Ставате сутрин и почвате да търсите онази-любима-блуза – и я няма и няма. Хм. Както и да е, благодарение на шопинг терапията, която практикувате, в гардероба ви има избор (мек израз за голата истина, по-известна на мъжа ви като „гардеробът ти прелива по шевовете“)… Макар че все пак искахте да сложите точно онази-любима-блуза, която днес импонираше чудесно с настроението ви.
Броени минути по-късно все пак я виждате – облечена на дъщеря ви! Да, малко й виси, широка е, ръкавите са с една идея по-дълги… но общо взето ми става, обяснява тя. И виж как добре ми стои!
И докато стоите със зяпнала уста, тя изчезва заедно с блузата ви.
И с това се започва перманентното крадене от вашия гардероб: постоянно пропадат блузи, потници, тениски, чорапи… само до панталоните още не се е домогнала, понеже 30 сантиметра по-нисък ръст са си 30 сантиметра по-дълги крачоли… но като знаете, че на 13-14 години повечето девойки достигат окончателния си ръст за цял живот, сте наясно, че надежда няма, и до тях ще опре. Вие (и по-точно дрехите ви) сте обречени на постоянно използване без разрешение.
Да носи, ама поне да пере и да връща!, си казвате. Ами! Носи, лекьосва, тънките чорапи скъсва, захвърля в тайни кьошета или още по-зле – скрива, за да не видите пораженията. Идете после и търсете кой кога какво къде е носил… В най-добрия случай ще намерите подносените си дрехи, смотани мръсни над/под/в пералнята; в най-лошия ще ги откриете при Годишното Голямо Почистване наврени на невероятни места (не знаехте за тая цепка отстрани на гардероба в детската, нали? а я, колко неща е събрал, и всичките ваши!), ако изобщо ги намерите.
Да бяхте родили момче! На бас, че мъжът ви никога не би си помислил дори, че синът му може да му открадне тениската. А и да се случеше, нямаше да са вашите дрехи, така че какво да се притеснява човек…
За капак, при опита да се оплачете на майка си, вместо съчувствие получавате леко злорада усмивка с елементи на „отмъстена съм!“, която мигновено ви прехвърля с 25+ години назад във времето и ви подсеща, че всичко на тоя свят се връща…

Стиснете зъби. Спасение няма. Обясненията, молбите, виковете, нищо не дава ефект. И по-зле, вледеняващ страх се прокрадва в душата ви: идва ред на обувките ви.
#Истинатазамайчинството: дразнещият момент, в който дъщеря ви стане достатъчно голяма на ръст, за да почне да отмъква и подносва дрехите ви (даже още малко да са й халтави).
Автор: Бу, „Първите седем“ 2012, тук с допълнения
photo (cc) Dan4th