Не мога, не мога! (раждането на Яна) II

В предния епизод:

Финални метри: Бременността ми с Яна

Бягство от родилния дом (раждането на Яна) I

Част II

Влизаме след акушерката в родилния дом и се отправяме към приемната. Трябва да ме прегледат за разкритие, но аз съм категорична, че няма (пък!) да дам на доцентът да ме преглежда повече. Акушерката ми извиква друг доктор, обяснява му ситуацията и той ме преглежда за няколко секунди (и не боли), около шест, може би шест и малко, сантиметра. Акушерката ми започва да записва разни данни – бумаги, бумаги, бумаги, брей, преди 6 години по-малко писане имаше. Подписвам каквото ми дава да подпиша, защото съм спокойна, че не би правила неща, които знае, че не искам.

Малко по-късно влиза – познахте – доцентът. Знам, че друг доктор ще застъпи на смяна всеки момент, но сърцето ми лекичко се свива – ами ако някак и доцентът да остане на смяна и си ме заплюе? Бррр. Той обаче казва, че преди да си тръгне, иска да ми види прегледа на ехограф и да ми направят нон-стрес тест. Интересно, изглежда ме е харесал. Идва още един млад доктор, който не е застъпващият на смяна (колко доктора има в една смяна, чудя се наум). Малко по-късно отиваме за ехографският преглед, където доцентът посочва на по-младият, че над бебето има още доста околоплодни води (нещо, което моят гинеколог или не е видял, или не ми е казал); после прекарвам двадесет досадни минути легнала за нон-стрес тестът. Интересно ми е да слушам как по време на контракция сърцето на бебето започва да бие с бясна скорост, но иначе тестът показва, че всичко е наред.

Още в самото начало на консултацията ми преди 9 месеца гинекологът ми измерва таза и ми казва с обичайния си печален тон, подсказващ, че Апокалипсисът е зад ъгъла: „Тазът ви е малко тесен…” „С този тесен таз вече родих веднъж – и лесно”, отвръщам бодро аз. Все пак на направлението за хоспитализация откривам, че в полето за забележки ми е написал ‘(тесен таз?)’ Цифрата е 19 – уж се води гранична. Хм. Ако не бях раждала вече веднъж, забележката от гинеколога ми можеше и да ме разколебае. Сега ми измерват таза наново – 20 и малко, а той се разширява не само по време на разкритието, но и в хода на самото раждане. Толкова по въпроса за тесния таз.

По някое време ме подканят да се преоблека в нощница. Усуквам се известно време с тайната надежда да ми дадат болнична такава (в главата ми се върти някаква нелепа мисъл, че не искам да си цапам моята), но никой не ми подава каквото и да е, така че неохотно вадя моята си от багажа и я слагам.

През цялото време на доста дългата процедура по приемане с доцента водим спорадичен разговор – за раждане, разбира се, в частност моето: защо съм решила така, а не иначе и т.н. Накрая, преди да си тръгне, той ми казва „Исках да родиш в моята смяна, но ти си чешит…” Разделяме се с нещо като взаимно уважение – той наистина се е съобразил с желанията ми и не ме е притискал с чудесата на медицината, аз съм отстоявала позициите си спокойно, но уверено.

През цялото време току отивам до фоайето да се усмихна на Мая, да я успокоя и да разменя няколко шеги с нашите. Една от акушерките дръпва моята и тихо й казва „Абе, ти сигурна ли си, че ще ражда, виж я каква се е нахилила!” Ами, аз съм тук за нещо хубаво, настроението ми е добро, няма да се мръщя, я! Дежурният лекар подканя акушерката да ме вкарва в предродилно. Към 19:20 за последен път минавам да кажа ‘чао’ на фамилията и да обещая на детето, че като родя, ако не е много късно и не спи, дядо й ще я докара да види сестричката (после ще разбера, че докторът, който последно ме прегледа за разкритие, им е казал да не ме чакат скоро, ще родя не по-рано от 3 през нощта) и влизам в предродилна зала.

Бавно се придвижвам по коридора към предродилна – контракциите вече са много отчетливи, продължителни и интензивни. Не мога да ходя, когато имам контракция, спирам на едно място и съсредоточено дишам дълбоко. Опитът ми с предното раждане е показал, че няма абсолютно никакво значение по кой метод ще се диша и пуфти през различните етапи на раждането, дали ще е ‘бързо и плитко’, ‘като куче’ или ‘равно и дълбоко’ – важното е изобщо да се диша, по възможност спокойно, тогава тялото се чувства по-добре, а бебето получава нужния му кислород.

В залата с 4 легла този път сме само аз и циганката Ангелинка, която тихо пъшка. Акушерката ми казва, че с мъжа й явно объркали подготвителните контракции с родилни, са настоявали, че ражда, докато накрая в болницата не й предизвикали раждането може би 2 и повече седмици преди термин. Тя се държи геройски и само по измъчения й вид се вижда колко й е тежко (ромките често викат кански, а родата слуша под прозорците, защото колкото повече вика, толкова повече се мъчи и е пó героиня; после има награди).

Докторът нарежда на акушерката да ми пусне 10 капки окситоцин, за да се ангажира главата на бебето в таза. След това ми е обещал, че няма да стоя легнала и пак ще мога да се разхождам наоколо, но за да няма изпадане на пъпна връв или ръчичка – първо това (зачудвам се често ли се случва такова нещо, че да го изтъкват като причина). Новината за системата окситоцин определено не ме радва и веднага го удрям на усилни кандърми с акушерката да не ми я слага; още с първата капка контракциите започват да се усещат много по-силни и неприятни от досегашните, а аз удвоявам настояванията си да ми я спре. Няколко капки по-късно горката ми акушерка вече се вижда в чудо с мен и докато докторът е зает да изражда Ангелинка, намаля капката на системата дотолкова, че тя практически не тече.

Малко по-късно Ангелинка е родила (момиченце, 2.600) и докторът идва да ме прегледа. Трябва да ме прегледа точно по време на контракция, усещането е много противно. Питам го къде ми е обещаната разходка, а той ме сразява „Каква ти разходка, ако те пусна сега, ще родиш на коридора! Имаш десет сантиметра разкритие.” Аз съм силно изненадана и изумена и му го казвам – предния път последните 4 сантиметра бяха много по-болезнени и неприятни за изтърпяване и чакането ми се стори дъъъъълго (въпреки че реално не беше). А сега мина буквално за броени минути и определено много по-малко болезнено и по-лесно – и съм на финала!

Скоро ме подканят да се преместя в родилна, изглежда се опасяват, че с това разкритие мога да родя в леглото (какво пък!). Между две контракции се придвижвам до съседната зала, където ме очаква ‘магарето’. Успявам да седна на него, но в момента задачата да си кача краката на предвидените стойки ми се вижда съвършено непосилна. Казвам го на персонала и с общи усилия настаняваме всичките ми части на място. (‘Да я връзвам ли?’, пита едната акушерка, (Моля?!) а моята отговаря отрицателно).

Още преди да съм свършила с нагласянето, си искам подплатената с възглавница стойка, с която предния път родих полуседнала, но ми казват, че вече я няма. Вместо това, самото родилно легло се наглася – и започват да му вдигат облегалката. Когато е толкова вдигната, че аз съм в максимално седнало положение, доколкото мога, най-после давам знак, че стига. Докторът се мръщи, защото така трудно има достъп до корема ми, за да чуе тоновете на бебето, но това е положението (си мисля аз, леко злорадо), отказвам да съм в по-легнало положение.

Предният път не казвам и ‘гък’ през цялото време, освен при самото изгонване, когато виквам веднъж – така ми идва отвътре. Този път обаче за моя изненада ми се вика – и викам. После ще се сетя за разказаното от жена, раждала в Исландия – че според акушерката й, виковете й са ‘песен, с която вика бебето си’, трактовка, която много ми хареса. Докато докторът ме преглежда, аз викам натъртено и отчетливо ‘Ау! Ау!’ и го гледам лошо. Една от акушерките се смее: ‘Защо не станеш да ни биеш по един шамар!’ Не искам да бия никого, само не искам да ми увеличават дискомфорта, който и така усещам, но съм твърде заета, за да й го кажа.

Малко по-късно докторът казва, че ще ми спука водите. ‘Нужно ли е?’, преговарям до последно аз, защото не виждам особен смисъл в начинанието. ‘Нужно е’, катогоричен е докторът и ми подхвърля нещо за ‘синдромът на протежето’. Аз парирам, че това е синдромът на многото четене – в крайна сметка не се глезя, работя заедно с екипа и не виждам проблем в това, да се грижа какво става с моето тяло и моето бебе. ‘Колежка ли сте?’, поглежда ме той малко учудено. Явно имам благонадежден вид. Пук! Плис.

Водим някакъв разговор с акушерката и чат-пат докторът. Аз преговарям за всичко, до последно. Някои неща се получават, други не толкова (като това с водите). По някое време пак започвам да преговарям за нещо (не помня какво), но докторът ме отрязва. Аз съм честна с него – ‘Ако мине’. Е, не всичко минава. Мисля, че той все пак оцени хумора.

Всички един след друг ме питат имам ли напъни и ми напомнят да напъвам, ако имам. Раждала съм, знам, помня – нямам напъни, хора, само силни контракции. На поредното напомняне от акушерката пак й казвам, че нямам напъни и я питам, нали не трябва да напъвам, ако нямам? Докато й обяснявам, изведнъж усещам напън. Напъвай, напъвай!, ми викат всички. Който е раждал, познава чувството, че абсолютно, тотално, напълно невъзможно е да продължиш с това дори секунда повече, просто не можеш! – и все пак, тялото може и го прави инстиктивно. Илюстрирам това с вик ‘Не мога, не мога!’ – и докато го кажа, взех, че можах. След прорязването на главата чувам, че акушерката вика ‘Спри, спри!’, опитвам се, но е просто невъзможно.

С първия и единствен напън в 20:37 на бял свят се появява Яна.

Бебето надава нещастен глас, а аз съм ужасно щастлива и се смея, толкова съм радостна, чувството е неповторимо. Акушерката ми я слага отгоре, направо на нощницата, цялата мокра, топла и омазана с верникс, както си е с пъпната връв. Също както Мая преди време, в момента, в който ме усеща, се гушва и се успокоява. Не мога да спра да се усмихвам, докато държа в ръцете си чисто новото си бебе.

следва Имам бебе, имам бебе! (раждането на Яна III)

Advertisements

25 responses to “Не мога, не мога! (раждането на Яна) II

  1. Страхотно 🙂

    Това усещане за чисто ново човече… няма как да му се насити човек 🙂

  2. Съпреживявах с теб! 😉

  3. Браво, браво! И с пъпната връв, викаш, ти го дадоха!? Сега ако кажеш, че и си го кърмила в този момент, ще забравя, че си от България 🙂 А ти каза ли предварително, че не искаш да се забавят с пъпната връв? За плацентата изчакаха ли те?

    Моя дружка роди преди няколко дена и през цялото раждане и крещели, че е тъпа сектантка, защото не искала окситоцин и не се съгласила да лежи по гръб. Изяла и няколко шамара от лекарите, защото не давала да избутват ръчно бебето със скок на корема, знаете как е. А като и го подали бебето, тя веднага извадила цица, ей тогава вече е бил върха:“То сега се родило, а тя му дава цица!“

  4. че ИСКАШ да се забавят с пъпната връв, исках да пиша

  5. Честито! 🙂
    Прекрасно разказваш. Нямах търпение за втората част. Ще очаквам скоро продължението:)

  6. Хм, наистина много увлекателно:)

    Обаче с това: „Опитът ми с предното раждане е показал, че няма абсолютно никакво значение по кой метод ще се диша и пуфти през различните етапи на раждането…“ – направо разби илюзиите на хората, да не говорим, че обезсмисли няколко курса, хаха…

  7. Не съм чувала по-интелигентен разказ на едно раждане.

  8. skrech, при какви СЛАБОУМНИ ИДИОТИ е била твоята дружка ?!
    О___о

  9. Бу, честито ново /вече не съвсем ново 😉 / момиченце! Да сте здрави, усмихнати и щастливи всичките! Дано новата госпожичка спинка и суче колкото трябва и да оставя мама и да си почива :)))

    Това за дишането си е точно така по моя скромен опит 🙂 На мен с дребния не ми се наложи да бягам от родилното, просто се разправях с майстора за бойлера, подписвах документи със счети и накрая продавачката буквално ме изблъска през вратата: „Айде ма, шефке, не ти остана време да раждаш, нали ти гледам лицето как прибледнява на контракциите“ И докато щерката пребори трафика, минем през банката и ме докара с колата до Майчин дом, бяха 6 см. Добре, че с мен нямаха време за системи и глупости, за половин час докато се оправим с бумагите и бебето тръгна 🙂

    Да цункаш сладкото краче и от мен 🙂 Трябват хубави моми за нашите момци, тъй де:))))))

  10. чко:) най-ме кефи за „ако мине“:)

  11. Толкова хубаво и толкова истинско! Много ме трогна на финала…
    Нека са слънчеви дните ви! 🙂

  12. Толкова истинско си го написала, че все едно съм там и виждам и чувам всичко от родилата зала. Около мен се случват раждания, чета за раждания, а и работим по въпроса с половинката. И всички чувства и преживявания се смесват до такава степен, че още не мога да разбера дали ми действат повече успокояващо, или повече объркващо.

  13. Браво, Бу! Интелигентно и достойно поведение пред лицето на медицината. Чудесно раждане си имала, желая ви много радост с Яна!

  14. Честито Бу. 😉 Да са ти живи и здрави. 🙂

  15. уау!

    невероятно разказваш… все едно бях там и ще си имам добър урок за второто раждане един ден, ако е писано 🙂 но съм сигурна, че няма да имам твоя кураж..

  16. Живия ти разказ би могъл да послужи като урок за всички бъдещи майчета, които имат смелоста да го „направят“, но не и да го родят естесвено. От друга страна би могъл да се включи и в учебниците на бъдещите акушерки и гинеколози, за да престанат да се вживяват в ролята на Господ и така да спрат да подхранват женските страхове. Послужи и на мен, за да разбера, какво пропуснах, докато си спях с ендотрахелна тръба.
    Благодарско !!!

  17. Бу, поздравления! Да ти е живо и здраво новото бебче! Толкова хубаво си го разказала, че чак ми се приражда пак 😉

  18. Отново ми се насълзиха очите като си спомних първия момент, в който и аз видях „чисто новото си бебче“ и ти завидях съвсем не благородно, че си гушнала Яна, защото аз не можех да направя същото с моя син.
    Темата за „чудесата на медицината“ относно предизвикване на раждането и отношението на болничния персонал към родилките е дълга и тегава. От разказа ти Бу личи, че си останала над нещата и всъщност това е единствения начин да не се подтиснеш и да позволиш на някакви си там хорица да те накараш да съжеляваш, че си ги обезпокола с неестествените си желания да раждаш максиламно естествено, а да се отдадеш на това прекрасно „чудо“ на природата – новия живот.

  19. Благодаря че сподели Бу!
    Много се развълнувах отново!

  20. Много се радвам 🙂 Честито и от мен 🙂
    Много добре разказваш

  21. Щастливка.Разказът ти много ме разчувства.Надявам се и аз да гушна февруари своето съкровище.

  22. „Ако мине“-нагласата е много хубава.
    Бу, страхотно. Развълнува ме силно.
    И на Ангелинка честито. 😉 Помислих си, че сигурно не е взела награда. Ха-ха-ха.

  23. Pingback: Защо се случва така? « полетът на костенурката

  24. Много се надявах разказът ti да ми даде надежда, че има почва раждането в нашата страна и първата част бе наистина чудесна, но краят не успя. Някакси ме натъжи по скоро. Ако една силна, интелигентна, способна жена като теб не може да мине без груби вагинални прегледи, окситоцин, пукане на мехурът, магарета, да бъде отрязвана и пренебрегвана – и вижда нещо смешно в изискванията и относно нейното тяло и бебе да са пуснати в графата „ако мине“ – тогава какво остава за всички останали като мен.
    Но това е отделна тема. Честито за малката дъщеричка! Всичко най-хубаво за бъдещето на нея и на цялото ви семейство.

  25. Браво Бу!!!
    Докато бременеех, следях изкъсо всичките ти статии! :)) Сърдечно благодаря за всяка една от тях – смятам, че ме направиха по-добра майка и по-добър човек!!!
    За съжаление смятам, че раждането ти е минало много добре, от към намеса на мед. лицата… имало е някакъв диалог, който при повечето родилки приключва след подписването на информираното съгласие :((

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s