От съвсем скоро най-сетне успях да се пренеса в новото си старо жилище. Там съм живяла до юношеските си години, после в тихо село на няколко километра от града, после в друг квартал (кварталът на анцузите, където спортно-домашното облекло е дрехата, която да сложиш за поход по магазините или посещение в местното фьешън-кафене). Най-после успях да се върна обратно у дома.
Животът с четиригодишно и трийсет и шест годишен далеч не е толкова подреден и предвидим, колкото си мислех някога, че ще е. Искам да кажа – четири години, все пак, да не говорим за тридесет и шест! На тази възраст би трябвало да могат сами да си подреждат играчките, дрехите и даже малко да помагат на мама, нали? Не, както се оказа.
Марфа предлага да се върнем десет години назад и колективно да се чупим от работа. Неизвинени никой няма да ни пише…най-много в края на месеца финансовият баланс съвсем да не ни излезе. Мисля да се пробвам (разбира се, това безкрайно се улеснява поради факта, че шефката ми днес я няма и няма кой да ме следи тук ли съм или не съм). И все пак: ако се придържаме към истинската българска традиция, как можем най-удачно да се скатаем от работа, без да изглежда твърде подозрително?