Tag Archives: естествено

Имам бебе, имам бебе! (раждането на Яна III)

Осем месеца по-късно, най-сетне публикувам финалната част за раждането на Яна 🙂 Извинения за всички дълго очаквали я!

Бягство от родилния дом (раждането на Яна) I

Не мога, не мога! (раждането на Яна) II

Гушкам новото си бебе, топло, мокро и покрито с бял слой верникс, гушещо се в мен като котенце. Толкова е хубаво! След малко акушерката я взима от ръцете ми. Преди да вляза в родилна, с нея сме говорили да забави прерязването на пъпната връв. Тя ми се усмихва и казва, „за всичко си има начини”. Когато докторът я подканя да пререже пъпната връв, и й напомням тихо да почака. Тя ме поглежда многозначително и наистина изчаква с прерязването – може би не чак докато спре да пулсира, но като цяло от раждането на Яна до прерязването минават няколко минути, което напълно ме устройва. Отнасят бебето за теглене и мерене – докато го сложат на кантара, то бързо се изпишква, така че вписват 51 см и 3,530 кг, въпреки че е родено поне 3,550. Слагат я увита до бебето на Ангелинка и се заемат с мен.

Плацентата също се ражда след леко свиване на коремните мускули, показват ми я, цяла е и доста голяма (и двата пъти съм много любопитна да я видя). Огромният корем го няма. Свивам крака до гърдите си и обхващам колене с ръце с радостен вик, ‘Колко е хубаво човек да може да си види краката!’, за голяма веселба на екипа. След толкова месеци раздяла аз наистина се радвам да си видя долните крайници отново близо до мен и прекарвам известно време прегръщайки ги.

Малко след това идва ред на шев и кройка – поради много бързото изскачане на бебето имам разкъсвания – външни, малко повече от предния път. За разлика от тогава, сега съм твърдо решена да не страдам излишно. Обяснявам на доктора, че преди 6 години въпреки упойката все едно са ме шили на живо и не искам това се повтаря. Човекът е разбран и щедро ми слага местна упойка – при най-малкото ‘Ох!’ обезболява допълнително и наистина не усещам нищо. На няколко пъти чак ми става неудобно и го уверявам, че наистина ме е заболяло, а после се чувствам леко тъпо, че се оправдавам, когато наистина няма причина за това. Докато ме шие, ме обзема най-зверският студ, който някога съм усещала в живота си – само съм слушала разкази за това, първия път не съм имала такова изживяване. Моля за одеало и стоя увита от кръста нагоре като недовършена мумия, докато пристъпът отшуми, а акушерката ми държи ръката. После студът си отива и свалям одеалото, навън е добра температура и почвам да се чувствам нормално.

Пускат ми наново системата с окситоцин за свиване на матката – акушерката ми обяснява и нещо за многото околоплодни води, но не се вслушвам твърде, след раждането системата не ми е проблем. Моля акушерката си да ми даде бебето за кърмене – предния път с Мая просто пропуснах да го направя, но този път няма! Тя ми казва да поизчакам, че неонатоложката била против такива неща и малко по-късно, докато неонатоложката е заета с друго, ми носи контрабанда Яна, увита в смешно шарено одеало. Слагам я на гърда и след като ме подушва и поблизва, засуква с изключително сериозен и съсредоточен вид. Когато неонатоложката вижда и пита, „какво е това?” с учуден, но позитивен тон, акушерката й казва любезно, но категорично, че аз много държа на това („тя е от Ла Лече Лига, те са много за кърменето”, все едно иначе не е най-нормалното нещо на света) – а лекарката вместо да се възмути, както очаквахме, се съгласява, че кърменето е много важно и ако не е било то, хората нямаше да ги има. Приятно изненадана, продължавам да кърмя сериозното бебе, което ме гледа леко подозрително с половин око (дни наред ще ме гледа само с половин око, другото затворено, и ще ги сменя според това от коя страна я държа).

Яна суче перфектно, все едно само това е правила, докато аз я гледам абсолютно възхитена и обзета от много силни чувства – този малък, истински жив човек е излязъл от мен! За разлика от сестра си, може би защото се роди по-бързо, лицето й почти не е с обичайните за новородените сплесквания – много оформена и ‘разгладена’ (раждалите ще ме разберат). Акушерките отбелязват колко прилича на майка ми. Таткото влиза да ни види и се съгласява с мен, че бебето прилича на Яна и така ще се казва. Много е развълнуван, но докато след първото раждане имаше половинсантиметрова брада от стрес и буквално се тресеше от нерви, когато дойде да ме види след появата на Мая, този път е значително по-спокоен и ведър – времето, което е прекарал с мен почти до същинското раждане, явно е дало положителен резултат.

След като бебето суче, акушерката я показва на бабите вън и я отнася при другото бебе в съседното помещение, а аз оставам да си лежа на магарето ‘за наблюдение’, защото няма други родилки за родилна зала. Персоналът полека се разотива, оставам сама и не ми е съвсем ясно кой ни наблюдава при това положение. Малко след това пак идва Б., все така обзет от силни емоции. Отива да погледне бебето пак (то спи и пет пари не дава), прави няколко лоши снимки и приказваме – аз съм превъзбудена и активна, искам някой да ми прави компания. По-късно мъжът ми отива да закара акушерката у тях и на връщане да вземе нещо за ядене за екипа на смяна и за мен – малко смешно, но нямам против ‘почерпка’ под форма на печено пиле.

Стоя си и ми става все по-скучно. Пращам смс-и с новината, но и това свършва. По някое време минава акушерка, отнася другото бебе и се връща при мен. Казвам й, че ме боли глава. Измерва ми кръвното, което е нелепо ниско, явно вследствие на Метергина, който са ми вляли за свиване на матката. Решавам да изчакам, преди да се съглася да ми дадат някакво лекарство. Тя ми помага да се изправя до седнало положение и пия чаша вода – внезапно крайниците ми са омекнали като кашкавалени след физическото и емоционалното напрежение последните часове. Като седя така, главата ми полека минава и кръвното бавно почва да се връща към нормални граници. Питам акушерката за мама – внезапно страшно ми се иска да я видя. Тя ми казва, че докато всички вън питали само как е бебето, единствено майка ми питала как съм аз… колко ли е притеснително детето ти да ражда? Мама идва и на мен ми засяда буца на гърлото, много се радвам да е при мен в този момент. Стои там, докато ми правят тоалет, прехвърлям се с триста зора на легло с колелца и ме приготвят за качване към стаята.

Понасяме се – аз на леглото, бебето върху мен, мъжът ми след нас с багажа. Качваме се етаж по-горе, където внезапно ми взимат бебето. Стряскам се да не би да искат да я отнесат за през нощта, въпреки че практиката в тази болница не е такава, и почвам да обяснявам как си я искам. Успокояват ме, че я взимат само за тоалет и преобличане. В стаята ме подканят да сляза от ‘транспортното’ легло. Сядам на него и установявам, че не мога – краката ми висят във въздуха, а под тях ми се струва, че има още поне половин метър. Имам чувството, че дори да можех да се надигна някак си, ще се сгромолясам на пода и всичките ми чаркове ще се изсипят. Решаваме проблема, като мъжът ми ме вдига и ме слага внимателно долу. Нямам спомен предния път да е било така, но сега си чувствам вътрешностите като разглобени и едва ходя от слабост. Замъквам се до банята да се измия, а мъжът ми ме гледа смутено и малко стреснато. Усмихвам му се – преди 6 години не беше с мен след раждането, за да знае, но това е нормално и съм много благодарна, че е при мен и може да ми помогне.

Връщат ми бебето, най-после ще се приготвяме за нощна почивка – вече е доста след полунощ. Оставаме сами – аз и Яна. Наистина съм уморена, за разлика от предното раждане сега ми се спи ужасно и се опитвам да я сложа в походното легълце на колела, за да мога да легна спокойно на леглото с издънена пружина, но не съм познала. Около 5 минути след слагане там бебето почва да ръмжи, после надава вой. След няколко опита се предавам и я настанявам в леглото при мен, като я качвам по-нагоре, близо до лицето си. Не мога да я сложа по-ниско, защото леглото потъва под тежестта ми и бебето ще се свлече в лоша позиция, но качена горе тя се чувства добре, аз съм спокойна и имам сравнително лесен достъп за кърмене. Малко ми е притеснено да не я виждам и оставям доста силната нощна лампа светната, въпреки че трудно спя на светло.

Новото ми бебе явно също е в течение на нещата, които знам аз и помни, че новороденото суче поне 8-12 пъти на денонощие, често – повече. Родена с добър сукателен рефлекс, явно е твърдо решена да го упражни докрай. Преди да е слязла кърмата, е постоянно гладна и суче много, много, много често, а ако се забавя да я сложа на гърда, бързо разбирам, че тя може да е Едно Много Недоволно Бебе, което ми показва колко силно точно може да плаче. В резултат зърната почват сериозно да ме наболяват – ново усещане за мен, голямото сучеше активно и често, но явно не толкова силно и нямах проблем. В края на другия ден се предавам и моля да ми донесат някакъв крем за зърна без отмиване, защото твърде активно сучещото ми бебе няма да позволи нещата да се оправят така скоро от самосебе си само с мазане на кърма. През втория ден след раждането кърмата постепенно слиза и бебето започва да прави малко по-големи паузи между храненията.

Сутринта след раждането на посещение идва Мая, акушерката ми я води. Тя подава малко носле през вратата, вижда ни с новата сестричка и се разплаква от емоции. Прегръщам подсмърчащото си малко голямо дете. Семейството ни вече е пораснало.

В стаята ми е много скучно – по натура съм мизантроп и съм помолила да съм сама в стая; не искам да си общувам с хора, но и няма какво да правя. Изчитам всички списания, които съм си донесла, чета и дебела книга и разбира се, постоянно кърмя. На ден по два пъти идват да ме навестят ту мъжът ми, ту майка ми, но все пак няма какво да се прави и нямам търпение да се махна от родилния дом.

Пия хомеопатия – Арника, изписана ми по схема от хомеопатката ми, за по-бързо възстановяване. Ефектът е забележителен. С първото раждане, когато имах незначително разкъсване, болките се усещаха няколко дена. Сега, с повече разкъсване, благодарение на Арниката, изпитвам дискомфорт да сядам в деня след раждането, но на следващия вече почти не се усеща, на по-следващия може да се каже, че се чувствам отлично.

Донесла съм памучни шапки за Яна и целият персонал, който имам чувството че се изрежда специално, като я види, почва да цъка веднъж колко е оформена и красива (което ме радва и възгордява, разбира се) и второ, Ау, виж каква шапчица, гледай, гледай, шапчица са му сложили! Странно ми е, само аз ли слагам шапка на новороденото си?

При една от визитациите минават младият лекар, преглеждал ме при приемането ми. Коментира с насмешлив тон за акушерката как съм искала да раждам без система ‘за да усетя тръпката’. Поглеждам го като объл камък, как може да говори подобни глупости, все едно да родиш форсирано и по-болезнено е някакво нечувано благо, и като се обръщам само към придружаващата го акушерка й казвам, че след като вече веднъж съм раждала със система, този път исках да родя без – и това се е оказало много по-бързо и по-безболезнено. Тя ме разбира чудесно и очевидно е наясно с това, което й казвам. Докторът млъква и повече не проговаря по време на кратката визитация.

Най-накрая ни изписват в понеделник сутрин, четвърти ден след раждането. Струва ми се след векове. Този път, поучена от опита си преди шест години, съм си приготвила не нормални дрехи, а тези, които носех като бременна. Щракваме няколко снимки с намръщеното розово бебе и се прибираме у дома – първите дни ще сме при майка ми и баща ми, градски бегълци, които живеят в село на 15 км от града.

Този път се чувствам някак по-активна от предния. В деня на изписването, малко след като се прибираме, идват да ни видят Мяу и още една приятелка; на другия ден идват братовчедка ми и леля ми с племенниците. Уморявам се да прекарвам повече време в движение или седнала без добра опора на гърба, но иначе съм добре. Приятно ми е, че мога да съм сравнително активна и да имам някакъв социален живот толкова скоро след раждането, но се старая най-вече да почивам и да се грижа за себе си и бебето.

На втория ден след изписването на вратата се звъни. Баща ми отваря и каква е изненадата ни, когато виждаме, че вън стоят полицаи. Добър ден, идваме да видим майката и бебето. Баща ми пуска единия, който влиза до вратата, поглежда да види как държа заспалото бебе, пожелава добър ден и си тръгват. По това време, оказва се, е случаят с намереното изоставено бебе, което, както ще се разбере после, е родено в същия родилен дом няколко дена преди да родя аз и е изписано в деня на изписването ни с Яна. Очевидно полицията е взела данните на всички родилки от последните дни от болниците и са тръгнали да обикалят по домовете и да видят дали бебетата са там, където им е мястото – при майките им. После ще се зачудя откъде изобщо полицията знае, че съм при нашите… но предполагам, Големият Брат знае всичко.

Най-после можем да останем на спокойствие в познатата домашна обстановка – заедно с най-новия, най-малък член на семейството.

Не мога, не мога! (раждането на Яна) II

В предния епизод:

Финални метри: Бременността ми с Яна

Бягство от родилния дом (раждането на Яна) I

Част II

Влизаме след акушерката в родилния дом и се отправяме към приемната. Трябва да ме прегледат за разкритие, но аз съм категорична, че няма (пък!) да дам на доцентът да ме преглежда повече. Акушерката ми извиква друг доктор, обяснява му ситуацията и той ме преглежда за няколко секунди (и не боли), около шест, може би шест и малко, сантиметра. Акушерката ми започва да записва разни данни – бумаги, бумаги, бумаги, брей, преди 6 години по-малко писане имаше. Подписвам каквото ми дава да подпиша, защото съм спокойна, че не би правила неща, които знае, че не искам.

Малко по-късно влиза – познахте – доцентът. Знам, че друг доктор ще застъпи на смяна всеки момент, но сърцето ми лекичко се свива – ами ако някак и доцентът да остане на смяна и си ме заплюе? Бррр. Той обаче казва, че преди да си тръгне, иска да ми види прегледа на ехограф и да ми направят нон-стрес тест. Интересно, изглежда ме е харесал. Идва още един млад доктор, който не е застъпващият на смяна (колко доктора има в една смяна, чудя се наум). Малко по-късно отиваме за ехографският преглед, където доцентът посочва на по-младият, че над бебето има още доста околоплодни води (нещо, което моят гинеколог или не е видял, или не ми е казал); после прекарвам двадесет досадни минути легнала за нон-стрес тестът. Интересно ми е да слушам как по време на контракция сърцето на бебето започва да бие с бясна скорост, но иначе тестът показва, че всичко е наред.

Още в самото начало на консултацията ми преди 9 месеца гинекологът ми измерва таза и ми казва с обичайния си печален тон, подсказващ, че Апокалипсисът е зад ъгъла: „Тазът ви е малко тесен…” „С този тесен таз вече родих веднъж – и лесно”, отвръщам бодро аз. Все пак на направлението за хоспитализация откривам, че в полето за забележки ми е написал ‘(тесен таз?)’ Цифрата е 19 – уж се води гранична. Хм. Ако не бях раждала вече веднъж, забележката от гинеколога ми можеше и да ме разколебае. Сега ми измерват таза наново – 20 и малко, а той се разширява не само по време на разкритието, но и в хода на самото раждане. Толкова по въпроса за тесния таз.

По някое време ме подканят да се преоблека в нощница. Усуквам се известно време с тайната надежда да ми дадат болнична такава (в главата ми се върти някаква нелепа мисъл, че не искам да си цапам моята), но никой не ми подава каквото и да е, така че неохотно вадя моята си от багажа и я слагам.

През цялото време на доста дългата процедура по приемане с доцента водим спорадичен разговор – за раждане, разбира се, в частност моето: защо съм решила така, а не иначе и т.н. Накрая, преди да си тръгне, той ми казва „Исках да родиш в моята смяна, но ти си чешит…” Разделяме се с нещо като взаимно уважение – той наистина се е съобразил с желанията ми и не ме е притискал с чудесата на медицината, аз съм отстоявала позициите си спокойно, но уверено.

През цялото време току отивам до фоайето да се усмихна на Мая, да я успокоя и да разменя няколко шеги с нашите. Една от акушерките дръпва моята и тихо й казва „Абе, ти сигурна ли си, че ще ражда, виж я каква се е нахилила!” Ами, аз съм тук за нещо хубаво, настроението ми е добро, няма да се мръщя, я! Дежурният лекар подканя акушерката да ме вкарва в предродилно. Към 19:20 за последен път минавам да кажа ‘чао’ на фамилията и да обещая на детето, че като родя, ако не е много късно и не спи, дядо й ще я докара да види сестричката (после ще разбера, че докторът, който последно ме прегледа за разкритие, им е казал да не ме чакат скоро, ще родя не по-рано от 3 през нощта) и влизам в предродилна зала.

Бавно се придвижвам по коридора към предродилна – контракциите вече са много отчетливи, продължителни и интензивни. Не мога да ходя, когато имам контракция, спирам на едно място и съсредоточено дишам дълбоко. Опитът ми с предното раждане е показал, че няма абсолютно никакво значение по кой метод ще се диша и пуфти през различните етапи на раждането, дали ще е ‘бързо и плитко’, ‘като куче’ или ‘равно и дълбоко’ – важното е изобщо да се диша, по възможност спокойно, тогава тялото се чувства по-добре, а бебето получава нужния му кислород.

В залата с 4 легла този път сме само аз и циганката Ангелинка, която тихо пъшка. Акушерката ми казва, че с мъжа й явно объркали подготвителните контракции с родилни, са настоявали, че ражда, докато накрая в болницата не й предизвикали раждането може би 2 и повече седмици преди термин. Тя се държи геройски и само по измъчения й вид се вижда колко й е тежко (ромките често викат кански, а родата слуша под прозорците, защото колкото повече вика, толкова повече се мъчи и е пó героиня; после има награди).

Докторът нарежда на акушерката да ми пусне 10 капки окситоцин, за да се ангажира главата на бебето в таза. След това ми е обещал, че няма да стоя легнала и пак ще мога да се разхождам наоколо, но за да няма изпадане на пъпна връв или ръчичка – първо това (зачудвам се често ли се случва такова нещо, че да го изтъкват като причина). Новината за системата окситоцин определено не ме радва и веднага го удрям на усилни кандърми с акушерката да не ми я слага; още с първата капка контракциите започват да се усещат много по-силни и неприятни от досегашните, а аз удвоявам настояванията си да ми я спре. Няколко капки по-късно горката ми акушерка вече се вижда в чудо с мен и докато докторът е зает да изражда Ангелинка, намаля капката на системата дотолкова, че тя практически не тече.

Малко по-късно Ангелинка е родила (момиченце, 2.600) и докторът идва да ме прегледа. Трябва да ме прегледа точно по време на контракция, усещането е много противно. Питам го къде ми е обещаната разходка, а той ме сразява „Каква ти разходка, ако те пусна сега, ще родиш на коридора! Имаш десет сантиметра разкритие.” Аз съм силно изненадана и изумена и му го казвам – предния път последните 4 сантиметра бяха много по-болезнени и неприятни за изтърпяване и чакането ми се стори дъъъъълго (въпреки че реално не беше). А сега мина буквално за броени минути и определено много по-малко болезнено и по-лесно – и съм на финала!

Скоро ме подканят да се преместя в родилна, изглежда се опасяват, че с това разкритие мога да родя в леглото (какво пък!). Между две контракции се придвижвам до съседната зала, където ме очаква ‘магарето’. Успявам да седна на него, но в момента задачата да си кача краката на предвидените стойки ми се вижда съвършено непосилна. Казвам го на персонала и с общи усилия настаняваме всичките ми части на място. (‘Да я връзвам ли?’, пита едната акушерка, (Моля?!) а моята отговаря отрицателно).

Още преди да съм свършила с нагласянето, си искам подплатената с възглавница стойка, с която предния път родих полуседнала, но ми казват, че вече я няма. Вместо това, самото родилно легло се наглася – и започват да му вдигат облегалката. Когато е толкова вдигната, че аз съм в максимално седнало положение, доколкото мога, най-после давам знак, че стига. Докторът се мръщи, защото така трудно има достъп до корема ми, за да чуе тоновете на бебето, но това е положението (си мисля аз, леко злорадо), отказвам да съм в по-легнало положение.

Предният път не казвам и ‘гък’ през цялото време, освен при самото изгонване, когато виквам веднъж – така ми идва отвътре. Този път обаче за моя изненада ми се вика – и викам. После ще се сетя за разказаното от жена, раждала в Исландия – че според акушерката й, виковете й са ‘песен, с която вика бебето си’, трактовка, която много ми хареса. Докато докторът ме преглежда, аз викам натъртено и отчетливо ‘Ау! Ау!’ и го гледам лошо. Една от акушерките се смее: ‘Защо не станеш да ни биеш по един шамар!’ Не искам да бия никого, само не искам да ми увеличават дискомфорта, който и така усещам, но съм твърде заета, за да й го кажа.

Малко по-късно докторът казва, че ще ми спука водите. ‘Нужно ли е?’, преговарям до последно аз, защото не виждам особен смисъл в начинанието. ‘Нужно е’, катогоричен е докторът и ми подхвърля нещо за ‘синдромът на протежето’. Аз парирам, че това е синдромът на многото четене – в крайна сметка не се глезя, работя заедно с екипа и не виждам проблем в това, да се грижа какво става с моето тяло и моето бебе. ‘Колежка ли сте?’, поглежда ме той малко учудено. Явно имам благонадежден вид. Пук! Плис.

Водим някакъв разговор с акушерката и чат-пат докторът. Аз преговарям за всичко, до последно. Някои неща се получават, други не толкова (като това с водите). По някое време пак започвам да преговарям за нещо (не помня какво), но докторът ме отрязва. Аз съм честна с него – ‘Ако мине’. Е, не всичко минава. Мисля, че той все пак оцени хумора.

Всички един след друг ме питат имам ли напъни и ми напомнят да напъвам, ако имам. Раждала съм, знам, помня – нямам напъни, хора, само силни контракции. На поредното напомняне от акушерката пак й казвам, че нямам напъни и я питам, нали не трябва да напъвам, ако нямам? Докато й обяснявам, изведнъж усещам напън. Напъвай, напъвай!, ми викат всички. Който е раждал, познава чувството, че абсолютно, тотално, напълно невъзможно е да продължиш с това дори секунда повече, просто не можеш! – и все пак, тялото може и го прави инстиктивно. Илюстрирам това с вик ‘Не мога, не мога!’ – и докато го кажа, взех, че можах. След прорязването на главата чувам, че акушерката вика ‘Спри, спри!’, опитвам се, но е просто невъзможно.

С първия и единствен напън в 20:37 на бял свят се появява Яна.

Бебето надава нещастен глас, а аз съм ужасно щастлива и се смея, толкова съм радостна, чувството е неповторимо. Акушерката ми я слага отгоре, направо на нощницата, цялата мокра, топла и омазана с верникс, както си е с пъпната връв. Също както Мая преди време, в момента, в който ме усеща, се гушва и се успокоява. Не мога да спра да се усмихвам, докато държа в ръцете си чисто новото си бебе.

следва Имам бебе, имам бебе! (раждането на Яна III)

Бягство от родилния дом (раждането на Яна) I

Моята бременност с Мая; Раждане в три части: Intro

Месец по-късно най-после намерих достатъчно време и мисъл накуп, за да се разпиша за раждането на Яна 🙂

Финални метри: Бременността ми с Яна

Част I

Отивам отново на преглед при гинеколога шест дена преди термин – вече огромна като платноходка, пуфтяща безспир и досадена от изглеждащите безкрайни последни седмици. Питам го колко голямо ще е бебето – все пак да съм подготвена, нали от мен трябва да излезе. Той обаче избягва да се обвързва с конкретни обещания. ‘Ами… нито изостава, нито избързва като размер… нормално голямо за тези седмици…’ Питам развеселена, ‘Три – три и нещо килограма?’ ‘Да, там някъде’. Учудваща информация 😀 ‘Първото дете колко се роди?’ ‘3,250кг’ ‘Да, вторите често са по-едри от първите… Таткото едър ли е?’ ‘Да’, казвам. ‘Е, значи нормално е и бебето да е по-едро.’ ‘Ама то и на първото дете беше същият татко’, кикотя се аз.

‘А кога приблизително да очаквам да родя? Предния път ми казаха в началото на седмицата, че до края й мога да родя – и така и направих.’ Той отново не казва нищо точно. ‘Околоплодните води намаляват… коремът се е смъкнал… болят ли ви тазовите кости?’ ‘Да.’ ‘Е, да, тялото се готви за раждането.’ Докторе, аз знам, че се готвя да раждам, въпросът е – кога?!

На другия ден се мотая с детето у дома пред компютъра, ровейки виртуалната си ферма. По някое време почвам да усещам леки контракции и малко по-късно установявам, че са сравнително регулярни. Засичам ги известно време и като се убеждавам, че наистина са редовни, звъня на мъжа си – не, не ми трябва още, да не идва, просто да има едно наум и като го викна, да дойде. 15 минути по-късно той все пак дохвърчава въпреки уверенията ми, че няма да родя всеки момент. Междувременно се чувам с майка ми и тя, заедно с леля ми, идват да пием кафе. Пътьом срещат братовчедка ми с голямата племенница и всички заедно засядаме на кафе със сладки – за ужас на мъжа ми, който се опитва да ме изстреля към родилния дом просто за всеки случай, колкото и да обяснявам, че е твърде рано.

По някое време поддавам на нервността му, чуваме се с акушерката и отиваме към родилното около два следобяд – да потвърдят, че ще раждам, пък после ще видим. Мая остава у дома заедно с майка ми, с наставления да поспи и обещания, че няма да родя в това време.

В родилния дом акушерката ми ме посреща – едикойси доцент бил на смяна, тя е говорила с него за моите разбирания – естествено раждане с минимум намеса – и той е казал, че уважава желанията на майката. Идва и самият възрастен доцент, който бързо ми предлага да ме сложи на система и да ми пукне водите – ‘и до шест вечерта ще си родила!’ Любезно отклонявам поканата му и казвам, че не бързам чак толкова много. Той ме гледа любопитно, но не настоява. Преглежда ме за разкритие – и това са отвратителни няколко минути, прегледът е ненужно болезнен и крайно неприятен (аз го илюстрирам вокално, за да не оставям съмнение в доктора, че ме боли). Установява 3 см разкритие и съобразно изявеното ми желание, ме праща да се разхождам навън за два часа, в радиус до 20 минути пеша, с наставления при изтичане на води или друга спешност да се върнем. След като излиза, акушерката ми обяснява, че той наистина може и да пипа по-грубо, но е светило, пише учебници, обучава млади лекари… аз съм честна с нея – може да е светило, не споря, но е безкрайно груб. Мен и така си ме боли, нямам никаква нужда някой да добавя още болка.

Излизаме навън да се разхождаме. Трамбоваме паважа и си говорим разни неща. От време на време при контракция спирам на едно място и дишам дълбоко, докато отмине, но определено не мога да се оплача от болката – съвсем поносима е. Минаваме през близкия супермаркет, откъдето се запасяваме с вода и шоколад. Обаждам се на татко, че ще раждам – още е рано, но по-късно могат да се чуят с майка и да дойде към болницата. Малко по-късно стигаме до МакДоналдс – в квартала около родилния дом няма пукнато кафене, аз съм жадна и гладна, така че това е добре дошло. Докато скоростно сгъвам чийзбургер, свекърва ми тревожно звъни на сина си да провери как съм. ‘Добре е, яде сандвич’, успокоява я той. Как после да обясниш на някого как си се мъчила и трудила да раждаш с пот на челото, като те издават как най-спокойно седиш и плющиш джънк фуд?!

Отбелязвам, че контракциите, макар съвсем регулярни и усилващи се като интензивност, са все така поносими като болка. Мъжът ми казва, че се чувства по-спокоен, като е до мен и вижда какво става, вместо да седи в чакалнята и да гадае как съм, що съм. На мен също ми е спокойно и приятно да ми прави компания и да сме заедно.

Два часа и нещо по-късно се връщаме в родилния дом. След сравнително по-лек, но пак неприятен преглед доцентът установява около 5,5 см разкритие и ме поглежда укорително – ‘Ако беше дала да те сложа на система, сега щяхме да сме на тези сантиметри!’ Гледам го удивено: ‘За какво да стоя вързана на система, от което боли, като за същото време с разходка постигнах същите сантиметри много по-безболезнено и приятно?!’

Заедно с мъжа ми и доцента посядаме във фоайето. След като явно се убеждава, че наистина не искам екстрите на модерната медицина да работят за мен, докторът малко неохотно ме праща отново да се разхождам – в по-близък периметър, за още час. ‘След 17:30 не поемам отговорност!’ Аз не държа особено да родя до 17:30 точно, не сме на маратон… На излизане не успява да уцели ключалката няколко пъти (вратите се заключват, защото иначе ромски фамилии влизат на тълпи за посещение и информация) и дава връзката ключове на мъжа ми да отвори. Това, плюс грубия преглед определено ни кара да се спогледаме – извинявай, но ако човек не уцелва ключалката, как ще му се довериш да изроди бебето ти?

Обикаляме в по-малки кръгчета квартала около родилния дом. Обаждам се по телефона на акушерката, която си почива, докато ме чака, за да й кажа, че продължаваме с разходките. Усещам едно минимално несъгласие в гласа й, че вместо да стоя в болницата, където – всеки знае – е мястото на родилката, обикалям улиците, но тя е много толерантна и се съгласява да се доверя на тялото си. Накрая вече наистина ни омръзва да кръжим – иначе казано, мъжът ми се уморява да ходи – и спираме до р. Марица. Той сяда на парапета до брега, но аз се чувствам много по-добре, когато се движа – и продължавам с тегели напред-назад. Звъни приятелката ми Мяу и идва да ме види за малко. Тя чака второ бебе през януари и искрено се вълнува за мен – освен това се надява втория път да опита естествено раждане (първото е секцио) и свързаните с това неща са й много интересни. Ходим малко заедно, разказвам й днешните преживявания и се хилим; дори успява да ме издебне и да ме снима какви съсредоточени физиономии правя по време на контракции. Болката започва да се усеща повече – инстинктът ми е да се свия на кълбо, но тогава пък не се чувствам по-добре…ще се ходи, то е ясно.

DSC00147 DSC00153-1

Минава час, час и половина… мъжът ми започва да се притеснява да не закъснеем. Спокойно, казвам, все пак е моето тяло, а и съм раждала веднъж, има още време, няма да родя на брега на Марица! Все пак, по някое време решавам да се върнем. Часът е шест и малко, тайно се надявам смяната на доцента да е свършила. Обажда ми се майка и се разбираме да дойдат заедно с баща ми и Мая да се видим.

Стигаме до родилния дом и чакаме отвън да дойдат нашите – жена от персонала минава покрай нас (акушерка? санитарка? не знам), ухилва се и бодро ми подвиква ‘Защо се връщаш? Не ги слушай! Отивай, махай се, ходи още! 35 години стаж имам в зала, няма по-добро от това за помагане на раждането!’ и в този момент с тих ужас мяркам ръкава на доцента на входа. Ами ако ме види и започне да ме кара да влизам!? Издавам немощен грак и се опитвам да се прикрия зад мъжа ми – безуспешно, с тази ми физика! Започвам да се хиля неистово, което съчетано с контракция, е некомфортно усещане. Долепени като гротескни сиамски близнаци (понеже аз се, хм, крия зад него) прекосяваме улицата и се скриваме зад ъгъла. Мъжът ми е убеден, че докторът ни е видял, но на мен ми е почти все тая.

Идват майка ми и баща ми, Мая, която е толкова развълнувана и притеснена едновременно, че не знае да плаче ли, или да се усмихва и ми се мята в прегръдките. Приказваме си, обяснявам дилемата с доцента и решаваме да звъннем на акушерката и да питаме кой ще застъпи на смяна. Тя вдига телефона разтревожена: ‘Къде изчезна? Притесних се да не родиш на улицата!’ Идва при нас и ме успокоява, че на смяна застъпва друг лекар, да не се безпокоя – а и трябва да попълним разни документи, куп бумаги, като цяло прегледът за приемане ще отнеме още доста време, така че желанието ми да постъпя максимално късно в родилния дом ще се осъществи. Е, щом е така…

Четири часа и половина разходки по-късно за пореден, последен път за деня се запътваме към родилния дом.

следва Не мога, не мога! (раждането на Яна) II

Естественото раждане: първият подарък за бебето

Ла Лече Лига, Център Съвременни родители, гр. София и Център за бременни жени, гр. Пловдив представят:

Естественото раждане: първият подарък за бебето

Очаквате дете и да изберете да родите активно по естествен начин е най-добрият първи подарък, който можете да му дадете!

Сигурно се чудите дали естественото раждане боли, дали е трудно, дали въобще е постижимо. Постижимо е, трудно е и може да боли. И все пак, ако се научите как да оставите тялото си да си свърши работата, ще се учудите колко силни сте!

В България гостува Мина Колман, независим акредитиран Bradley® учител от Вашингтон, САЩ. Bradley® е метод, разработен за двойки, очакващи бебе, който им позволява да научат повече за бременността, етапите на раждането и техники за релаксация, които да им помогнат да успеят с естествено раждане – заедно.

Над 86% от посетилите Bradley® курс постигат успех с активно, немедикаментозно естествено раждане. В България г-жа Колман ще изнесе две презентации, обхващащи най-основните части от Bradley® метода. Заповядайте на 16.09, вторник, 17:30 ч. в гр. Пловдив, адрес ДКЦ-1, пл. Понеделник пазар, 4 ет., конферентна зала, 032/651152 и 17.09, сряда, 18ч. в гр. София, адрес ул. Русалийски проход 15–17, вх. 3, офис 41, 02/962-26-75, 0894-399-942, 0888-95-28-97, за да научите повече за:

• Правилен хранителен режим по време на бременност
• Упражнения и двигателна активност през бременността
• Техники за релаксация
• Ролята на таткото по време на бременност и раждане и защо е важно да раждаме заедно
• Рискове и ползи от стандартните процедури по време на раждане
• Етапите на раждането – какво се случва във всеки един момент

На лекциите ще можете да зададете и други въпроси, които ви вълнуват около очакването на новия член на семейството.

Вход 5 лв за двойка (майка+баща или друг партньор)