Gallery

Училището, емоцията, децата…

„Училището е и емоция“!

Поговорете с децата си за техните вълнения в училище.Това е най-важната част от подготовката за новата учебна година.

Включвам се в инициативата на Асоциация Родители, целяща да насърчи родители и деца да говорят повече и по-често за чувствата и емоциите, придружаващи училищния звънец.
***

Родена съм в първата половина на годината, но в края на полугодието. Това преди 30 години значеше, че трябва да тръгна на училище от шестгодишна. По стечение на обстоятелствата обаче, тъй като живеехме в друга, все така комунистическа, чужбина, където родителите ми работеха известно време, майка ми имаше възможност и избра да отложи тръгването ми в първи клас след като навърша седем.

Първата ми братовчедка, родена в началото на същото това полугодие, тръгна от шест и ми пращаше писма, в които ми пишеше как помага на леля ми да чисти с ‘прахосмучката’ и ми пращаше задачи от първи клас – колко е 2+3? 4-2? 5+4? Ей Богу, плачех от яд и завист, сърдех се на майка ми, виж – тя ходи на училище, учи такива интересни неща, които аз, нищо че чета от 4-годишна, не разбирам! Кой да ми каже, че и много години по-късно математиката все така ще ми е слаба страна…

Когато дойде и моят ред, бях толкова щастлива, развълнувана, радостна, че спах с новата раница на гърба. Очакванията ми се оправдаха: в училище беше чудесно. Другарката Елза се радваше искрено на работата си и ние всички бяхме едни щастливи хлапета, които обичахме нея и училището. Винаги намираше с какво да ни насърчи, тетрадките ми бяха само с „Браво!“ и „Отлично!“

Върнахме се обратно в средата на втори клас. От малък клас в училище-къща (поне така го помня), попаднах в кварталното начално училище в голям клас с 30 деца, начело с другарката Н., на която видимо й беше поомръзнало да се занимава с деца, преподаване, училище… аз още си спомням ужасния шок и искрената обида, че съм същата, не правя нищо различно, но вече няма похвали, няма окуражаване, няма радост и за година и половина само веднъж получих „Браво!“… така и не зная защо ми се падна тази ръка карти, но наистина промени много начинът, по който гледах на училището.

В четвърти клас кандидатствах в математическа паралелка – по думите на майка ми, тайно (да, тогава още разбирах математиката, а пък и те малко ме подведоха с „риба и половина струва лев и половина, колко струват три риби?“). Приеха ме и попаднах отново на другарка, същата като предната, уморена, отегчена, а ние децата бяхме нещо като бреме, излишен товар. Тя не ме хареса, нито пък аз нея (но тя почна първа!) На родителски срещи се оплакваше на майка ми, като ме обвиняваше в много нелепи неща – добре, че бях захлупена и майка ми го знаеше, та не повярва. На онези години думите на учителя значеха много…

После ме приеха в езикова гимназия. Стари порядки, учудваща строгост, противно на историите, които уж се разправяха за езиковите. Пет страхотни години, които ми дадоха толкова много и ме научиха на наистина много неща! Изпитвам искрена благодарност към всичките си учители.

А в началото на септември двете ми момичета тръгнаха на училище – в чужбина. Госпожичка, вече навършила 11, е в гимназия – по тукашному, седми клас. В края на миналата учебна година получи от гимназията календар, отброяващ дните до новата учебна година. И тя наистина отброяваше нетърпеливо.

Колко е странно да каже човек „гимназист“ за някой единадесетгодишен! Но няма как, тук випуските се движат по набори. В прогимназиалното училище прецениха, че напредва много добре, аз също се убедих, че притесненията ми са неоснователни и детето ми се чувства добре, разбира се със съучениците, всеки ден проговаря все повече език – и решихме да не се противопоставяме на идеята за гимназия. Не сгрешихме. Вече трета седмица ходи, има нови приятели, чувства се добре.

Малкото ми момиче също тръгна на училище. Та тя няма пет! Какво училище, хора! Но такива са правилата… от 3 до 4 ходят в ‘основополагаща’ предучилищна група, от 4 до 5 – в подготвителна предучилищна група. От 5 са в първи клас. Тъй като Ръкавичка е родена след първи септември, е в предучилищната група на 4 до 5 годишните. Но всичко е сериозно – училищна униформа, чанта за книги, нормални училищни часове, изобщо, училище си е. Най-големите от предучилищната, като моята дъщеря, учат заедно с най-малките от първи клас, смесен клас. За разлика от сестра си обаче, Ръкавичка не говори езика, никак. Да не мислите, че й пречи? Ами! Никак дори. За мое удивление ходи усмихната и с желание от първия ден. „Какво правите?“, я питам. „Нищо… играем!“

Преди новата учебна година говорихме много пъти с децата за училище. Мисля, че аз се тревожех доста повече от тях (тези деца от мен ли са? с такова добро самочувствие, самоувереност и весело очакване!) Госпожичка имаше някои страхове – да не е изолирана в училище, дали ще ги разбира достатъчно (тук съм виновна и аз, защото посочих, че ще учи нови предмети и трябва много да се старае, за да догони другите деца, които имат предимство да говорят езика от рождението си). Но засега е много щастлива, чувства се добре в новата среда. Особено е доволна, че е в гимназия и как е „прескочила“ две години😀 Ръкавичка имаше само едно притеснение – че няма да я разбират. Съвсем сериозно й предложих ако има нещо важно, да им го каже на български, придружено с жестове, и я успокоих, че всички малки ученичета тепърва ще се учат на много неща. Повече не повдигна въпроса и явно с жестомимика се справя добре; учи нови думи, а ми е интересно дали някое от дечицата няма да прихване от нея някоя българска дума?

Няма да ви учудя, като кажа, че тук е различно. Не се наемам да кажа по-добре или не, още повече, че за двете начални училища, които посещаваше голямата ми дъщеря в България, и за двете начални учителки мога да кажа само хубави неща и да съм им благодарна за това, което правят. Също само хубаво имам да споделя и за детските градини на двете момичета, където четири учителки влагаха душа и сърце в работата си с децата. Щастлива съм, че имахме възможност да се опознаем и да работят с децата ми.

Но сега сме другаде, и е различно. И на децата им харесва, ходят с желание, ентусиазъм, нетърпение… и така ми напомнят на моите първи трепети, на радостното очакване, което имах към училището някога. А щом искаме да отгледаме хора, човеци, които ценят и уважават знанието, това е най-важното, нали?

11-DSC_0487

Очаквайте скоро още за тукашните училища и опитът на Госпожичка и Ръкавичка с тях.

2 responses to “Училището, емоцията, децата…

  1. Хубав разказ , тази година малкия ми син ще е в първи клас🙂 Ще има емоции.

  2. Страхотна статия и инициатива.
    Ние пък ще допълним другата страна на монетата – забавленията за тази възраст
    Парти идеи и съвети за деца от 6 до 8 години

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s