – аз съм висока забележителните метър и шейсет и дори изправена до максимума на великанския си ръст, трудно възкачвам такова колело, камо ли да го карам, още по-малко – да падам безопасно от него…

Балкан

Аз Балкан-а така и не подкарах, колело също не получих… старото колело на баща ми по-късно замина в махалата и вероятно е още живо.

Все пак, продължавах да искам да имам колело и периодично се сещах за това си желание. Почти се обидих, когато баща ми взе на сестра ми колело, докато й гостуваха в щатите, а на мен – степер (“Имаш нужда.” Ха! Кой ли няма…)

Когато голямото дете и баща му почнаха да карат редовно, докато аз изоставена седях да подпирам бебешка количка, се почувствах съвсем обезвелосипедена. Ясно е, че имах нужда от промяна.

Затова взех генералното решение за рождения си ден да се сдобия с колело. На гостите пратих такава покана. Всички подкрепиха решението и вече съм горд собственик на Маруся. Остава да реша въпроса с бебето, защото още нямаме велосипедна седалка за дете, и съм готова да покоря света на две гуми.

Маруся, аз и бебето

Тъй то. Вече успях да ударя една паркирала кола, като карах и не успях да спра. Пазете се, ако ме видите.