Transporter

Трябва да пътувам до Италия. Няма как да не се сетя за последното си пътуване отпреди две години и леко да се притеснявам за себе си, като знам на какво съм способна.

Ще летя с Бългeриан Еър – каквито и да са, предлагат най-евтината оферта за тази посока. Успяла съм да събера багажа си в скромен сак с тегло от 6,8 килограма, възхитена съм от себе си.

Предпочитам място до прозореца, но не знам какъв е тоя мой късмет да ме слагат все до крилото. Така имам перфектна възможност да видя, че някои части са леко огънати и явно изчукани, да прочета „Клетка с течно гориво. Моля, не отстранявайте!” и силно да се надявам, че са спазили указанието, да видя как се разгъват разните там елерони и задкрилки (за съжаление, това са единствените части от самолета, които знам като названия, нямам представа на крилото ли се намират) и се тресат истерично от вятъра и да си представям как не устояват на порива и се разхвърчават, докато мисля Щесеразбиемщесеразбиемщесеразбием.

Изслушвам указанията за безопасност в случай на авария. Винаги са ме удивявали – със сигурност няма здравомислещ човек, който да вярва, че ако самолетът гръмне на височина от 7,000 метра ще може да се спаси, като диша в кислородната маска и си завре главата между краката, нали? На седалките пише, че могат да се използват за плаване. Започвам щателно да ги оглеждам. Изглеждат много масивни и са здраво завинтени за пода. Не схващам идеята – как точно се предполага да плават?

Поднасят закуска – отдавна изпаднал в кома кроасан с кашкавал, който има вкус на хартия, дават още кексче, кафе и безалкохолно. Oдобрявам.

Прелитаме над Апенините. И над още Апенини. И над други. Хубаво щеше да е да бях внимавала в час по география някога, тогава щях да знам и други имена на планини в Италия.

Апенини… още едни Апенини…

Пристигаме на летището. Лесно се ориентирам накъде да вървя. Нареждам се на гишето за билети за влака и решавам вместо да следвам указанията да пътувам от летището до най-голямата влакова гара в Рим – Термини, а от там до Асизи, да искам билет направо за Асизи. „Искам да стигна до Асизи!” Касиерът впива поглед в мен и пита коцкарски „Защо?” Аз съм толкова втрещена, че успявам само да вдигна рамене с извинителна усмивка. Уверявам се все пак, че имам пълни указания къде да сменя влака, за да не повторя холандската история. После ми става смешно и малко приятно – от 11-12 години не съм била в Италия, трябваше да си спомня, че средиземноморските мъже имат малко по-друг подход към нежната половина.

Слизам на гарата, където трябва да сменя влака и установявам, че указания няма – а каквито има, са – изненада! – на италиански. Намирам офиса на жепе служителите, където стои табела ‘В момента сме заети по платформите, елате по-късно’. Виждам някакви хора с униформи и се затирвам към тях. Оказват се карабинери. Обяснявам проблема си – не разбирам от коя платформа да хвана нужния влак. Всуе – не говорят английски. Карабинерката (ъм, не знам по-добра дума – жена, все пак) започва бавно и отчетливо да ми говори на италиански тук-таме с английски думи, явно с надежда, че така ще я разбера по-добре. Ю го – посочва накъде – лук – посочва си окото – монитор! След още няколко разходки до монитора и обратно до карабинерите разбирам кой влак трябва да хвана и стигам до Асизи без проблем.

След три дена в Асизи пристигам обратно в Рим, където имам два дена престой, преди да потегля на обратно. Пътуваме до дома на жената, при която ще спим, а после излизаме на разходка с Хуанита, също отседнала там за една нощ. ‘Ти си отговорният възрастен’, заявявам аз, и й обяснявам склонността си да се губя. За щастие, тя се ориентира далеч по-добре от мен и безпрепятствено правим нощен набег на Рим.

На другия ден вече съм оставена сама на себе си. Концентрирана над усилието да стигна докъдето искам, успявам без проблем да сменям метро и да отивам на правилните места. Започвам да си мисля, че преигравам и всъщност се справям добре. Въпреки това, макар че имам дневна карта за римския транспорт, решавам да не си насилвам късмета и се придържам само към метрото, без да посмея да пробвам автобусите (което означаваше да ходя пеш на много големи разстояния, но няма как).

Вторник. Трябва да се прибирам в България. Мисля си, че за разлика от Холандия, този път нямам какво особено да разкажа за самото пътуване. Сутринта съм си оставила багажа на съхранение на Термини. Нарамвам го – изглежда, става все по-тежък с всяка минута – и отивам на гишето за билети. Там ме чака неприятна изненада – от тази гара до летището пътува само Леонардо Експрес, който струва два пъти повече от другите влакове. Виждам, че времето да стигна до летището намалява заплашително. Скачам на метрото, три станции по-късно купувам билет от друга гара до летището на нормална цена. ‘Кога тръгва?’, питам аз. Служителят се ухилва ехидно – ‘Сега!’ Затърчавам към платформата колкото мога, и се класирам за влака запъхтяна и зла. Краката ми са подбити и ме болят… свалям маратонките и обувам новите чехли с надежда така да е по-добре.

Стигам на летището вече закъсняла. Много по-огромно е, отколкото беше на идване. Не знам как винаги аз съм единствения човек, който не успява да си намери количка за багажа, сакът ми тежи страховито и определено ми пречи да бързам. Успявам да намеря чек-ина, само за да видя, че българското гише вече е затворило. Паникьосвам се. Отивам на друго гише и ми казват, че ще ме чекират – но след малко, изчакайте. Чакам, чакам… ‘Преместете се при колежката, моля!’ Премествам се и чакам, чакам… става все по-късно. Колежката най-сетне решава да ме обслужи. „Закъсняла сте!” констатира тя. „Знам!” изврещявам раздразнено. „Готово! Но трябва да бързате!” Мимоходом с почуда отбелязвам, че неизвестно как, багажът ми вече тежи 13,8 килограма, без да имам спомен да съм редила тухли вътре.

Време е за отчаяни мерки. Събувам чехлите, защото е ясно, че с тях трудно ще бързам, пъхам ги в чантата и затърчавам в свински тръст. Босите ми крака шляпат и се подхлъзват по плочите на пода и хора ме поглеждат с половин око – надали съм първата, гонила самолет. Със съжаление виждам, че съм се надценила. Има много да търча, докато стигна до изхода. Стигам 15 минути преди излитането, точно започват да качват хората. Чак съм леко разочарована, че след всичкото тичане съм успяла точно навреме.

На борда на Ал Италия предлагат храна – ‘Сладко или солено?’ Малко ме е срам да поискам и двете (явно не е практика), така че се задоволявам със сандвич, за който не бих се наела да опиша какво съдържаше.

Летим и кацаме без проблем. Двама-трима пътника по навик ръкопляскат, но бързо спират – явно вече всички сме свикнали с идеята, че да пътуваш със самолет без произшествия е нормата, която няма нужда да бъде аплодирана.

У дома разбирам, че всички дрехи и книги в сака ми са добре омазани със забравено вътре ябълково пюре.

Беше забавно? Вот тук: http://svejo.net/home/link_summary/35992

.

Advertisements

9 responses to “Transporter

  1. Ок, първо за пътуването, но на мен ми се искаше да споделиш впечатления от самата Италия и Рим. А не само леко загатване за седиземноморските мъже.

  2. Дай ми време 😀

  3. Колкото искаш 🙂
    Търпението май не е най-силната ми страна.

  4. 😀 😀 😀 😀 Все още си представям как се „тресеш“ (скуза ме) в свински тръст 😀 Тва просто ме извади от равновесие и изпаднах в истеричен смях …

  5. Ха, добре дошла! 🙂

    Виждам, че задобряваш в ориентирането из непознати населени места, а в разказите – от майстор какво следва нагоре??? (липсва ми плешивия почестващ се емотикон)

    За самолетните седалки – надявам се на никого да не му се отдаде възможност да разбере как точно плават над морета и океани!

  6. Това ми напомня как се връщахме преди две години от Румъния с още трима българи. Тогава щяхме да си изпуснем полета от Букурещ за София, но по вина на компанията, която отложи един вътрешен полет и просто не можахме да стигнем до Букурещ… направо ми се плачеше… В крайна сметка ни качиха на друг полет, самолета от Букурещ ни изчака и се прибрахме благополучно… но пак така ударихме сума ти търчане със се багажите… Още ми е смешно как един колега се нареди да си чекира билета на касата за Барселона (защото нашата беше затворила)… то и на мен ми се ходеше там… 😀

  7. GrOzNoTo^_^PaTe

    Това за Апенини,Апенини-разсмя ме,наистина 🙂 🙂 🙂

  8. Бу много се смях, отделно че ми храниш душата така добре обличайки историите си в думи!

  9. хахаха

    но на теб едва ли ти е било много смешно, да не кажа хич :mrgreen:

    аз пък все още си мечтая да летя със самолет, дори и да седя до крилото, ама Цъ… може пък и да ме огрее някой хубав ден 😀

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s