Ранени партизани

Първият ми досег с по-сериозни детски травми, иска ми се и да е последен.

Празникът на улицата (градски преселници на 15 км от града, един вид сателитно жителство), дълги маси, наздраве, наздраве, приказки, смях, децата търчат наоколо, късно е, вече наближава единайсет, чудя се дали да не водя девойката да спи.

Изведнъж я виждам как се приближава с тичане, спъва се, пада, удря се в една каса и писва силно. Скачам да я вдигна и виждам как от лицето й тече кръв, Боже господи, толкова много кръв, навсякъде тече, пищи ужасно, не мога да видя какво й има, паниката ме облива на все по-големи вълни и й приказвам успокоителни несвързаности, сама не се чувам какво говоря, докато я нося бързо вътре да погледна. Слагам я по гръб на дивана и сред шуртящата кръв виждам, че си е сцепила дълбоко брадичката, голяма рана, 3,5-4 см, навътре чак до костта, може би сантиметър в меката част под брадата. Попивам със салфетки безспирната кръв, защото не се сещам за по-добро, крещя на съседското дете да викне майка ми, а като идва тя, крещя да донесе нещо за дезинфекция и да викне братовчедка ми да ни кара до болницата.

Детето чува ‘болница’ и започва да вика още по-силно ‘Не болница, не болница’, крещи и пищи, сълзи се търкалят по омазаното й с кръв лице. Братовчедка ми се опитва да я успокои, виж моя белег на брадичката, и аз паднах като малка и нищо не личи, но Мая не чува нищо. Успявам да си събера малко мислите, няма време да се паникьосвам, после ще ме е страх, сега трябва да се бърза.

Не съм пила, ще я закарам аз, викам на майка ми да ми вземе чантата, върни се за книжката, разчиствам задната седалка на колата, за да седне до детето, колко много боклуци са се натрупали там. Връзвам Мая в столчето, тя вие ужасно и плаче силно без да спре, притискайки салфетката с риванол на огромната рана. Майка ми се е сетила да вземе плик с лед, който безуспешно се опитва да й сложи отгоре на салфетката.

Тръгваме и питам детето дали иска баба да й разкаже една хубава приказка, която никога, ама никога преди не е чувала, защото не мога да измисля по-добро за успокоение на отчаяните й писъци сред хлипове ‘Не болница, не искам болница, без инжекция!’ и тя се съгласява. Следващите 20 минути баба й успешно прикрива голямото си притеснение и разказва конче-гърбоконче, добре, че приказката е много дълга, а на всяко друсване по неравност детето писва наново и после пак притихва и слуша за жар-птица и Иван юнака.

Стигаме в спешното отделение на Хирургиите, където ни упътват на кой етаж да отидем за лицево-челюстна хирургия. Там ни отварят и ни насочват веднага към нужния кабинет, ей сега ще дойде докторът, седнете тук, ти как се казваш? и Мая успява да отговори сред сълзи и да започне наново да увещава сестрата, която се опитва да я разсее с приказки, да не й слагат инжекция и пищи, като се опитат да й почистят раната с марля. Сядам с детето в скута на хирургическия стол, който много прилича на зъболекарски и спира да плаче, за да ме пита учудено, ‘Мамо, ти защо си по домашни чехли?’ Защото така излязох от бързане, мамо, няма нищо.

Идва лекарят, който също се опитва да я успокои, на колко си години, как се казваш, но тя вижда приготвената спринцовка и започва да вика отчаяно, без изобщо да го слуша. Не успява да я напръска с анестетик, затова го пръска на марля, която й слага на раната сред страховита борба, плач и викове, след което й бие местна упойка, Боже, колко сила има това дете, едва го удържам с помощта на сестрата. Тя вади весела дървена детска щипка от джоба си и й я обещава за награда, ако е смела, но десет секунди по-късно й я дава с надежда да я успокои малко, без ефект.

Трябва да се шие, явно лепенето не е вариант, Мая вижда иглата и конеца и съвсем се ужасява. Стискам я в мъртва хватка с ръце и крака, една сестра й държи главата, другата асистира на лекаря, няма, мамо, този шев е последен, добре, не е бил последен, ето този е съвсем-съвсем последен, няма, мамо, още мъничко, много си смела, още малко остана, съвсем малко. Уж има упойка, а пищи ужасно, не вярвам, че не я боли, пищи с ултразвук, който буквално ме кара да спра да дишам и ми изкарва сълзи в очите, не знаех колко страшно боли, когато детето ти изпитва болка. ‘Не дърпай, не дърпай’, плаче Мая отчаяно на възела на всеки шев и се бори с нас ужасно.

Шест шева, раната е дълбока, сестрата й изрязва лепенка като цвете и й я залепя върху марлята, поставена на раната. Мая се успокоява, поглежда се в огледалото и се учудва колко кръв има по дрехите, мамо, и ти имаш ето тук и тук, откъде е тази кръв? Всички я хвалим колко смела е била, сестрата любезно ми обяснява какво трябва да правим после и как ще процедираме за сваляне на шевовете, дава ми стерилна марля и доста лепенка, които да сменям, ако се наложи. Хвалят и мен, сигурно съм се държала адекватно, макар че не се чувствам така.

Прибираме се около 1, Мая заспива в колата от умора и изтощение, след спешното съм й дала Арника за болката, част от празнуващите още са там. Разказваме набързо какво е станало, колко добре са се отнесли с нас в болницата и колко смело се е държала Мая, а тя се обажда ‘Но аз много виках и плаках’, няма нищо, това не значи, че не си била смела, всеки плаче, като го боли, важното е да си смел и да не се страхуваш, когато трябва да се прави такова нещо. Малката й братовчедка, която се е притеснявала за нея, се интересува боли ли я, а после сравнява своята лепенка на ожуленото коляно с голямото бяло цвете на брадичката на Мая и се уверява, че е не по-малко герой от нея.

Заспива към 1:30, само я изплаквам от врата надолу, свива се като котенце на кравай и заспива за броени минути, утре ще разкажа на тати как се ударих. Аз постоявам още малко будна да мисля дали ще й остане голям белег, ще трябва да я мажа с нещо, като се свали превръзката, дали я боли, горкото ми дете, какъв лош късмет, но пак, малкият дявол, колко по-страшно можеше да бъде, леко се разминахме.

На сутринта става бодра и закусва, няма оток, изглежда добре. Мием лицето с кърпа, раната не бива да се мокри. Малко я е страх да не падне и да не се удари пак. Казвам й, че мисля да не я пускам на градина един-два дена и тя протестира, аз ще кажа на децата да внимават да не ме ударят. Няма нищо, ще постоим малко у дома. С майка, леля и съседите преговаряме в нейно отсъствие какво е станало, защо е станало и как е станало, какво можеше да е различно и да се предотврати случката, какво да правим, имало да става, дано не остане голям белег, малкият дявол, много по-лошо можеше да е.

По обед отиваме да вземем новото котенце, а тя разказва на всеки как си е сцепила брадичката и как са я шили в болницата, и всички я хвалят за смелостта.

update:

maya1 ранен партизанин. (клик) Горе-долу по средата под лепенката е раната, ок. 4 см. дълга.

maya2 Усмивката идва малко крива, заради лепенката, която явно захваща кожата накриво. Остатъкът от физиономията е нейно изобретение, няма общо с раната.

Advertisements

6 responses to “Ранени партизани

  1. е те това е най-интересното и драматично нещо, което съм чел напоследък. сериозно.

  2. като бише дете, при това палаво, налага се да ти кажа, че за децата много по-болезнена, плашеща и даже ужасяваща е паниката на възрастните, отколкото самата рана

    сякаш познавам себе си в малката – как да не се тръшка и да не спира да пищи по пътя към болницата, когато вижда как всички възрастни около нея, които би трябвало да са й опора, да са знаещи всичко и грижещи се, са панирани, викат и са очевидно уплашени?

    това ми стана още по-очевидно наскоро, когато бях у майка ми да и вдигнем с бащата бойлера и аз си одрах ръката на едната скоба за закачане – нищо работа, даже не съм усетил, че тече кръв, но майка ми реагира по същия начин като едно време като се ударех, само че сега ми се стори супер нелеп – сякаш на нея са й отрязали ръката… разтича се, уплаши се, припряност, щура се насам натам, риванол, памук, олеле, кво ше прайм сега…

    затуй моят съвет е при такива ситуации да заемаш малко по-студенокръвна позиция, вместо да травмираш детето допълнително – то очаква от тебе да си силният човек в живота му и да те вижда уплашена и объркана е ужасно за него

  3. „бивше“ 🙂

  4. Лонг, как да ти кажа, понеже веднъж, че все някой трябва да се държи разумно и второ, че съм наясно с това, което коментираш, мисля, че се държах добре и общо взето, не позволих на детето да разбере колко ужасно уплашена съм. Включително се удържах да не ревна, когато тя пищеше от болка и ужас, макар че Бога ми, много беше трудно.

  5. Уффффф – чак мен ме заболя докато го четох…. горкото Майче. Важното е че всичко е завьршило с малко травма за Мая – щом като вече е започнала да разказва историята значи е забравила болката и уплахата. Ти звучиш далеч по-травмирана от нея. Да похвалиш малкия герой. И на теб браво за запазеното хладнокрьвие.

  6. Спомних си преди години малката ми сестра си счупи ръката на подобно семейно събиране в покрайнините на София и кошмара да се закакра малко дете в болница без да му докосваш ръката.Говори ми за спокойствие в подобни случаи.
    Тогава един от лекарите сподели ,че детските хирурзи са ученици на Менгеле и едва ,ли не се кефят на писъците,което направо ме довърши.
    За да не остава белег трябва опитен лекар да следи възстановяването и естественно сладоледа да е в изобилие за храброто момиче.