Така не се говори!

Пътувах с 3,5 годишната си дъщеря в претъпкана маршрутка. Срещу нея седеше много пълна млада жена, която й се усмихваше добродушно. Със също толкова блага усмивка ангелчето ми оповести радостно на достатъчно висок глас, за да я чуят всички присъстващи ‘Мамо, виж каква дебела жена!’ Жената срещу нас посърна. Идеше ми да потъна в земята от срам. С тих глас започнах да се опитвам да накарам детето да се извини, защото така не се говори. Тя отказа. Двете минути, които оставаха да пътуваме, бяха отвратителни. Детето тихо плачеше и не искаше да се извини. Аз бях ядосана и все така се опитвах да я накарам да го направи, защото така трябва. Дъщеря ми се чувстваше ужасно, аз се чувствах ужасно, жената се чувстваше ужасно. Знаех, че да й се карам, не е най-доброто решение, но бях изненадана със свален гард и нищо друго не ми хрумна – дори не се извиних на жената.

Това се случва на всеки родител поне веднъж. Може да се случи в претъпкан автобус, в голям магазин, в ресторанта или на опашката за плащане на сметки – практически всяко публично място – но обичайно се случва там, където няма къде да се скриете. Малкото дете (което неизменно се случва да е вашето) посочва настоятелно някой, който е забелязало, че е различен – може да е дебел човек, мъж или жена от друга раса, човек в инвалидна количка, пенсионер с бастун – и на висок глас съобщава наблюдението си („Виж каква стара баба!” или „Защо този човек е черен?”)

Всички в радиус десет метра го чуват и погледите се насочват към вас – отговорната за възпитанието на детето страна – и ви се иска да потънете в земята, а трябва да измислите подходящ отговор. Знаете, че отговорът ви ще е важен не само за злощастният обект на коментарите на детето ви, но и за бъдещото отношение на отрочето ви към хора, които са различни.

Не се тревожете, ако не измислите перфектният отговор в момента или дори ако не можете да измислите какъвто и да е отговор. Но бъдете готови как да реагирате следващия път (какъвто ще има със сигурност, вероятно когато най-малко го очаквате).

Подходете с разбиране. От ваша гледна точка да се правят публични коментари за различията на хората е неучтиво и обидно. За детето ви, което още не знае много за етикет на общуване и няма представа, че хората могат да се почувстват наранени, това е просто едно невинно наблюдение като „красива рокля” или „голяма къща”. Да нарече жената дебела за него е просто едно наблюдение и то не знае, че не е прието да казваме такива наблюдения на висок глас. Така че отчетете, че забележката не е казана с намерение да засегне жената или да ви постави в неудобна ситуация.

Без упреци. Дори да се чувствате ужасени като мен от думите на детето си и от неодобрителните погледи на хората наоколо, не си изкарвайте срама върху му, като му се карате. Детето ви е свикнало да споделя и обсъжда наблюденията си с вас на висок глас и е направило забележката, за която не знае, че е обидна, по същия начин. То очаква както обичайно да я приемете с одобрение и радостен отклик и вероятно няма да разбере защо този път реагирате различно. Да става по-любопитно и да се интересува от разликите между хората (и разликите между животните, колите, предметите) е част от умственото развитие на детето. Ако се скарате на детето, задето е направило такова наблюдение, може да потисне бъдещи въпроси и коментари, но може да го накара да мисли, че е нередно да прави каквито и да е наблюдения за разликите между хората и нещата, да го наведе на мисли, че различията са нещо лошо. Да се опитвате да накарате детето да се извини, както опитах аз, не е правилно – детето ви ще се чувства наранено, че го карате да се извинява за невинен от негова гледна точка коментар. Ако се чувствате много засрамени и ситуацията позволява, можете да се извините от негово име с едно просто ‘Много съжалявам!’, без да поставяте и детето си в неудобно положение, като добавяте ‘знаете как са малките деца.’

Бързо и тихо обяснение. Ако е възможно, отведете детето настрана, където можете спокойно да говорите с него и го направете. Ако не е възможно (ако сте на място, от което няма как да се махнете), се доближете колкото можете повече до него и му приказвайте тихо. Кажете му, че някои хора изглеждат различно, защото са по-дебели или по-слаби (или с друг цвят на кожата, или много възрастни, или много ниски) и като говорим пред тях, че са дебели/слаби/стари, можем да ги накараме да се чувстват зле.

Дайте на детето да разбере, че винаги може да ви пита за разликите между хората, които е забелязало, но трябва да го прави ‘на ухо’ с тих глас или да изчака, когато човекът не е наблизо. Ако въпросният обект на коментара все още може да ви чува, нека обяснението ви да бъде бързо и тихо и не окуражавайте бъдещи дискусии в същия момент – тъй като гласът на детето ви без съмнение ще бъде достатъчно висок, за да го чуят всички. Кажете на дребосъка, че ще говорите повече за това по-късно и сменете темата.

Повече обяснения после. Времето, когато детето започва да прави наблюдения за разликите между нещата, е добър момент да започнете да ги обсъждате у дома. Гледайте картинки (от книжки, вестници, телевизия) на хора, които са различни (друга раса, хора с увреждания, много възрастни жени и мъже). Говорете какво прави хората различни и в какво са еднакви, като ползвате примери от обкръжението си (аз имам сини очи, а татко – кафяви; ти имаш руса коса и аз също съм руса).

Търпение и само търпение. Най-вероятно ще ви сполетят поне още няколко засрамващи и неудобни случки, преди детето ви да се научи да е по-дискретно. Помнете, че целта ви не е да накарате детето да спре да прави наблюдения и коментари за различията, които вижда изобщо, а само да предотвратите коментари, казани на висок глас, които от възрастна гледна точка са нетолерантни и некоректни.

Предотвратяване. Когато забележите, че детето ви започва да се интересува от разлики между нещата, можете сами да започнете разговор за различията между хората. Дайте му примери за такива разлики и обяснете, че не всеки коментар може да се прави на висок глас, защото някои хора могат да се засегнат от това. Най-вероятно няма да избегнете неудобните моменти, но поне детето ви ще знае защо го сръчквате да говори по-тихо, вместо както обичайно да се възхищавате на наблюденията му и да водите дискусия.

Личен пример. Вие сте ролеви модел за детето си. Вашето отношение към останалите хора служи за пример и поука на детето ви. Избягвайте да правите нетолерантни коментари за външния вид на останалите хора пред него, защото то чува и помни всичко и не знаете в кой момент любопитството и наблюдателността му могат да ви изиграят лоша шега. Спестете личните си чувства към хора, които са различни, за разговорите с други възрастни, където можете да бъдете разбрани. Дори да имате проблем с търпимостта към хора от други раси или други обществени прослойки, не го предавайте на детето си, защото то може да го изтълкува като правило да прави такива коментари публично или да ги пренася към други различия, които вижда.

Автор: Бу, сп. Кенгуру 2008

Advertisements

20 responses to “Така не се говори!

  1. аз пък не виждам защо обяснението трябва да е бързо и тихо – изобщо целият този срам, дето си го брала ми е доста непонятен

    според мен много по-добре е обстойно да обясниш на детето, че всички хора са различни и как точно този е по-различен от другите – така, че то да разбере, че те не трябва да са обект на подигравка.

    околните хора ще чуят обяснението ти и дори този, към когото е била репликата на детето едва ли ще остане обиден, като види, че подхождаш сериозно и без срам, шъткане и съскане към въпроса

  2. Да, положението е деликатно и в първия момент наистина е смущаващо, но пък е забавно. Подходът е правилен – смея да го твърдя, защото съм минала оттам два пъти вече. 🙂

    Детето сега влиза във възрастта, в която такива случки ще са ежедневие, защото то учи, развива се и се удивлява буквално на всичко.

    По повод на обясненията – аз обяснявах веднага, пред „засегнатия“ така, че детето да ме разбере, а не засегнатия да се успокои. За мен е важно детето да се научи да комуникира с мен винаги, когато усети нужда и да споделя спонтанно, а не да е угодно някому.

    Хората възприемат възпитанието на децата ни като нещо, което трябва да е удобно за тях, но то не е точно това. 🙂 Естествено, с течение на времето детето ще се научи кое може да се говори на висок глас и кое – не, кога да и кога – не – така че – нямаш основание за притеснения.

    Хубава тема, благодаря ти 🙂
    Разприказвах се, извинявай 🙂 за дългия коментар.

  3. Има голяма доза истина в казаното от longanlon, но не мисля че в случая има наистина правилен подход – въпрос на ситуация. Дали ще обясниш открито пред [предполагаемо] засегнатия или насаме – важното е да поговориш за това. За съжаление не всички потенциално засегнати ще реагират и на откритото обяснение положително. Според мен първата мисъл, която минава през главата на повечето такива хора е „Как може да не си възпитат детето!?“. Кофти. 🙂

  4. Бу, нормално е да си притесниш за обекта на коментара – как ли се чувства и пр., но все пак дай си сметка, че този човек едва ли за пръв път става обект на такъв коментар, така че коментарът на твоето дете може и да не го убие. Пък и в крайна сметка, когато няма никакъв оценъчен оттенък, можеш да си още по-спокойна – жената Е дебела, така че какво от това? Може би ти смяташ, че да си дебел е срамно и затова толкова се притесняваш 🙂 Даже не знам дали е нужно да се извиняваш.

    По-късно детето ти ще тръгне на училище и ако не е от онези роботизирани деца, които не правят нищо без да им бъде наредено, ще чуваш редовно учителски оплаквания (днес учителите са твърде тънкообидни и не така търпеливи като нашите учители някога). Ще изтръпваш и ще си казваш, че не си възпитала детето си добре, но отрезвяващо е да се сетиш, че детето не се ражда научено и не всичко се преподава в първите 7 години, противно на поговорката. Оформянето на личността се случва в контекст, а не всички деца растат в еднакъв контекст, така че е неразумно да се очаква да познават етикета на всички ситуации и култури.

    Възрастните затова са възрастни, за да имат търпение и да благоговеят пред чудото на растежа, а не да приемат децата като дефектни възрастни, които трябва да се поправят. Има етапи на човешкото развитие, които не могат да се прескочат. За съжаление, макар че учителите уж учат възрастова психология, днес те не си дават сметка за това, а училища за родители няма. Повечето възрастни, за които се предполага че трябва да са мъдри и да ни дадат опит (т.е. нашите майки и бащи) са от вида, който възпитава с наказания.

    Ето ти пример, от който наскоро изтръпнах:
    Синът ми беше част от екип, който прави астрономически проект. Номинираните за награди бяха поканени на някаква среща, на която презентираха проектите. По-голямо момче от екипа направило презентацията, а нашият човек седял в деловия президиум, пред пълна зала и … четял книга. Като ми каза, изправи ми се косата – все пак е в 8 клас. Казах му, че е малоумен, а той ми отговори, че така и така е наясно с проекта и не му е било интересно да слуша презентацията и никому не е пречил като е чел книга 🙂 На практика това е така, нали? Но не е прието, не е част от етикета. Обясних му за етикета и че това поведение се тълкува като неуважение. А той каза „Ами добре, тогава. Аз не знаех.“

    Знам как ви звучи, но всъщност откъде да знае, а? Да не би друг път да е бил на такива места? Ще кажете – ръководителят или майка му трябваше да го предупредят. А откъде можехме да знаем, че ще чете книга?

    И какво чак толкова е станало? Да не е дошъл краят на света? Човек така се учи.

    Да, има неща, за които е по-добре да не се учи от собствен опит – как, например, ако се сбие със съученик и другият падне, може да си удари главата в бордюра и да умре, но това, което се е случило с детето на Бу и с моето не е от тези случаи, така че споко 🙂

  5. Какво му е различното на човек като е черен само не разбрах? Да не си от някое видинско село, че това да е някаква атракция? Не те обвинявам в расизъм, а в ограниченост, провинциализъм.

    Бялата раса не основна раса, дори не е най-голямата. Сметни колко азиатци, африканци, негри и латиноамериканци има на този свят и ще видиш, че белите са много по-малко от тях.

    Ако отидеш в Япония, Китай… никой няма да те посочи „Виж го този е бял!“, но за видинското село това явно е някакъв феномен – ЧЕРЕН ЧОВЕК!

  6. плагиат

    Адски завиждам на чувството за хумор на мъжа ми и честно казано, съжлявам с пълна сила всеки, който го няма. Айде сега по случая, всеки да сподели по една шега, която обръща разказаната случка от трагична в забавна…аз се сещам за някаолко…

  7. плагиат

    Пример:
    ‘Мамо,виж каква дебела жена!“ – „Днес казах на татко ти да не ти дава кокоши крак на закуска!“(по нататък разговора може да продължи с размисли за различни смешни поговорки, хем малко образование между спирките да се понатрупа..)
    „Мамо, виж каква дебела жена!“ – „Само не казвай нищо за мен или за татко, че днес цял час сме си пудрили носовете и се имаме за първи красавци“
    „Мамо,виж каква дебела жена“ – „Сега остава да кажеш и аз каква съм готвачка… само да си остане в семейството, т.е. маршрутката…“

    Само да се застраховам, че знам колко е вредна иронията насочена към малките деца, но малко самоирония и хумор винаги помагат:)

  8. И аз имам подобна ситуация, която е поставила майка ми в неудобно положение. Жена, позната на мама, се приближава към нас по улицата и маха с ръка. Аз съм била на 4 и тъй като жената била грозничка съм се провикнала: А, мамо, баба Яга. Майка ми потъва в дън земя, не знае какво да каже и жената я е успокоила: Така са малките деца. При което аз пускам следващ коментар: А, мамо, тя говори!

    И аз смятам че е нередно да се караш на детето, но няма нищо лошо да му бъде обяснено на място какъв е проблемът.

  9. Имах подобно, но далеч по- идиотско преживяване преди много години във Велико Търново. По улицата вървеше негър, а зад него някаква бабичка на висок глас питаше всеки срещнат:

    – Тоз църният арапин, лий?…

    Добре поне, че бабишкерът не ми беше роднина. Аз дори не я и познавах. Но конфузът беше доста голям.

  10. плагиат

    Хич не съм по писането, но темата ми е забавна, та….Един ден се мотам цяла сутриниз къщи по бикини и потник(няколко седмици след раждане на втората ми дъщеря) и „голямата“ стига до следното озарение:“Мамо, задникът ти е ужасен“, отминавам с цупене и тайно хвърлям поглед към огледалото, което поне на изкуствена светлина ме успокоява донякъде, но на следващия ден….о, на следвашия ден….тероря щерката да си подреди стаята и след една обилна порция мрънкане от нейна страна идва най-лютата подправка:“Мамо, помниш ли какво ти казах вчера за задника – характера ти е същия!“ Направо си глътнах граматиката, хем съвсем реално усетих какъв и е вкуса, но речта е едно, граматиката друго, а детето дява заявка да е по духовито и от баща си.
    Ако тогава бях пряко засегната, същия месец пострада пък моя позната, говорим си за това, че май съм я познала в хора (тя работи в хора на операта във Валенсия), а дъщера ми, с която заедно бяхме на постановката, ме коригира: „Мамо, не беше Таня, ти видя една друга баба“….Таня е на 48г! Аз се направих на ядосана и занареждах : „Аз не знам какви баби съм гледала, ама ще науча бебето да ти вика на тебе Леля, и без това на испански кака значи ако…и чичо мога да я науча да ти вика ако има съвпадения с думата леля…и т.н., а Таня се смя със сълзи тогава,а дъщеря ми Мария, и без това е законодателя в къщи реши,че няма реална заплаха да осъществя намеренията си, но си записа в главичката, че кака значи ако, и сега в къщи си викаме по имена, за да свиква бебето:)

  11. Да бе, и аз не виждам чак такъв проблем. Случвало ми се е Жоро да каже на супер висок глас :“Този чичко защо е толкова дебел?“ или даже фронтално да пита: „Ти защо нямаш коса бе?“ Но хората обикновено не се засягат, защото това е малко дете, а те наистина са дебели/без коса и го знаят. Обяснявам не тихо и не бързо, че хората биват най-различни, в случая с косата май човекът даже се включи подкрепящо в обяснението.
    Що се отнася до раси, беше ми много интересно каква ще е реакцията на детето ми, когато неотдавна на площадката до нас се появи супер черно африканско дете. Но то беше с колело и някви каски, наколенки и налакътници, които направиха много по-силно впечатление у Жорката. Той и още едно момиченце ходиха да разглеждат екипировката, пипаха, нищо не казаха за цвета на кожата, прие го за нещо обикновено.

  12. Да, пропуснах само – ако много се притесни родителят и много тайнствено и смутолевено почне да обяснява, детето сигурно ще реши, че има нещо лошо или срамно в това да си дебел, плешив или черен.

  13. Благодаря много за мненията ви 😀 Ценни са ми. Междувременно от онази случка мина повече от година. Детето се научи да ми споделя подобни наблюдения на ухо, така мисля, всички сме добре.

    Да, естествено, възрастните затова са възрастни, за да знаят, че едно дете е просто дете, но си остава факт, че повечето, особено тези, които по една или друга причина са далеч от общуване с малки деца (порастнали деца или нямат такива), както и по-възрастни индивиди, които смятат, че детето се възпитава с много строгост (ерго задължително е да познава етикета още с проговарянето), не биха се усмихнали радостно на подобни забележки.

    В конкретния случай ми стана болно за жената (която наистина беше дебела), защото видях как радостното лице, с което се закачаше с детето, посърна за секунда. Беше млада, може би въпреки че знае, че е дебела, й е много неприятен фактът да й се напомня, знам ли. Във всеки случай, ситуацията беше неприятна, още повече, че точно тогава не успях да реагирам адекватно, което ме накара да се замисля повече по въпроса за етикета, маниерите, общуването с други хора и малки деца.

    „Какво му е различното на човек като е черен само не разбрах? Да не си от някое видинско село, че това да е някаква атракция? Не те обвинявам в расизъм, а в ограниченост, провинциализъм.“
    Жорка, ще прощаваш, но изказването ти е нелепо. Никой не говори за бяла раса и подобни дивотии. И без да съм от видинско село, което изглежда трябва да е някакъв обиден факт, остава си вярно това, че в България хората са основно индоевропейци и шансът детето да не е виждало хора от други раси е огромен. И също така е особено вероятно ако види черен човек, да се впечатли и да попита нещо (както впрочем ми се е случвало). И докато в това, човек да е от друга раса на място, където живеят основно бели (черни, жълти, зелени, попълни по избор) няма проблем, то коментари за това, особено ако се случат неадекватни, могат да засегнат по-чувствителен човек, откъдето и примерът за тема на разговор. Хубаво е човек да не реагира първосигнално и да помисля чат-пат.

    „ако много се притесни родителят и много тайнствено и смутолевено почне да обяснява, детето сигурно ще реши, че има нещо лошо или срамно в това да си дебел, плешив или черен.“
    Ами, шансът родителят да се притесни е голям 😀 Най-малкото, защото детето може да е малко и да не разбира, но ти знаеш, че така не е прието да се говори и може да се смутиш да обясняваш. И разбира се, обяснението трябва да е поднесено по начин, който да не наведе детето на подобни мисли. Това, което аз направих (след случката) беше, да обясня, че да, някои хора са различни, това е нормално, но понеже някой може да се засегне, по-добре е ако иска, да ми казва тези неща по-тихо, на ухо. Засега почти работи. „Може ли да ти кажа вече?“, пита тя, като види някой различен от нея.

    Впрочем подобен, но по-деликатен проблем ми е общуването с цигани. От една страна – имаме приятелски цигански семейства, с които всички общуваме с удоволствие. От друга – са стандартните стереотипи в нашето българско общество (‘Циганска работа!’, ‘Облякла си се като циганка!’, ‘Мангал!’ и т.н.), които човек дори да не ползва неволно, чува редовно. Ужасно ми е трудно да обясня защо точно се казват подобни неща и защо всъщност не е добра идея, когато, ами, от една страна са верни за част от хората, а от друга – дълбоко неверни за други. Случва се да съм на тръни детето да не каже нещо, с което да засегне приятелите ни, както и да мисля обяснения за неща, за които всъщност нямам обяснение. А детето се тръшка защо, все пак, не може да стане циганка, ако наистина много иска. Тъй то.

  14. много приятно място за четене и смеене е това царство.
    по темата – кратък разказ от недалечна виена.в кварталната детска градина,където ходели близнетата на моя приятелка има трима души,които се занимават с децата – 1.леля(която е основен момент в „часовете за гушкане“,да,има такива ..) – меко същество,което гушка,както се разбра,бърше дупета,готви,чисти.
    2.учителка,която занимава и играе с децата
    3.социален работник,който се занимава с адекватната социална адаптация на децата,т.е. да приемат еднакво инвалиди,различни раси,въобще различия.
    моята приятелка ми каза,че ако понастоящем 7годишните й деца чуят разговора ни няма да разберат за какви различия си говорим,тъй като за тях те по подразбиране не съществуват.
    децата се занимават с тези въпроси с едакватни за възрастта им подходи от 2годишни.
    деца,с неравностойно физическо състояние посещават еднакви училища и градини с всички останали.
    какво ще кажете,а? уж скучна австрия,а това си е бая напред с материала квартална детска градинка..

  15. И аз имах подобен случай.Когато дъщеря ми беше малка имахме кафене.Тя израстна там – между хората.Беше може би на не повече от 2год когато в кафенето влезе негър.До този момент тя не беше виждала толкова черен човек и го зяпаше в упор.На мъжът ми му стана неудобно и започна да се му се извинява и да му обяснява, че не е срещала негър.Той разбра, а и може би не му й направи впечатление цялата ситуация и подходи с хумор в случая.Разговорихме се с него и го попитахме откъде е и той даде следният отговор: от Тринанулия.Спогледахме се с мъжа ми и го накарахме пак да повтори отново Тринанулия.Мислихме, мислихме и той ни подсказа – Камерун т.е. страната от която паднахме на световното 1994 с 3:0.Случка, която звучи като виц, но е истинска.Понякога и в конфузната ситуация може да се излезе с достойнство, но не винаги успяваме да подходим адекватно.

  16. Вили, малка поправка – `94г. паднахме 3:0 от Нигерия, а не Камерун 😉
    Иначе темата е интересна, макар още да й (ми) е рано за такива коментари и обяснения, но вярвам и до това ще стигнем съвсем скоро.

  17. Точно така.Грешката е моя, не съм футболен запалянко(признавам си).Но беше толкова отдавна, че обърках страната.Все пак беше интересна самата ситуация.Ако не бях със съпруга ми, най-вероятно щях да си глътна граматиката и щях да мълча и ситуацията щеше да е доста конфузна.

  18. Съвсем скоро бях в подобна ситуация с 3 годишният син на най-добрата ми приятелка (аз за съжаление все още нямам личен опит). Разхождахме се по центъра,малкият се радваше около нас,а пред нас на сериозно разстояние вървеше възрастна двойка (забелязах ги веднага,защото се държаха за ръце-беше много мило) ! В един момент без да дава никакви признаци за разбойничество 🙂 малкият сладур се втурна към тях и ги хвана едновременно за д…..! В първия момент нито аз, нито майка му знаехме как да реагираме. Но хората се обърнаха и започнаха да се смеят. Наистина ситуацията беше леко комична. В крайна сметка всички се смяхме! Незнам откаде му е хрумнало такова поведение,но в крайна сметка това са деца и дори на нас да ни се струва странно и дори ненормално тяхното държание, аз поне смятам, че те си имат логично обяснение! Несмятам, че родителите трябва да се карат на децата си в много от тези ситуации!
    Извинявам се за дългото бръщолевене!

  19. На теория няма нищо обидно в това, че детето ти е казало че лелята е дебела. Тя наистина е дебела. Проблемът е че лелята е посърнала, а ти се чувстваш гузна заради това и какво си мислят останалите в маршрутката. Лесно е отстрани да се правят коментари. И аз съм се чувствал гузен заради подобни изяви на дъщеря ми. А всъщност не трябва. Проблемът е повече у нас възрастните. Лелката и без това знае, че е дебела. И тя и ти знаете, че едно дете на 3,5 години е много малко вероятно да влага лошо отношение в думите си.

    В конкретния случай като забравим, че ти е идвало да потънеш в земята от срам – защото какво ще си помислят другите за теб и детето ти – най-важното е, че жената не се е почуствала добре. Тогава най-добрият изход струва ми се е не да се прави разбор на ситуацията, а просто да се насочи вниманието в друга посока. Примерно можеш да кажеш „Да мамо и виж каква хубава рокля има“ или да помолиш дъщеря ти да каже някакво стихотворение или песничка или да разкаже някаква случка или да каже на лелката на колко е годинки.

    Отстрани изглежда лесно. Все пак не трябва да се чувстваме виновни и да пренасяме това чувство у децата си.

    Виж ако малката попита „Защо тази леля е дебела?“ … Отговорът може да е „Не знам. Не я познавам.“ или „Мамо не мога да знам всичко“

  20. Лид, замислих се върху последните ти редове ако две деца се сбият и едното падне върху бордюр и си удари главата и т.н. Хрумна ми една идея. Така и така децата, момчетата най-вече, се бият отвреме на време. Ами ако просто им се създадат по-безопасни условия за бой. Боксови ръкавици и предпазни шлемове и боксов ринг. Или просто да се възпитават в джентълменски правила на водене на бой дори без тези предпазни средства. Един вид да се избегне дивашкия побой.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s