Вдъхновена, надъхана и с огромна радост се качих рано сутринта в автобуса за София и потеглих.
Всеки каза, лесно е. Слизаш на автогарата, спирката се вижда, описания има. Пей сърце.
Отивам към спирката /от коя страна да застана?/ Четох, четох, мърморих под нос. Пресякох и отидох на правилното място. Те написали хората, столица еййй, не е шега работа. 1,3,5 центъра. Пристига трамвай №1. Качвам се. И…мъките започнаха.
Ще ходим до Гърция семейно, заедно с баща ми за два дена да проучим гръцките къмпинги – тук положението започва да става невъзможно – зле поддържани къмпинги, които искат страховити суми за честта да си държиш караваната там, като в замяна наоколо се издигат надвисващи хотели покрай мръсните плажове. Ще се разходим, ще разгледаме, малко туризъм в близост до границата, празници и почивни дни… идилия
Но, както Флор справедливо отбеляза, учудващо щеше да е да ида някъде и да не ми се случи нещо…
Трябва да пътувам до Италия. Няма как да не се сетя за последното си пътуване отпреди две години и леко да се притеснявам за себе си, като знам на какво съм способна.
Ще летя с Бългeриан Еър – каквито и да са, предлагат най-евтината оферта за тази посока. Успяла съм да събера багажа си в скромен сак с тегло от 6,8 килограма, възхитена съм от себе си.
Предпочитам място до прозореца, но не знам какъв е тоя мой късмет да ме слагат все до крилото. Така имам перфектна възможност да видя, че някои части са леко огънати и явно изчукани, да прочета „Клетка с течно гориво. Моля, не отстранявайте!” и силно да се надявам, че са спазили указанието, да видя как се разгъват разните там елерони и задкрилки и се тресат истерично от вятъра и да си представям как не устояват на порива и се разхвърчават, докато мисля Щесеразбиемщесеразбиемщесеразбием.
