Tag Archives: гост-блогър

Пътеводител на форумния стопаджия

гост-блогър е Dona * 🙂

***

Това е моментна снимка на форумското общество. Ако някой се познае, да се чувства поздравен  Hug
И тъй, какво можем да срещнем из Форума?

(cc)photostock

Отчетнички
В началото беше лесно – единствените отчетни теми бяха тези на януарчетата, февруарчетата и т.н. Тогава безумните римувани заглавия можеха да бъдат оправдани с хормоналния дисбаланс у пресните родилки. С разрастването на форума обаче се обособиха всевъзможни потребителски групи, а заглавията на съответните теми – ха! – си останаха пак такива. Личният ми фаворит е “Ако дискова херния имаш ти, на купон с нас бъди!” (знам, знам, не е смешно).
Всяка отчетна тема има два задължителни елемента: поименното споменаване на всеки участник и снимки на кафета/уискита/морни голи гейове сред намачкани чаршафи. В Готварския снимките са на тутманици собствено производство, а поименните обръщения звучат така: “Вземам си от баничката на Мима, от кюфтенцата на Цеца и т.н.”. Актуално е също оплакването “Ох, само като гледам тия вкусотии, дебелея” (аха, затова било, значи).
В подфорума за романтични сериали снимките на гейове са заменени от снимки на манафи (извинете), а кафетата са турски. Обикновено темата се придружава от анкета, съдържаща жизненоважния въпрос “Негодник ли е според вас Сюргюн?” или нещо подобно. Има дори теми за стихове, вдъхновени от любимия сериал (на този фон пресните родилки изглеждат балансирани като Маунт Ръшмор).
Какви други отчетни имаме? Всевъзможни. Каквито ви хрумнат. Отчетна на жените със свекърви зодия Дева. Отчетна на съпругите на мъже, пиещи Загорка. Отчетна на жените с големи гърди (тази е истинска!). Предвидливо няма отчетна на жените с големи задници, за да не гръмне сървърът.
Иначе при добрите стари януарчета, февруарчета и т.н. всичко си е по старому. Раздвижване настъпва обикновено около Св. Валентин/Трифон Зарезан, както и покрай номинации, когато се появяват палави заглавия като “Августинчето заспива, мама с вино се налива”, “Ноемврийче гука, майка му се чука” или “Априлче чака номинации, мама прави излагации”.

Майки на новото време
За тях нищо около детето не е маловажно.  Тяхното слънце никога не се лигави, то изразява свободно емоциите си.То  не може просто да си играе – трябва да развива фината си моторика, а играчките му обезателно да са дървени или ръчно ушити от майка му от органичен памук.  За всеки форумски възпитателен казус майките от този вид вадят аргументи от минимум 2 книги по психология и звучат сякаш Валдорф и Монтесори са им семейни приятели. Биха дали джънк фууд на детето само ако свършекът на света е насрочен за следващия месец. Ако случайно им остане незаето от детето и неговото личностно моделиране време, правят домашни торти от цветен фондан или плетат шапки с цветя на една кука.

Творящи домакини
Творящите домакини задължително списват блог, който пълнят с бели икейски интериори, ръчно направени картички и снимки на овързани с канап пълнозърнести крекери в мъглива утрин.
Практикуват хобита с имена, звучащи като нетрадиционни сексуални практики, не готвят, а се занимават с фууд стайлинг и поне три пъти седмично пекат мъфини.
По-непретенциозният подвид обикновено пълни  блога си с неща, наречени „моите картини”, „моето изкуство” или нещо подобно – рисувани с пръсти, енергийно заредени и т.н., сещате се. Пекат тутманици, но за тях място в блога няма.

Любящи съпруги
Готвачки в кухнята, курви в леглото и дами в салона, т.е. форума – това са те, макар понякога да стават обърквания. Готвят първо, второ и трето, флиртуват с мъжа си, като му правят салата (извинявам се за плагиатството) и ни убеждават, че след 20 години брак сексът ставал все по-хубав и по-хубав. Не че е невъзможно – ако двамата са си първи и единствени и са открили свирката на 30 и аналния на 40, не ми се мисли до какви девиации ще стигнат на 50.

Детски учителки
Те са тези, които обясняват бавно и методично. Най-вече очевидни неща. Ако кажете „Денят е хубав”, те ще минат след вас да дообяснят, че грее слънце, температурите са приятни и нищо драматично не се е случило. Подозирам, че в “реалния живот” обясняват смешното на вица.
Ако не слушкате, включват назидателния тон, размахват пръстче и ви слагат на мястото ви. Неуморни, неизчерпаеми и досадни труженички на възпитателния фронт.

Тъкачки многомашиннички
Следвайки мечопуховата максима „Колкото повече, толкова повече”, те пишат ли, пишат. В която и тема да влезете, всеки втори пост е техен. С очукани, посинели от тракане по клавиатурата нокти те се чувстват длъжни пред света да изкажат компетентното си мнение по всеки един въпрос (или пък просто да напишат каквото и да е). За съжаление в случая правилото „успехът е 99% труд и 1% талант” не важи. Както и онова за количествените натрупвания и качествените изменения.

Провинциални интелектуалки
Меки в говора, но твърди в убежденията – това са те, воините на правописа. Задължително отбелязват пропуснати запетайки, непълни членове и други престъпления в чуждите постове. Понякога решават да се направят на cool и започвЪт дЪ пишЪт нИправИлнУ ето така, подчертавайки сгрешените букви, сакън да не би да остане някой неразбрал шегата, хохохо (или, не дай си боже, да помисли, че наистина пишат неправилно).
Искате да ги видите в действие? Пуснете тема „София vs. провинция”.

Кариеристки
Те работят нещо супер вълнуващо (не се знае точно какво), получават купища пари (не се знае точно колко) и са непрекъснато във форума (не се знае точно как).  Независимо от темата, намират начин да вметнат  нещо за работата си – „Влизам само да кажа едно наздраве и бегам, че утре ще ме скъсат от бач”, „Бе за бездомните кучета не знам, ма шефчето ще ми изяде главата”, „Ай да видим мен пък дали ще ме номинират за допълнителни парици за Коледа” и т.н.

Съвършени
Те са като Дядо Коледа – никой не ги е виждал, но всички вярват в чудесата им. Красиви, умни, но за сметка на това богати, или поне така твърдят. Мисията им е с всички сили да се борят срещу клишето за тъпите красавици (или клишето за грозните умници, зависи от темата). Експерти по флирт, диаманти и прочее beau monde материи. Идеални за новото риалити на Слави.

Кукувичи гнезда
Когато ги чете, човек остава с усещането за сериозен биохимичен дисбаланс. Ако постовете можеха да говорят, техните щяха да крещят истерично. Думата „изтрещяване” вероятно е измислена за тях. От друга страна пък внасят приятно напрежение и разнообразие, тъй като никога не знаеш д-р Джекил или мистър Хайд е на смяна.
Подкатегория – тези, в чиито постове след 22 часа почва силно да си личи употребата на, хм, упойващи вещества.

Тролове
Те се изживяват като агент-провокатори, но отстрани изглеждат по-скоро социално непохватни. Приличат на деца, които при запознанство крещят “Не искам да си играя с тебе!”, преди някой да ги изпревари и да им го каже на тях. Непрекъснато повтарят колко се забавлявят и как не им дреме, но чувството им за хумор е тънко колкото пълна чиния вурстчета със зауеркраут и вероятно би се приело добре единствено по ония географски ширини, където да се изпърдиш на масата се счита за върха на смешното.

Кисели лайна a.k.a. Хейтъри
Делят се основно на три групи:
а) социално кисели – петиции, протести и стрелящи емотикони са основните им оръжия. Социалната им активност се изразява в пускането поне веднъж седмично на тема, съдържаща в заглавието си „възмутена съм!”, „безобразие!” или нещо подобно. С техните усилия светът става по-добро място, а без тях – по-спокойно.
б) агресивно кисели – тук киселината не е насочена към органите на държавността, а към всички останали. Мъжете са лайна, приятелките завиждат, свекървите правят магии, а светът е един голям заговор срещу светлата им личност. Обикновено казват за себе  „аз съм много прям човек, оттам ми идват всички проблеми”.
в) отегчено кисели – лъжицата лайно във всяка форумска каца мед. Когато пишат в някоя тема, то е най-вече за да измрънкат колко по-добре е било преди (когато и да е това) и колко е тъпо сега. Изживяват се като отлежалото вино на форума, но всъщност са средно качество оцет.

Певци на българското село
Този типаж общо взето се радва на добро приемане от страна на женската аудитория и винаги може да прилъже някоя и друга потребителка доверчиво да приседне на дядовото коленце. Арсеналът им включва хвалби с домашно отгледани зеленчуци (и бахури), наричане на лелките „момичета”, комплименти за жените над 40 и поетична изразност, варираща от есенни листа до пролетна мъзга. Обичат да говорят в притчи.  Радетели за българщина и олд-скуул е*ане.

Това е от мен, с обич  Love

(cc)Ambro

***

* Dona е старо куче в бг-мамма способно с шеги и закачки да навре в миша дупка всеки, имал неблагоразумието да тества границите на лошия вкус глупостта си върху околните съфорумци. Тя е от хората, които всеки знае и помни, даже никога да не ги е виждал извън форума.

** заглавието „Пътеводител на форумния стопаджия“ е на Елиас

Раздяла

гост-блогър е Флор* :D

Хей, живот – здравей, здравей!

Справка със статистиката: Всеки втори брак в България завършва с раздяла. Жените по-често подават молба за развод. Причините обикновено са несходство в характерите. Възрастта, в която най-често това се случва е между 38 и 42 години.

Два месеца след раздялата с мъжа ми попадам на тези данни и въпреки вроденото ми чувство за уникалност, ми минава през ума, че откъдето и да погледна, съм средностатистическа българка. Нещо повече – спокойно бих могла да бъда представителна извадка за всяко социологическо проучване. Това, естествено, няма да промени решението ми да прекъсна един 11-годишен брак и да се опитам отново да намеря себе си. Точно това е проблемът, който се оказа решаващ за раздялата. Някъде между памперсите, кредитите и ужасно шумните фамилни празненства, се промених по начин, който изобщо не ми харесва.

Пред-азът

Аз съм весел човек. От онези, които още на 25 години са обрамчени с много мънички пачи крачета около очите – доказателство, че не мога да изкарам и час без да прихна в понякога необясним смях. Не мога да кажа, че обичам да се смея – аз просто откривам забавата и в най- малките неща. Такава ми е природата, казваше баба ми, когато не можех да обясня настроенията си. Съзнавам, че това ме прави лесна за харесване, вероятно и за съжителстване. Добавете и вроденият ми оптимизъм, че всичко в този живот е възможно, стига наистина да го желаеш и ще получите жената, в която той се влюби.

Всички щастливи семейства си приличат, всяко е нещастно по своему

Ние минавахме за щастливо семейство. Все още познатите ни казват, че сме родени един за друг – толкова хармонична изглеждаше връзката ни. Но сякаш събличахме щастието заедно с палтата си антрето и там – в 68-те квадрата панел започваше нашата студена война. Казват, че бракът се крепи на компромисите. Но дали компромисите не провалят брака ? Нали знаете, как е – отстъпваш за да му доставиш удоволствие, отстъпваш за да не се карате, отстъпваш, защото си толкова уморена от бебето, че нямаш сили за двучасовия монолог, с който той ще се опитва да те убеди колко не си права. Уж еднократните компромиси се превръщаха в нови норми. Изключенията станаха нормалности. Жестовете – задължения. И някъде там , сред многото компромиси, се загубих. Нямаше ме. Една сутрин се събудих и дори не знаех, коя е любимата ми манджа.

Кога „принцеса” от умалително става обида?

Мъжко-женските отношения търпят странни обрати, когато живеете под един покрив. Той иска топла вечеря, качествен секс и пълно спокойствие пред телевизора. Сигурна съм, че за всички мъже това е идеята за щастлив брак.
Аз не съм добра готвачка – вероятно никога няма да бъда. Модата на гурмето и готварските блогове ме подмина. Така и не ми стана интересно да правя домашно суши и да мариновам пилешки пържоли в мед и зехтин (има и изобщо такава марината?)А и защо да се лъжем – колко жени са спечелили битката с „мамината супа”? Някога това не беше проблем. Някога моите готварски неумения будеха умиление. С течение на времето в шегите се промъкна сарказъм. Няма проблем – наистина не мога да готвя.

Проблемът с телевизора обаче се оказа по-сложен. Как да накараш петгодишния си син да е тих, защото тати иска да гледа „Бързи и яростни- 368”? Когато живеете в една стая спокойствието е само добро пожелание.

Сексът? Ох! Дълго време се успокоявах с мисълта, че всички омъжени го правят – секс по задължение. Секс, за да не е нервен. Секс като от вица – той се поти над теб, ти мислиш за цвета на завесите. Не, че не разбира кога се преструваш. Отричаш и тайно в себе си се мразиш,защото някога сексът ти доставяше удоволствие. Иди обяснявай, че си от онези жени, които не могат да правят качествен секс, когато се чувстват обидени.

Най-добрият начин да останеш сама е да се омъжиш

Не знам, какво точно е имала предвид Глория Стейнъм, но това е моят брак. Самота. Сама на опашките за сметки, сама на родителските срещи. Сама, докато гледа телевизия и ужасно сама, когато „разцъква интернета”. Когато той откри социалните мрежи, престанахме да си говорим. Разбира се, набързо обсъждахме оценките на детето и здравословното състояние на бабите. После – великото мълчание. Стигна се до там, че започнах да разбирам как се чувства от статусите му във Фейсбук. Да виждам, колко забавен може да бъде, да откривам интересите му към поезията и вкусовете му за музика. Аз и близо двеста други „приятелки“, на които нямаше проблем да разкрива душата си в дълги среднощни чатове.

С времето студената война навлезе в ледения си период. Бяхме като машини, програмирани да извършват определен вид действия – без думи и емоции. Ставане, кафе, детето на училище, работа, прибиране, вечеря, филм, сън. И пак. И пак… И изведнъж скандалите се оказаха нормалната комуникация. Глупави, дребнави , домашни скандали – за кафето, за неогладени ризи и неизпрани чорапи. Класиката на брачното клише. По това време всичките ни приятели ни описваха като съвършеното семейство. Нещо повече – неженените смятаха, че сме идеалът за брак. Радваха се, завиждаха. Колкото по-хармонични изглеждахме за околните, толкова по-чужди ставахме в къщи. Не го харесвах такъв. По-лошото е, че вече не харесвах и себе си. Усмивките ми просто не вирееха на домашния адрес. Умираха като капризните саксии с теменужки на свекърва ми – неполяти и неогрени от слънцето.

Назад към природата ми

Да си тръгнеш е решение, което се взема трудно. Всички онези страхове за нещастните деца, финансовите проблеми, самотата, проваления живот на две фамилии те връхлитат и колкото и да си силна, те карат да страдаш, да се чувстваш объркана и най-вече виновна. Още повече, ако няма физически тормоз, сексуални афери, алкохолизъм или хазарт. Колкото и модерни да се пишем, сякаш все още не приемаме, че душевният комфорт е достатъчно добро основание да потърсиш щастието си извън брака. Накратко – ако не те бие, ако няма любовница, ако не изпива заплатата си или не я пръска в казината, значи всичко е наред и ти нямаш, НЯМАШ право да се оплакваш. Ако се оплакваш, значи имаш любовник. Всички, като започнем от мъжа ми и свършим с майка ми, ми зададоха въпроса „Друг ли има?” И не разбираха защо, по дяволите, се лишавам от удобствата на градения десет години дом заради някакви караници. Не ставай глупава, скандали има навсякъде. Не ставай глупава, хората се променят с годините – просто си станала по-сериозна.Не ставай глупава, кой ще те вземе с дете на 10 години? Не ставай глупава, това твоето е криза на средната възраст. Не ставай глупава, обричаш сина си на страдание. Не ставай глупава, не ставай глупава, не ставай глупава…Идваше ми да крещя, че за пръв път от много години постъпвам умно като се вслушвам в душата си. Сега си мисля, че ако бях прочела поне една статия за последиците от развода, ако бях прегледала поне един женски форум, ако бях послушала поне един съвет от доброжелателите си, нямаше да се осмеля да го направя. Общественото мнение в България продължава да поставя нещастните съпруги в графата „глезли”. За щастие винаги съм разчитала повече на интуицията си, отколкото на който и да е непоискан съвет.

Начало или край?

Има доста разведени жени около мен. Повечето от тях с години тъпчат в капана на самосъжалението и обидата. Водят тежки съдебни битки за издръжка, спазват стриктно дните за свиждане и се опитват да попълват финансовите си дупки с изнудване на бившия. Наричат го „донор” и „бащата на детето ми” и не се срамуват да развяват миналото си като чаршафа на девствена невеста след първа брачна нощ, без да осъзнават, че така не правят услуга никому. Не исках това. Не исках да зачеркна с лека ръка хубавите моменти, които сме имали, нито да карам сина си да страда, защото родителите му не могат да се разберат. Не приех роля във „Войната на семейство Роуз“. За щастие и мъжът ми не харесва Майкъл Дъглас.
Всъщност да сме разделени се оказа най-доброто, което можехме да направим за връзката си. Противно на очакванията на мнозина, детето разбра чудесно ситуацията и успя да извлече най-хубавото от двете страни – родители, които вече не се карат, две къщи, повече време за него и възможност за тайно изкрънкване на още един шоколад от страдащите баби. Що се отнася до мъжа ми – той изведнъж откри моята забавна страна. Сега предпочита да чати с мен и на мен да посвещава стиховете си във Фейсбук. Предпочита да пие кафе с мен в обедните си почивки и да ме ухажва с класическите шоколадови бонбони. Търси ме за съвети и прави малки подаръци за новия ми дом. Казва, че ме обича и този път му вярвам.
Изведнъж откри удоволствието от разходките със семейството. Дори сега, докато пиша този текст, сме на пикник в парка – нещо, което тримата никога не сме правили до сега. Синът ми изглежда щастлив, докато се надпреварва в събирането на жълъди с баща си.

Здравей, живот!

Когато останеш сама имаш два варианта – да потънеш съвсем или да се измъкнеш сама като Барон Мюнхаузен. Раздялата се оказа стимулираща за мен. Припомних си, колко организирана мога да бъда, как имам нюх за хубавите жилища на пазара и колко лесно се справям с досадните бюрократични подробности. Сега, когато не ми припомнят всеки ден, че не ставам за готвачка, открих удоволствието да се въртя из кухнята. Може би има надежда за моята пилешка супа. Сега когато съм спокойна, се оказа, че съм много забавна майка. Със сина ми нямаме нужда от телевизия, за да ни е приятно заедно. Противно на очакванията на приятелките ми, не хукнах да давя мъката си в безпаметни пиянства из баровете. Не хукнах да наваксвам с безразборен секс – нямам нужда да се доказвам така. Наслаждавам се на самотата си, защото този път е желана. Смея се повече от всякога без да ми пука за бръчките. И въпреки че съм сама, се усещам по-жива от всякога.

автор: Флор К. Николова за сп. ‘Жената днес’, 2011

*Флор е строга, но справедлива. Истинска капанка по душа, тя има бърза мисъл и остър език, за ужас на домашните си. Много хора познават Флор виртуално от Бг-мамма, където радва с присъствие и участие. Още от нея можете да намерите в блога й: http://kremenata.blogspot.com/

Пясъчните замъци на лятото

гост-блогър е Verdad*

***

Не търсете в мрежата инструкции за направата на пясъчни замъци, момичета! Те само ще ви вменят, че идеалното съотношение за изграждането им е 8 части пясък и една част вода, а основният инструмент – лопатата, е, може и с ръце, но водата от морето да се носи с кофи на всяка цена. И не бива да позволявате на пясъка да изсъхва, защото ще се случи свлачище! Свлачищата са страшно нещо и е по-добре да не са от компетенциите ви.

(сс) Verdad
Моето момиче на 12 строи пясъчен замък. Гледам я с любопитство – тялото ѝ – на границата между момиче и жена – се е издължило и някак не е нейното. Малко ѝ ръби, не знае как да го настрои по слънцето. Но дълбае пясъка смело, с ръце, и е съвсем сигурна къде да издигне кулите. После изведнъж се вкисва до безобразие – не приема естествения ход на вълните, не приема, че морето вика сушата, сърдита е на вятъра, който разваля детайлите и абсолютно отказва да чуе, че всъщност той ги ухажва пеейки им.

Потърпи, иска ми се да ѝ кажа, дори този дворец да не издържи на времето, ще направиш друг за децата си!

Моето момиче на 9 е ухилено до уши и може до безкрайност да бродира слънца в дюните. Абсолютно ѝ е все едно откъде духа вятърът. Тя не обича безветрието, защото то донася скуката, твърди, че не иска ваканции повече от пясъчен замък време – те пресяват приятели, може до края на света да копае дупки в пясъка, които вълните да помитат арогантно-собственически и въпреки това да е благодарна до дъното на трапчинките си за лятното слънцестоене – едно специално време, в което се случваме всички заедно.

Не спирай да се усмихваш на светлината, иска ми се да ѝ кажа, тогава ще я отразяваш цялата и тя ще се връща при теб! Сама ще светиш.

Моето момиче на 2 държи в ръчичката си цялото лято. То е шарено и ръбесто – абсолютно ново на пипане. От него се роят чудеса – кофички вълшебства с подпис „мама“, „татко“, „кака“, сенки на брега – смешно накъдрени, нащърбени мидички – цяло подводно царство, стъпки на птици – шарена върволица от посоки . Ако ги вземе вълна – още по весело, всичко започва отначало. Всичко е още тук.

Иска ми се да мога да ѝ кажа, че ще е така винаги, но повече искам да вярвам, че със сестрите си ще вървят заедно и ще се забавляват да оставят следи в пясъка, пак, и пак, колкото и вълни да ги скриват.

Аз. В лятото на трите ми деца. Случвам се за първи и последен път всяка година. Променям се. Аз съм пясъчен замък, абсолютно зависим от слънцето, вятъра и водата. Триизмерна сянка. Но няма как да  съм тъмната страна на нещата. Та сянката е производна на светлината! Праволинейно разпространена. Не, лятно разпръсната. И ще съм винаги наоколо.

Аз съм Мама.

*Verdad е майка на три прекрасни дъщери, надарена с голямо търпение и добро чувство за хумор (мисля, че и двете са безценни и бих искала да имам повече, особено от първото). Пише в Бг-Мамма и се радвам да я познавам и на живо 🙂 Сигурна съм, че и на вас ще ви допадне какво има да ни каже.