Ти! Днес беше ли супер-майка?

Чета една интересна статия от NYTimes и си мисля неща, които ми се въртят често в главата през последните, хм, 5,5 години.

Колко трудно може да е да си родител, ако се опитваш да се придържаш към даден „стил”, особено ако не го правиш инстинктивно – а последното най-често е напълно неосъзнато. Ако всички около теб го правят, хей, ти с нещо по-лоша ли си от тях или може би (ужасна мисъл!) не искаш най-доброто за детето си? Не, разбира се, това би било засрамващо. Така че, стискаш зъби и опъваш – отново – за да достигнеш желания стандарт и да можеш спокойно, леко небрежно да се включиш например в разговорите за графика на детето за занимания след градина.

И това някак изглежда нормално – всички родители наоколо правят тези неща, изхождайки от презумпцията, че цялостното развитие на детето ще се повлияе положително от всички тези занимания, които да усъвършенстват тялото и духа му. Но къде минава тънката граница между благополучието на детето и тихата лудост, в която човек може да изпадне, ако невнимателно попадне в капана на „колкото повече, толкова по-добре (за отрочето)”? Кога точно от занимание с чужд език – безспорно полезно – човек се хваща да обяснява между другото на познати, които кимат в съгласен унисон (вероятно защото правят същото) „Да, да, разбира се – понеделник и сряда е на английски, вторник и четвъртък е на плуване, в петък на езда, в събота репетира детският хор, в неделята почива, защото все пак й трябва време да поупражнява пианото, нали баба й я учи да свири вечер”?

4437837_blog

Какво помним ние от детството си? Ходехме на градина или на училище, а после по цели часове играехме навън, докато един по един не ни привикваха през балкона гласове на майки и баби, или пък „семейната свирка” не прозвучеше, за да сложи край (Маааамооооо, само още пет минути!) Единици от нас ходеха на солфеж или спорт, значително по-рядко – на чужд език. И това беше нормално и – да не повярваш – станахме нормални, интелигентни хора, изживели пълноценно и щастливо детство.

Какво става сега? Още докато е бременна, майката пуска Моцарт и Бах със специални слушалки, окачени на корема – за да разпознава после бебето определени ритми и да се успокоява. Бащата прекарва часове с устни, допрени до корема на жена си, за да говори на нероденото и то да свикне с гласа му (защото, ъ, иначе няма да свикне и някой ден ще му вика ‘чичо’?!) Бебето бива записвано на английски от 3 (да, три) месеца – по новия, но всъщност доказан от десетилетия (?!), супер-прекрасен-и-ефикасен метод, който ще му позволи да проговори свободно на три езика след броени месеци. На шест месеца родителите вече разтревожено обикалят басейните и търсят перфектния бебешки такъв, в който отрочето да започне да плува – това подобрява физическото развитие, извисява духа и други разни екстри. На 2 години вече взима уроци по музика, на 3 – започва да спортува, на 4…

Къде остава възможността на детето да бъде, ами, дете? Да има време за игра – каквато то поиска, с когото и където желае, а не специално организирани от родителите му занимания с подходящи другарчета на предварително определена тема (за да ги разнообразят и развият заложбите им максимално, защото кой знае иначе как ще си губят времето с несмислени игри)?

Като че ли някакъв повсевместен страх е обзел родителите, че ако не се опитат да запълнят максимално много програмата на детето си с отбрани дейности, то ще израсте някак несъвършено, нещо ще му липсва – пък и, да си го кажем пак, ако всички наоколо го правят, на човек не му се иска да изглежда незагрижен или лош родител, който по някаква неразбираема причина отказва да даде най-добрият-възможен-старт в живота на наследника си…

Това, което по-рано е било лесно и просто – раждаш дете, грижиш се за него, възпитаваш го да израсте нормален човек, днес – иска внимателно вглеждане в нужди, дарби и желания и задължителната „правилна“ реакция, често пъти въпреки тях, за негово бъдещо добро; четене на дебели книги, които да ти обяснят как точно трябва да си гледаш детето, за да не сгрешиш някъде по пътя; нужно е да влагаш време, средства и усилия във всякакви допълнителни занимания, за да развиеш евентуалните му заложби максимално, а в най-лошия случай – поне да го направиш всестранно развита личност, която да отличава Бросар от Бьом на първите три такта и да владее най-малко три езика до десетата си годишнина…

Дали наистина родителството е предвидено да е толкова сложно? Лоши родители ли ще сме, ако чисто и просто не пренатягаме нещата, а вместо това вземем, че си гледаме децата така, както са отгледали и възпитали нас? С грижа и обич, но не непременно с дебела книга под мишница, която да ти каже какво да очакваш от 0 до 18, без тотално вманиачаване по детето, често съчетано със забравяне на собствената идентичност и нужди?

Като че ли все повече хора се ориентират към един по-спокоен, по-неинтензивен, по-лежерен родителски „стил”, доколкото последната дума е правилна. Децата имат време да са просто деца, а родителите, освен да се вторачват постоянно в наследниците си, имат време и желание да обърнат внимание и на себе си (което според мен е просто проява на здрав разум – ако постоянно търчиш да се грижиш за детето си, кога ще имаш време за себе си?)

Освен да почакаме още 20-25 години и да видим какво ще излезе от тази работа.

Advertisements

14 responses to “Ти! Днес беше ли супер-майка?

  1. ДеЩоВиди

    Мда, така е, но според мен нещата са преекспонирани що се отнася за бебетата в коремите. Родителите се информират, но може би стигат само до там. Виж вече на градинска възраст е друго – има болни амбиции, има пренапрягане.

    Лично аз бих записвала детето стига да иска, не за да отговоря на очакванията на обществото, системата или защото другите го правят. А заради това, че не се знае къде и кога точно тя ще открие това, което я влече и може да я вглъби. Като дете минах по за много малко през народни танци, лека атлетика, есперанто, спортна гимнастика. Останах само да пея в хор и така 13 години, това ми даде много, ама много! И не ми отне от времето за игра.
    Яна ходи на балет, но вече не иска, защото „не искам вече да ме записваш на нищо, на което се ходи в определен час“ – за да иде на репетиция прекъсва играта си. така че с него бяхме дотук. Сега иска на английски – ок, ще видим докога.

    Просто е добре да се види детето и ситуацията и толкоз, без излишни драми.

  2. Бе, аз не искам да си гледам детето, както са ме гледали мен, но това е друг въпрос.
    Права си, не трябва да се преувеличава и разни работи да стават на „всяка цена“, но ако дадено нещо кефи детето, защо не? Аз тооооооолкова исках да свиря на пиано и майка ми отказа да ме запише, защото съм била немузикална, да ме спести фрустрацията. Е, мерси…
    В смисъл, и тук, както навсякъде, трябва да важи
    Everything in moderation
    и нещата ще бъдат ок.

  3. ДеЩо и Яна, ако иска детето – добре, но все пак, ние като родители знаем, че има, просто има неща, които трябва да се направят – за тяхно добро.
    Трябва да се хранят здравословно – за тяхно добро.
    Трябва да спортуват – за тяхно добро.
    Трябва да учат – за тяхно добро.
    и като се подхлъзне човек в размисли за „greater good“… в един момент откриваш, че водиш на пет неща 5 дена в седмицата, а другите два пропускаш само, защото няма нищо достойно за твоето злато ненагледно.
    Достатъчно такива примери имам около мен. Те ме гледат странно, като кажа, че всъщност искам да имам следобеди, в които не търча напред-назад и може би – кощунство – искам време за себе си (как, моля, мога да предпочета да ида аз на спорт, вместо да заведа детето! ужас!)

    И, ДеЩо, не си чела скоро в Майки, май 😀 да видиш за пренатални курсове по музика, танци, говорене и общуване с бебето в утробата…

  4. До тук сме пропуснали английския, а и за плуването малко закъсняхме. Ще видим как ще се развият нещата с останалата част от графика 🙂
    Искрено се надявам да не прещракам нещо и да се лудна в посоката, която си описала. Лошото, е че по-голямата част от играта на децата в момента е пред компютрите, а на вън като че ли много много не се морят. Това са моите странични наблюдения върху 6 годишния ми племеник и още няколко по-големи и по-малки деца. А нито на английски, нито на музика, нито на плуване, нито на езда ходят 😦 Стоят по цял ден пред телевизора или компютъра, обездвижват се, трупат килограми и все по малко има се бяга навън.
    Може би родителите наистина трябва да натискат педала на момент, защото в случая карането по инерция не води към нещо добро.

  5. Е, какво лошо има в това да се опитваш да си изградиш връзка с бебето в утробата? На мен ми звучи съвсем нормално. Друг е въпросът колко насериозно се вземат хората, но това е проблем по принцип, не само в конкретния случай.

  6. Ламята

    Истината е в баланса. Аз смятам, че образованите и отговорни родители трябва да положат необходимото детето им да бъде по-адаптивно и устойчиво в обществото. Не виждам нищо лошо да се инвестира в допълнително образование, да се развиват способностите, които детето притежава. Дете на наши близки приятели освен училище, е ангажирано да учи още два западни езика. Ходи на уроци по математика и до колкото виждам – прави всичко това с удоволствие. Има свободно време, излиза с приятели, изглежда отлично – модерна тийнейджърка. Никак не смятам, че е ощетена, изтормозена, със загубена индивидуалност.
    Чудя се дали на 3 г. Амалия ще е дорасла за Айкидо и Арфа?

  7. Ламята, ама тук си говорим за деца в предучилищна възраст, с тийнейджърите вече е друго.

    Според мен детето трябва само да изяви интерес, а не да бъде побутвано настоятелно от родителите. Бих предлагала (под формата на въпрос: на теб прави ли ти се еди-какво-си?), но не бих настоявала.

  8. Аз…………май не съм супер-майка :(.
    опит за здравословно хранене-провал,
    опит за спортуване -сега се уморихме и почиваме 🙂
    струва ми се да е ученолюбива-но не ходим още на училище………………………
    Тя днес става на 6 годинки и е едно прекрасно дете !! Това,което ми се иска е да и се карам по-малко,да и забранявам по-малко неша,да усеща колко я обичаме ………..
    пък дано се приближа до супер майките 🙂 някой ден

  9. Нтц. Не съм супер-майка. На детето взех едни гумени ботуши да подскача по двора и в кално време. Не готвя специални здравословни манджи 🙂 Яде шоколад и чипс (тук мъча да ограничавам). Бере череши от дървото. Не може да се загащва все още (на 3г 10 м) за ужас на няколко супер – майки край мен. Вози се с баща си на мотора и не пада. Пипа буболечки и жаби без да я е страх/гнус. Все още цока (все някога ще се отбие, нали? 🙂 ).
    Расте така, както съм расла аз. Обичам детсвото си. Надявам се и тя да го обича.
    Даваме и много любов. Тя ни отвръща. Стига ми.

  10. Хахаха!

    Милена и още 234 други харесват това!

  11. Руми Георгиева

    Здравейте, моето детенце (Малкия), става на 18 години след 2 месеца, но ми се дощя да споделя нещичко по темата. Всяка майка, която всеки ден показва на детето си, че го обича е супермайка. Винаги има за какво да го похвалите. Всеки родител се опитва да спести на детето си това, което за него е било трудно като дете и да му даде това, което е нямал. Опитайте се да му дадете възможност да избере. Записвайте го на всякакви неща, но не с идеята да стане професионален спортист, музикант и т.н. Има деца, които имат от ранна възраст ярко изразена склонност към някаква дейност, но рядко родителя е компетентен да я разпознае. Лошото за мен, е че за голяма част от майките в момента гледането на детето е единствено занимание и често го чувстват като бреме. Ходенето на всякакви уроци им осигурява 2 часа на ден да пийнат кафе с приятелки и т.н. Често младите майка са и необразовани и проектират върху децата нереализираните си амбиции, липсата на собствени постижения, които да им дадат самучуствието, че са супермайки просто ако са отгледали едно щастливо дете. За мен е доста важно желанието на детето. Умният родител може да предразположи детето към нещо, но не винаги това, което се смята за добро е добро за всяко дете. Синът ми ходейки на детска градина започна да учи английски на 3 години. Просто се беше качил при по-голямата група и седнал да слуша. Аз мислех, че му е много рано, но госпожите ни посъветваха да не го спираме, защото после ние ще искаме детето да учи, а то не. Досега сме ходили на народни танци, на карате, на баскетбол, на хокей на лед, на футбол и др. Това е било по негово желание. Не съм го спирала когато вече не е искал да се занимава. На карате взехме кафяв колан на 12 години и след като му казах, че не може да вземе черен преди 16 се отказа след 5 години сериозни тренировки. Сега от един месец пак намери треньора си и поднови тренировките. Вярвайте, че децата ви знаят какво искат. Оставете ги да опитват. Тук нещата опират пак до конфликта между традицията (макар и модерна) и желанията на детето. И разбира се какво ще кажат хората!

  12. Аз – не, но пък си имам супер-дете.

  13. Естествено, че съм супер-майка!
    Три часа през нощта е, аз съм на третото си капучино, здраво заседнала в Царството на Бу, опитвайки се да изчета всичко непрочетено и да препрочета вече позабравеното, две-годишната ми щерка се е понаспала и кротко суче в скута ми (от тая работа ме понаболява гърба, ама т’ва са рисковете на „професията“), мисля каква закуска да им спретна сутринта (здравословна, естествено – не лесно да се отглеждат още два броя от мъжки пол със завиден апетит и особена склонност към плод-зеленчука:-).
    Учат и тренират каквото искат(децата ми, де – момчетата – на 9 и 11 години), за колкото време го искат!
    Винаги съм се възползвала от моментите, в които са искали да ги науча на нещо…Колко 9-годишни момчета могат да си зашият дупката на чорапа, да правят мекици и да точат кори със същата страст, с която играят компютърни игри:)…
    Мога още дълго да се хваля, то са супер-майчински -геройства, то е чудо!:)
    Но, сериозно, при мен оказа влияние многото четене на дебели и тънки книги, постепенното доверяване на интуицията, убеждението, че все ще се уча и е по-добре да се примиря с този факт и най-вече ще се уча от децата си…
    Най-хубавото детство е тогава, когато мама и тате не пестят времето си с децата, казват и показват любовта си към тях, налагат малко, но категорични правила и дават много свобода, повече слушат и по-малко викат…и правят супер-вкусна торта с бонбони!:)))
    Извинете за дългописа – увлякох се…така увлекателно ми се получава и кърменето, ама това е една друга тема:)

  14. Наистина като баща споделям мнението че майката трябва да прави контакт с бебето си 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s