Tag Archives: майки и бащи

Истината за майчинството #2

Детето започва да стяга багажа около седмица преди датата на заминаване и отброява наобратно от поне 2-3 седмици.

Искам тази блуза, нали ти казах! Не! Не може другата, не ми харесва! Не, че не ми харесва, ама сега не я искам. Анцуг, ти казах! Не дънки, госпожата каза „анцуг“! Как така клин! Виж как ми се е скъсал джоба на якето. Не, не е отсега, май преди две седмици, ама забравих да ти кажа. Не мога да ходя със скъсан джоб. Защо не може да взема фотоапарата? Всички ще имат сигурно… да, мога да снимам с телефона, знам, че снима добре, ама не може ли и двете? Сега с тези чехли ли ще ходя! Съвсем са смачкани, не ми ли намери нови? А търси ли? И сандвич, ще спираме за пикник! И вода! И ляв бут от тритон, както и жива жаба и къделя вълна (добре, последните си ги измислих, ама винаги има разни нелепи искания в най-последния момент!)

Всичко е изпрано, изгладено и сгънато в багажа. Скъсаното е зашито, специалният салам за сандвичи за пикник – купен. Спешните искания са задоволени в разумни граници, а аз съм уморена и изтощена.

Подготовката за зелените училища и училищните екскурзии са нещо като специален Дантиев кръг на ада, запазен специално за майки.

#Истинатазамайчинството: времето, когато детето все още е зависимо от вас, но същевременно е достатъчно голямо, за да има претенции и също така е достатъчно разсеяно, за да се сети за най-важните неща в последния момент, когато просто няма как да му ги осигурите…

Истината за майчинството #1

Ставате сутрин и почвате да търсите онази-любима-блуза – и я няма и няма. Хм. Както и да е, благодарение на шопинг терапията, която практикувате, в гардероба ви има избор (мек израз за голата истина, по-известна на мъжа ви като „гардеробът ти прелива по шевовете“)… Макар че все пак искахте да сложите точно онази-любима-блуза, която днес импонираше чудесно с настроението ви.

Броени минути по-късно все пак я виждате – облечена на дъщеря ви! Да, малко й виси, широка е, ръкавите са с една идея по-дълги… но общо взето ми става, обяснява тя. И виж как добре ми стои!

И докато стоите със зяпнала уста, тя изчезва заедно с блузата ви.

И с това се започва перманентното крадене от вашия гардероб: постоянно пропадат блузи, потници, тениски, чорапи… само до панталоните още не се е домогнала, понеже 30 сантиметра по-нисък ръст са си 30 сантиметра по-дълги крачоли… но като знаете, че на 13-14 години повечето девойки достигат окончателния си ръст за цял живот, сте наясно, че надежда няма, и до тях ще опре. Вие (и по-точно дрехите ви) сте обречени на постоянно използване без разрешение.

Да носи, ама поне да пере и да връща!, си казвате. Ами! Носи, лекьосва, тънките чорапи скъсва, захвърля в тайни кьошета или още по-зле – скрива, за да не видите пораженията. Идете после и търсете кой кога какво къде е носил… В най-добрия случай ще намерите подносените си дрехи, смотани мръсни над/под/в пералнята; в най-лошия ще ги откриете при Годишното Голямо Почистване наврени на невероятни места (не знаехте за тая цепка отстрани на гардероба в детската, нали? а я, колко неща е събрал, и всичките ваши!), ако изобщо ги намерите.

Да бяхте родили момче! На бас, че мъжът ви никога не би си помислил дори, че синът му може да му открадне тениската. А и да се случеше, нямаше да са вашите дрехи, така че какво да се притеснява човек…

За капак, при опита да се оплачете на майка си, вместо съчувствие получавате леко злорада усмивка с елементи на „отмъстена съм!“, която мигновено ви прехвърля с 25+ години назад във времето и ви подсеща, че всичко на тоя свят се връща…

Стиснете зъби. Спасение няма. Обясненията, молбите, виковете, нищо не дава ефект. И по-зле, вледеняващ страх се прокрадва в душата ви: идва ред на обувките ви.

#Истинатазамайчинството: дразнещият момент, в който дъщеря ви стане достатъчно голяма на ръст, за да почне да отмъква и подносва дрехите ви (даже още малко да са й халтави).


Автор: Бу, „Първите седем“ 2012, тук с допълнения

photo (cc) Dan4th

Парченца реалност

Влезеш ли, ставаш нейна собственост,
Всички с бяла манта са по-важни,
И едва посмяваш да се обадиш,
Защо ме гледате така, нещо се съмнявате ли?
Не, не, само исках да попитам,
Тук се подпишете, тук… А, искате да прочетете,
Да, ваше право е,
И усещаш как превъртат очи,
тая сега какво се превзема,
Не, че няма да подпиша,
Но наистина искам да зная какво, по дяволите,
Всички деца са „сладурче“,
А всички майки се казват „майче“
(какво ли стана със „госпожо“?)
Иначе с децата са мили и те ги харесват,
Обясняват ти, но не подробно,
Дали да не им кажа, „ми, четох малко в Бг-Мамма“,
(нищо, че нет нямам и не е вярно)
Поне да знам защо се дразнят,
Като питам да разбера повече,
А като дойдат да им чертая къща
Ще питат, нали? Нормално…
Режимът е болничен, в шест сутринта
Как сте, проблеми има ли?
Откъде да знам има ли, аз спя още,
Ама ставам, къде ще ида,
Да пея рано като ранно пиле,
И има ЕЙ ТАКИВА големи хлебарки, ти казвам,
Лазят гадовете, пък уж били пръскали,
Топлата вода е на режим, разбираш ли,
So like the ’90s, като режима на тока,
Да се чудиш днес ще те огрее ли да се изкъпеш
И да дебнеш топлия кран през десет минути,
Понеже режим има, но какъв не е ясно,
И хем хранят, хем така,
Че ако не си донесеш отвън, жална ти майка на стомаха,
Я, днес има яйца,
Сега сигурно пет дена яйца ще ядете,
Но нямаше, де, само в неделя и беше червено,
И макар че се радвам, че бяха насреща, много даже,
Надявам се скоро да не попадам пак
В болницата.

Сутрешно

Сутрините са изпълнени със стрес за тези от нас, които са сглупили да си подадат носа в общите помещения на дома, когато е Време за Училище. Понеже съм дежурна по бебе, опитвам се обичайно патакламата да не ме включва, но понеже рядко съм достатъчно благоразумна да я проспя, често се оказвам в центъра на събитията.

Бързо, бързо, пак закъсняваме. Еееее, ОЩЕ ли не си се измила?! И защо не си облечена? Как така какво да сложиш, нали приготви дрехи вчера? Е, да си ги беше! Край, аз тръгвам, майка ти да те води на училище! Няма „тате“! Вдигнах те преди половин час, а ти още зъбите не си си измила. Не искам да вдигна бебето, искам да се избръсна! (тук вече трябва да ви е ясно, надявам се, че не аз изричам монолога) Оффф, добре! Ела, бебе, какво се смееш. ВЕДНАГА се обуй, на секундата! Не тези, другите. Защото така казвам! Абе, ходи с каквото искаш, само тръгни. Ужасно закъсняхме.

Най-после всички са готови с всичко и излизат през вратата, а във въздуха се донася първо учуден, а после приятно изненадан бебешки глас „Тати? Тати! Тати! Тати!“ Няколко секунди по-късно въпросният тати се връща леко смутен от средата на стълбището на кооперацията, сваля драпираното около кръста си бебе по пижама, за да го остави у дома, където му е мястото и отново излиза, докато аз дума не мога да кажа, свита на две от смях.

Замисляли ли сте се как дотолкова свикваме с децата като неразделна част от нас и ежедневието ни, че на моменти чак забравяме как да сме без тях?

Copyright (c) a href=’httpwww.123rf.com’123RF Stock Photos