Tag Archives: драма

Сбогом, мои ментови дъвки!

От събота официално минах на хомеопатия.

Дълго време отлагах, защото съм общо взето здрава и не чувствах вътрешна нужда от хомеопатично лечение за редките си простуди или гравоболието, което ми се отключва при стрес и напрежение. Което не значи, че не вярвам в успеха му – детето е твърдо само на хомеопатия над 2,5 години с отлични резултати. Педиатърката й също се опитваше да я лекува с хомеопатия по мое настояване, но почти всеки път лечението завършваше с обичайните сиропи, макар че наистина се впечатлих, когато пресече една ангина от раз (май единственият път, когато хомеопатичното лечение при нея даде истински ефект). Въпреки това, за двете години полу-хомеопатично лечение е пила един антибиотик – педиатърката се съобразяваше винаги с нежеланието ми да давам антибиотици за всяко кихване.

Когато отсъствията от ясла започнаха да стават неудобно чести, реших да опитам хомеопатия. Първо пробвах с класическа хомеопатия (конституционално лекарство), но се разочаровах. Не казвам, че не работи, просто не се чувствам удобно с идеята цял месец симптомите да се влошават и влошават (така трябва! търпи!) в очакване най-сетне да се подобрят. Не е за мен, макар че при приятелката ми Мяу и синът й лечението при същата класическа хомеопатка дава добри резултати и тя не я сменя за нищо. Като се видя, че класическото лечение не понася на нервите ми, пък и детето все така отсъстваше от ясла, опитах с друга хомеопатка – монопрепарати. Ефектът беше незабавен и много очеваден. Детето се повлия бързо и много успешно. Самата лекарка също ми допада много повече – за всеки влак си има пътници и докато класическата не ми беше по сърце, то тази е любов от пръв поглед.

При нея преди мен вече се лекува практически почти цялата фамилия, четири поколения – аз бях последната, която предаде фронта.

Интервюто беше много забавно, така приятно ми беше цял час да говоря за себе си, че чак съжалих, когато свърши… Признайте си все пак, че не ви се случва често някой човек да иска да научи детайли за вас, да задава въпроси с интерес и искрено да се интересува какво обичаш, а какво не, без да крои каквито и да е планове да свършите вечерта в едно легло. Егоцентрикът в мен разпери пауновата си опашка със страшна сила.

Всичко това, разбира се, е чудесно, но аз имам голяма, нетърпима драма. Обожавам мента.

Обичам да дъвча възможно най-силно ментовите дъвки. Обичам Сминт (No Smint, No Kiss). Обичам силноментови пасти за зъби. Обичам ментов чай. Мента, мента, мента… И докато хомеопатичната паста за зъби с грейпфрут е средносвеж приемлив заместител, то с дъвките какво? На пазара има или плодови, или ментови. Плодови дъвча, когато няма как… Сега ще е една агония. Събрах пакетите дъвки от чантите си, но още не мога да ги подаря. Гледам ги жалостиво. Ще опитам да преговарям по въпроса за ментата… съвсем никога-никога? Една мъничка дъвчица съвсем понякога?

С чая нещата също са зле. Обичам да пия чай и поддържам асортимент от 7-10 чая по всяко време. Една от любимите ми комбинации е липа с мента. Зелен чай с мента също е освежаващ. Сега как ще я бъде тази, без ментов чай?

С кафето е окей. (“Кафе?” пита ме хомеопатката, докато попълва въпросника на интервюто и получава от мен възторжено “Да!”, което иде да каже ‘Да, обичам кафе, пия кафе, мога да пия много кафе’… Ако щете вярвайте, има нощи, в които лягам да спя с мисълта как на сутринта ще стана и ще си сипя кафе с прясно мляко). Разрешено ми е да пия едно, разредено с мляко, което и бездруго правя, аз чисто кафе не пия. Предполагам, ще ми бъде известен проблем да ги сведа от 2-3 на едно, но се търпи.

Сега отивам да хълцам тихо в ъгъла и да преживявам вече не-ментовия си дъх. На това отгоре още нямам хомеопатична паста и се мия с плодовата ‘Мечо’ на детето. Страдам, мили мои ментови дъвки, по вас.

Що е хомеопатия

http://homeopatia.start.bg/

Уикипедия за хомеопатията

Advertisements

Българинът и чувството за вина

Излизам от магазина, обръщам се да хвана дъщеря си за ръка и да затворя вратата и почти се сблъсквам с дебел, едър мъж на средна възраст, който е минал между двете ни и пуска вратата в лицето на детето ми. Тя се дръпва инстинктивно, вратата леко забавя и по едно чудо не й отнася главата.
Възмутено казвам:
‘Господине, моля ви се, внимавайте какво правите, щяхте да ударите детето ми!’
Приятелят му, който го чака на улицата, снизходително се обажда в защита:
‘Нищо му няма на детето, живо и здраво е!’
Хайде бе – другарят ти катил трябваше да я размаже, за да ми каже после ‘Опа!’ ли? Тогава ли само броим дадена постъпка за погрешна?
Казвам нещо от този сорт и едрият почва да набира:
‘Тя майката на детето е виновна, че не го гледа!’
Брех…ами сега? Аз хубаво си гледам детето, и тебе ли да гледам какво правиш, че да го опазя невредимо?
Иди падни и си размажи физиономията, пък аз ще дойда да ти побъда малко виновна, искаш ли?

Българинът е трайно опериран от чувство за вина. Никога той не може да е виновен за нещо. Обезателно някой друг носи вината и отговорността за каквото и да му се е случило или да е направил.

Настъпва те в автобуса? Виновен си ти, дето му се буташ в краката, много ясно, че ще те настъпи, той да няма очи и на гърба? Има да чакаш извинение. Ако изглеждаш все едно го очакваш въпреки всичко, най-много да получиш едно пренебрежително ‘Опа!’ в отговор. Това не е ‘Опа!’, да ти кажа. Това е моят крак (ще пропусна смачкания фасон на новите обувки), който в момента значително ме боли, все едно не ми стигаше задушливата миризма на двуседмична пот, която се носи от дрехите ти.

Ударил ти е колата? Ами ти къде блееш, че не го виждаш, че те задминава отдясно със сто в тясната улица? Лазиш с мижави петдесет километра, много ясно, че ще те задмине! Ще положи всички усилия да те изкара виновен, ще те псува на майка до девето коляно и нито за миг няма да допусне, че има дори най-миниатюрната вероятност той да не е направил нещо както не трябва. После ще напсува и катаджията, докато последният му съставя акт и ще се опита да го заплаши първо с шефовете му, които познава, а като не стане, със саморазправа.

Детето му бие твоето? То е лидер, то има нужда от самоизява, то е със силен характер и го изразява, като се опитва да извади очите на останалите с клон, докато той го гледа с блага усмивка ‘на тати юнака, гледай, гледай само как съм го научил, няма да им се дава!’, ако ще да налага случайно оказало се в обсега му дете с две глави по-ниско от него. Той няма вина за това, че твоето дете е нещастен загубеняк, който не умее да отстоява правата си, а неговото будно и хитро гардже може и го прави. Опитай се да му направиш забележка – ще зине насреща и ще ти обясни как му е писнало нещастни простаци да му обиждат детето и да се опитват да го изкарат какво ли не, ами не си гледат децата, които няма-няма и току му попречат да прибере със себе си всички чужди играчки в парка.

Излежавал се е от ляв на десен бут, не си е свършил работата навреме и така проваля целия екип? Какви са тия клиенти, мама им стара, че не разбират творческите му настроения? Една работа, за да стане добре, иска много – ама много! – време. “Краен срок” е просто фраза. Не стига, че парите не стигат, ами и претенции!

Винаги някой друг трябва да понесе вината. Детето му не е болно, защото е грипен сезон и всички у тях са с течащи носове – проклетите изисквания на ХЕИ да влиза чист въздух в помещението на детската градина са причината. Работата не е свършена, защото някакви досадни малоумници постоянно се мотат и настояват да разберат какво става и не оставят човек да изпуши една цигара на спокойствие. Всички в офиса му правят забележки за качеството на работата – която наистина не струва – но това е, защото те са нещастници, които тайно много му завиждат са скрития талант, погребан дълбоко в него и просто се мъчат да го накарат да се почувства зле, но той няма да им се даде!

Време е да пораснеш. Само майка ти ще те обича безусловно и ще приема, че каквото и да направиш, е винаги добро. В реалния свят няма такива екстри. Ти и само ти носиш отговорност за постъпките и думите си. Това, какво някой друг е казал или направил, няма никакво значение – той отговаря за себе си, ти – за тебе си. Каквото направиш или кажеш, е твое дело, не са виновни нещата, които другите са ти казали или направили.

Българинът винаги се опитва да вмени вината на някой друг. Той по дефиниция е чист и бял като сълза. Каквито и неприятности да му се случат, каквито и провали да има, винаги ще намери кой да обвини.

И формулата работи безотказно. Той се чувства добре. Той знае със сигурност, че не носи никаква вина – очевидно е за всеки кой е истинският виновник, който на това отгоре може да има неблагоразумието да се чувства добре, ако собствените му дела са потръгнали – ясно е, че го прави само за да накара нашият герой да се почувства виновен, че той самият не е успял. Ако някой се похвали с успеха си, той ще изпсува как потискат личността му и се опитват да натякват провала му. Ако някой просто спомене, че е доволен (защото не смее да се хвали, да не би да се изтълкува като натякване), той отново ще бъде кисел и ще набива канчета, че другият се прави на голяма работа – я колко хора успяват и си траят, така и трябва; и колко хора не постигат желаното, това да не би да ги прави второ качество? Не, честно казано, изобщо не ги прави второ качество. Но е доста тъпо да се опитваш да накараш някого да се чувства виновен за това, че и ти не си успял.

“Друзя, давайте жить вместе” очевидно е утопия, която ще си остане в добрите стари детски филми, но дали не е възможно всеки да си гледа в паничката и респективно сам да носи отговорността за това, какво се случва в нея?

Това е е народопсихология. Единственият проблем на народопсихологията е, че никога не се отнася за нас.

 

Ще гласуваш ли? http://svejo.net/home/link_summary/19315 

.

Интернетските потайности или бг драма

Седиш, чешеш се по главата и някой хубав ден решаваш да минеш он-лайн.

Регистрираш се нейде – да речем, в някой форум, или пък – решаваш да си смел и директно почваш да блогираш.

Какво обаче става в нет-пространството? В него, естествено, на първо място липсва мимика, жест, интонация, език на тялото. Седиш, гледаш в екрана, а там – конспирация!

Истински заговор от плът и кръв, целящ да наруши душевното ти спокойствие! Пишат, значи, някакви хора – и не стига, че са на различно от твоето мнение (кощунство само по себе си), а и го изразяват много остро и ръбато. Обясняват ти неща за самия теб, които не си и подозирал; коментират твоите мисли и мнения и ти казват какво е искал да каже авторът.

Създават се и групи, които са с теб; защищават те от лошите и грачат в хор колко си прекрасен и бял. Ако си късметлия да зачекнеш особено спорна тема, можеш да се насладиш на разразил се истински он-лайн битпазар между двете (трите, четирите) групи, където се разменят кукли и парцалки и се хвърлят тежки клетви.

Съратниците ти ти пишат публично и лично колко си пич, как са с теб и изобщо светът не би бил същият без светлата ти личност; противниците ти пишат публично и лично колко си плитък, как не биха искали да са с теб и изобщо светът нищо няма да загуби без твоята виртуална персона.

Когато говориш с близки и познати, разказваш как тоя ти казал това, оня – онова, а трети (как не го е срам!) съвсем се е олял и дори те е обидил не на шега. На хората може да им вземе време, докато разберат, че говориш за алтер-егото си в нета, както и други личности, с които никога не си имал честта да се запознаеш лично (и не на последно място, могат да решат, че не си с всичкия си – все пак това е почти все едно да се караш с говорителя от телевизията за новините, които чете).

Съпреживяваш драмите и малките радости на виртуални познати; тайно се подсмихваш под мустак, когато враг падне покосен под острите стрели на нечие остроумно перо. Мериш успеха си с това, колко хора отговарят на постовете ти и колко виртуални лични контакти имаш.

А дали не приемаш нещата една идея по-сериозно, отколкото трябва? Може би ще е много полезно и отрезвяващо за разнообразие когато се логваш, първо да си напомниш, че

– интернет не е чак пък толкова анонимен, колкото ти се струва

– зад всеки профил стои истински човек, с когото вероятно имаш много общи неща, а дори огромните различия надали би обсъдил наживо с остър махленски тон
– като четеш текст, не можеш да уловиш в детайл какво е искал да каже пишещият, нито виждаш жестове и мимика и вероятно тълкуваш поне една част не съвсем както е

– е крайно време да излезеш от нета и да заживееш реален живот

Какво ще кажеш?