Tag Archives: вина

Българинът и чувството за вина

Излизам от магазина, обръщам се да хвана дъщеря си за ръка и да затворя вратата и почти се сблъсквам с дебел, едър мъж на средна възраст, който е минал между двете ни и пуска вратата в лицето на детето ми. Тя се дръпва инстинктивно, вратата леко забавя и по едно чудо не й отнася главата.
Възмутено казвам:
‘Господине, моля ви се, внимавайте какво правите, щяхте да ударите детето ми!’
Приятелят му, който го чака на улицата, снизходително се обажда в защита:
‘Нищо му няма на детето, живо и здраво е!’
Хайде бе – другарят ти катил трябваше да я размаже, за да ми каже после ‘Опа!’ ли? Тогава ли само броим дадена постъпка за погрешна?
Казвам нещо от този сорт и едрият почва да набира:
‘Тя майката на детето е виновна, че не го гледа!’
Брех…ами сега? Аз хубаво си гледам детето, и тебе ли да гледам какво правиш, че да го опазя невредимо?
Иди падни и си размажи физиономията, пък аз ще дойда да ти побъда малко виновна, искаш ли?

Българинът е трайно опериран от чувство за вина. Никога той не може да е виновен за нещо. Обезателно някой друг носи вината и отговорността за каквото и да му се е случило или да е направил.

Настъпва те в автобуса? Виновен си ти, дето му се буташ в краката, много ясно, че ще те настъпи, той да няма очи и на гърба? Има да чакаш извинение. Ако изглеждаш все едно го очакваш въпреки всичко, най-много да получиш едно пренебрежително ‘Опа!’ в отговор. Това не е ‘Опа!’, да ти кажа. Това е моят крак (ще пропусна смачкания фасон на новите обувки), който в момента значително ме боли, все едно не ми стигаше задушливата миризма на двуседмична пот, която се носи от дрехите ти.

Ударил ти е колата? Ами ти къде блееш, че не го виждаш, че те задминава отдясно със сто в тясната улица? Лазиш с мижави петдесет километра, много ясно, че ще те задмине! Ще положи всички усилия да те изкара виновен, ще те псува на майка до девето коляно и нито за миг няма да допусне, че има дори най-миниатюрната вероятност той да не е направил нещо както не трябва. После ще напсува и катаджията, докато последният му съставя акт и ще се опита да го заплаши първо с шефовете му, които познава, а като не стане, със саморазправа.

Детето му бие твоето? То е лидер, то има нужда от самоизява, то е със силен характер и го изразява, като се опитва да извади очите на останалите с клон, докато той го гледа с блага усмивка ‘на тати юнака, гледай, гледай само как съм го научил, няма да им се дава!’, ако ще да налага случайно оказало се в обсега му дете с две глави по-ниско от него. Той няма вина за това, че твоето дете е нещастен загубеняк, който не умее да отстоява правата си, а неговото будно и хитро гардже може и го прави. Опитай се да му направиш забележка – ще зине насреща и ще ти обясни как му е писнало нещастни простаци да му обиждат детето и да се опитват да го изкарат какво ли не, ами не си гледат децата, които няма-няма и току му попречат да прибере със себе си всички чужди играчки в парка.

Излежавал се е от ляв на десен бут, не си е свършил работата навреме и така проваля целия екип? Какви са тия клиенти, мама им стара, че не разбират творческите му настроения? Една работа, за да стане добре, иска много – ама много! – време. “Краен срок” е просто фраза. Не стига, че парите не стигат, ами и претенции!

Винаги някой друг трябва да понесе вината. Детето му не е болно, защото е грипен сезон и всички у тях са с течащи носове – проклетите изисквания на ХЕИ да влиза чист въздух в помещението на детската градина са причината. Работата не е свършена, защото някакви досадни малоумници постоянно се мотат и настояват да разберат какво става и не оставят човек да изпуши една цигара на спокойствие. Всички в офиса му правят забележки за качеството на работата – която наистина не струва – но това е, защото те са нещастници, които тайно много му завиждат са скрития талант, погребан дълбоко в него и просто се мъчат да го накарат да се почувства зле, но той няма да им се даде!

Време е да пораснеш. Само майка ти ще те обича безусловно и ще приема, че каквото и да направиш, е винаги добро. В реалния свят няма такива екстри. Ти и само ти носиш отговорност за постъпките и думите си. Това, какво някой друг е казал или направил, няма никакво значение – той отговаря за себе си, ти – за тебе си. Каквото направиш или кажеш, е твое дело, не са виновни нещата, които другите са ти казали или направили.

Българинът винаги се опитва да вмени вината на някой друг. Той по дефиниция е чист и бял като сълза. Каквито и неприятности да му се случат, каквито и провали да има, винаги ще намери кой да обвини.

И формулата работи безотказно. Той се чувства добре. Той знае със сигурност, че не носи никаква вина – очевидно е за всеки кой е истинският виновник, който на това отгоре може да има неблагоразумието да се чувства добре, ако собствените му дела са потръгнали – ясно е, че го прави само за да накара нашият герой да се почувства виновен, че той самият не е успял. Ако някой се похвали с успеха си, той ще изпсува как потискат личността му и се опитват да натякват провала му. Ако някой просто спомене, че е доволен (защото не смее да се хвали, да не би да се изтълкува като натякване), той отново ще бъде кисел и ще набива канчета, че другият се прави на голяма работа – я колко хора успяват и си траят, така и трябва; и колко хора не постигат желаното, това да не би да ги прави второ качество? Не, честно казано, изобщо не ги прави второ качество. Но е доста тъпо да се опитваш да накараш някого да се чувства виновен за това, че и ти не си успял.

“Друзя, давайте жить вместе” очевидно е утопия, която ще си остане в добрите стари детски филми, но дали не е възможно всеки да си гледа в паничката и респективно сам да носи отговорността за това, какво се случва в нея?

Това е е народопсихология. Единственият проблем на народопсихологията е, че никога не се отнася за нас.

 

Ще гласуваш ли? http://svejo.net/home/link_summary/19315 

.

Реклами