Gallery

Отглеждаме ли поколение от безпомощни деца?

Поколението на родителите-хеликоптери, на тигриците-майки, на разсеяните родители, на незаинтересованите работари… а какво става с децата ни? Разбира се, малко хора ще признаят, че се разпознават поне частично в долния преводен текст, но все пак, прочетете го – и кажете какво мислите?

Превод: Елена Енева, Me&Bee Puzzle

***

Когато първокурсничка в колеж получила тройка на първия си тест, тя буквално изпаднала в криза в клас. Хлипайки, изпратила смс на майка си, която й звъннала, искайки да говори с преподавателя незабавно (което той, разбира се, не направил). Друга майка придружила детето си на интервю за работа и после се чудила защо не го наели.

Голям работодател разказва, че по време на интервю за работа една от кандидатките му казала, че се вижда на мястото му след 18 месеца. Дори и не й дошло наум, че той е работил 20 години, за да стигне до тази позиция.

Звучи ви налудничаво?

За съжаление, всички тези истории са истински, казва Тим Елмър, основател и президент на НПО „Да отгледаме лидери“ и автор на книги и иследвания. „Поколението Y (и iY) от деца, родени между 1984 и 2002 пораснаха във време на незабавно задоволяване. Айфони, айпади, смс-и и незабавен достъп до информация – всичко това е на върха на пръстите им.“, казва той. „Техните оценки в училище често са договорени от родителите им, а не заслужени и те биват хвалени за всяко дребно достижение. Имат стотици „приятели“ във Facebook и Twitter, но често нямат реални връзки.“

Но защо родителите престаха да учат децата си да разчитат на себе си и вместо това се превърнаха в загрижени защитници, които искат да ги предпазят на всяка цена?

Нещата започнаха с вманиачаването по сигурността на децата във всеки аспект от живота им. Вместо да ги оставят навън да играят, родителите запълниха свободното им време с организирани дейности, пишеха домашните им вместо тях, решаваха конфликтите им в училище както с приятелите, така и с учителите и им даваха награди само задето са присъствали.

„Тези добронамерени съобщения, че ти си специален, сега рефлектират върху нас.“, казва Елмър. „Ние сме заети да ги предпазваме, вместо да ги подготвяме за бъдещето. Ние не им позволяваме да паднат, да се провалят или да се страхуват. Проблемът е, че ако не поемаш рискове отрано, като примерно да се качиш по катерушката, рискувайки да паднеш, когато си на 29 ще те е страх от всяко ново начинание.“

Психолозите и психиатрите консултират все повече млади хора, изживяващи криза в средата на 20-те си години, както и случаи на клинична депресия. Причината? Младите хора им казват, че се чувстват така, защото още не са спечелили първия си милион или още не са открили идеалния партньор.

Учители, треньори и ръководители се оплакват, че децата от Поколение Y задържат вниманието си само за кратко и разчитат на външна, а не на вътрешна мотивация.

23480538_s

Къде сбъркахме?

• Казахме на децата си да мечтаят мащабно – и сега всяко малко достижение им изглежда незначително. В общата схема на нещата, децата не могат мигновено да променят света. Трябва да правят малки, начални стъпки, които им изглеждат като оставане на едно място. Нищо по-малко от незабавна слава е достатъчно добро за тях. Време е да им кажем, че великите дела започват с постигане на малки цели.

• Казахме на децата си, че са специални – без причина, дори когато не демонстрират добър характер или умения и сега те изискват специално отношение. Проблемът е, че те смятат, че не трябва да правят нищо специално, за да са специални.

• Осигурихме на децата си всякакви удобства – и сега те не могат да чакат. Ние правим същото – крачим нервно пред микровълновата, ядосваме се, когато нещата не стават по нашия начин на работа, беснеем при задръствания. Време е да им предадем важността да можеш да чакаш за нещата, които искаш, да отсрочваш чуждите искания и да изоставяш личните си желания, когато преследваш нещо по-голямо от себе си.

• Превърнахме щастието в основна цел за децата си – и сега им е трудно да бъдат щастливи, защото щастието е страничен продукт от смисления живот. Време е да им кажем, че целта ни е да ги научим как да разкриват талантите си, страстите и целите в живота, за да могат да помагат на другите. Щастието ще бъде резултат от всичко това.

Неудобните решения:

• „Трябва да позволим на децата си да се провалят, когато са на 12 – което е много по-добре от това, да се провалят на 42. Трябва да им кажем истината (внимателно), че идеята че „Можеш да направиш всичко, което искаш“, не е задължително вярна.“

• Децата се нуждаят от съпоставяне на мечтите с талантите си. Не всяко момиче с хубав глас ще пее на световна сцена; не всяка малка бейзболна звезда ще играе във Висшата лига.

• Позволявайте им да се забъркват в каши и да понасят последиците. Няма проблем да получат тройка. Следващият път ще се постараят повече за отличен.

• Балансирайте автономността с отговорност. Ако синът ви кара колата ви, нека после сам я зареди.

• Взаимодействайте си с учителя, но не вършете работата на детето си. Ако то се издъни на теста, нека си понесе последиците.

„Трябва да се превърнем в тухли, обвити в кадифе.“, казва Елмър. „меки отвън и твърди отвътре и да позволяваме да децата си да се провалят, докато са малки, за да успяват, когато станат възрастни.“

***

Оригиналът: http://www.huffingtonpost.com/Mickey-goodman/are-we-raising-a-generati_b_1249706.html?utm_hp_ref=fb&src=sp&comm_ref=false

снимка (сс) http://www.123rf.com/

8 responses to “Отглеждаме ли поколение от безпомощни деца?

  1. Абсолютно вярно. Балансът е много труден, но още повече важен:)

  2. Благодаря за текста Бу, родена през 84-та намирам частици от себе си и да, със сигурност и предавам някои неща…Аз лично търся някакъв баланс във всичко и според мен всяко дете Е специално, което не означава да не му се караш, да не изискваш, да не забраняваш и т.н. За мен по-страшни са случаите на „неспециалните“ деца, които не вярват че някога ще заслужат или не знаят какво изобщо е да бъдеш специален за някого и обичан безрезервно.

  3. Много добре написано,търпението е това на което трябва всеки да се научи според мен,то е в основата, следващата стъпка е постоянството.На самата мен ми липсват тея две неща,но се старая,както се старая да науча и детето на тях и знам,че ако ги постигне-ще постигне много и след това в живота.

  4. „Превърнахме щастието в основна цел за децата си – и сега им е трудно да бъдат щастливи, защото щастието е страничен продукт от смисления живот. Време е да им кажем, че целта ни е да ги научим как да разкриват талантите си, страстите и целите в живота, за да могат да помагат на другите. Щастието ще бъде резултат от всичко това.“ – това да. Преследването на щастието като самоцел е, за съжаление, широк път към не-щастие. Но в останалата част от текста на Елмър има меко казано странни критики, например критиката към създаването у едно дете на усещането, че е специално такова, какъвто е. За мен проблемът е (и винаги е бил) по-скоро в това, че родителите не успяват да създадат такова усещане у детето, от което то да черпи вътрешна сигурност и сила. Не бъркайте нахаканото поведение на един младеж с прекалено самочувствие – обикновено целта му е да маскира именно липсата на истинско самочувствие и вяра в себе си. А именно тази липса е страшна и отваря кутията на Пандора.

  5. Аз пък смятам, че няма нещо по-страшно от родители, които се опитват „да не грешат във възпитаването на децата си“. От страх да не „объркат“ децата си, не спират да ги объркват… Т.е. смятам, че не трябва да се страхуваме да грешим като родители, защото този страх би ни правил много по-лоши родители.

  6. Според мен е притеснително как ни се набива постоянно колко не обръщаме внимание на децата си и как компенсираме това като им задоволяваме капризите и им купуваме скъпи играчки. Точно страхът, че няма да сме достатъчно добри родители според нечии критерии ни кара да мислим прекалено много кога, какво и как да кажем на децата си. Рекламата ги залива, те искат естествено всяка измишльотина от рекламите и ние се мъчим да ги направим „щастливи“ като им купим нещото, за което мечтаят. Установих обаче, че в момента в който хванат „мечтата“ си се оказва, че нещо не било достатъчно или пък не било това, което очаквали – та веднага узнаваме за другата поредна мечта и това ни пуска отново по пързалката.
    В останалото време се мъчим да ги възпитаваме като обясняваме как не трябва да се цапат, да бягат и да крещят и куп други правила. Понеже всичкото свеждане на правилата до тяхното внимание е придружено с досадно бърборене идва въпросът докога да мърморя и не може ли да не правя забележки? Ако обаче не правиш забележки се налага другите да правят забележка на детето с поглед обърнат към теб и отчетлив въпрос в очите „Вие не го ли виждате какво прави?“. И така не става.
    Не е ли вярно, че ежедневното притеснение дали ще имаме пари за всичките нужди ни опира до стената?
    Не е ли вярно, че сме забравили да се усмихваме и да забележим пеперудата край която минаваме?
    Верни са и двете и все по-често чувам, че не трябва да ти пука, защото когато се стараеш да правиш всичко по най-добрия начин се самоубиваш от мислене по въпроса кое е правилно и кое не.
    Вярно е също така, че няма как да не ти пука, защото носиш отговорност за действията си. Поне така сме възпитавани в старата школа – уникални сме и можем да бъдем толкова по-уникални, колкото можем да постигнем с цената на собственото си израстване без криворазбраната „защита“ на мама или тате.
    Моля Ви учете децата си да бъдат добри хора – оставете обществото да им избере мястото.

  7. Всичко описано е вярно, защото съм се сблъскала лично с такива деца, дето ходят на интервю с мама, който ще се шеф от днес, защото вече има диплома. Истината е, че медиино се залива информация за някакъв идеален тип родител. Имаше поколение родители, които изоставиха децата си, за да работят и да ги задоволяват материално, но пропуснаха да ги учат на морал и ценности. Истината е,че когато имаш едно дете по един начин го гледаш и възпитаваш и по съвсем друг, ако имаш повече деца. Истината е, че съвременните родители не са видели друго възпитание от техните родители. Днес е наседено да се смята мама или тати ще дойдат и ще оправят въпроса – било то оценки, наказания, арест, работа и пр. Истината е, че и всички останали участници (учители, работодатели и др.) участват в тази игра. Никой не застава открито и да противоречи, защото така е по-удобно, а и изгодно в повечето случай. Родителите трудно говорят с децата си, а това е най-важното. И е крайно време да спрат родителите да се притесняват от другите. Това насадено чувство от нашите родители. Истината е, че трябва да оставим децата си на воля, те по-добре знаят какво и как да правят. Ние сме коректив, които да им помага, подсказва и понякога наказва, за да разберат какво е и санкция и носене на отговорност за дадени постъпки. Но всичко това идва от предходните поколения и възпитания. Днес аз се питам как съм възпитана от поколението на моите родители, след като се сблъсквам с именно това поколение, което ми демонстрира безпардонност, наглост, безнаказаност, никакви ценности и морал. Поне не тези, на които аз съм научена.

  8. Страхотен текст Бу, поредния страхотен от твоя страна!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s