Tag Archives: мило дневниче

Котка в наличност имате ли?

Прекарах един изключително непродуктивен ден в напразни опити да намеря рошаво женско коте, което да подаря на баща ми за рождения му ден на 12-ти. Прерових всякакви обяви по различни ключови думи – няма и няма обикновени рошави котенца на разумни цени.

Разговарях с няколко развъдника. ‘Търся дългокосместо коте, но без родословие, нямам претенции да е породисто.’ – ‘Имаме, да. По 300 лева.’ – ‘!!!’ – ‘Ами да, по толкова са котенцата без родословие! Тези с документи са от 600 евро!’

Брех. В моите представи котката е домашен любимец, мърка, мяука, вмъква ти се под завивката, когато не искаш, прави поразии, такива неща. Какво различно ще умее да прави една двеста и петдесет – хиляда и двеста левова котка, при положение, че не смятам да я водя по изложби – нямам представа. Все си мислех, че обикновени котенца, чиито родители нямат документи с повече страници от човешки паспорт и по пет презимена, не биха били повече от 30-50 лева.

Странна ми е идеята за купуване на домашен любимец, въпреки че съм готова да се разделя с някаква сума. Имали сме бяла персийка, чиито бели рошави котенца раздавахме, имаме нечистокръвна, но много правдоподобна руска синя котка, чиито руски сини котета дадохме в добри домове без пари…

В интернет има десетки обяви за котенца – цените почват от 150, но най-вече са около 250-350 лева за бройка. Като знам колко хора имат персийски (ангорски) котки, чието потомство не продават за пари, както и котки, прегрешили и родили не-съвсем-породисто поколение, какво става с тези котенца – не мога да си представя.

Попадам на различни обяви, които ме развеселяват:

Продавам Siamska 2 Kotkas.
German Woman sell 2 Siam men i woman German

изкам ку4енце
на заглажието си пи6е изкам къ4енце нямам предпо4итания 4а0 и дано се намери и къ4енце за мен.

Продавам БЯЛО ПЕРСИЙСКО коте, в нали4ност

(сс) Коте и цвете. Котето е продадено.

подарявам куче пекинез втора употреба

Един човек от Казанлък е наводнил нета с обяви за котенца. Явно има повече котки, отколкото може да понесе, защото предлагането е наистина впечатляващо: мъжки, женски, от 20-дневни до неколкомесечни, ангорски, полуангорски, обикновени (които просто раздава), на цени от 30 лева до 70 евро… Обявите му са напускани във всички възможни форуми и сайтове за обяви по цялата страна. Ако правилно преценявам от обявите, говорим за над 20 парчета… не му е лесно.

Междувременно продължавам с безплодните си опити да намеря желаното котенце. Ако не успея, вероятно ще потърся отново една жена, пуснала обява в Без дом за рошави котета без родословие и титли. Безплатни.

Реклами

6 месеца в Царството на Бу

Царството на Бу се основа преди половин година 🙂 Какво се случи за това време?

– 182,798 посещения
– 2021 коментара
– 158 поста

Най-четени (с над 1,000 прегледа)

Тест за мързеливи родители 1,595
Захранване на бебето 1,045
Неща, които да правиш в голям магазин 2,877
Как да поддържаме здравословно ниво на безумие в офиса 1,175
Да споделим бисери от клиенти 1,087
Асоциация на Анонимните Мръсници* 2,166
Табели, видени в кухни 2,013
НЕ! На женските мустаци 3,598
Its Cupid, Stupid! 1,441
Кърменето като изкуство 1,033
Нестле: проблемът с млякото 4,721
Убийствен вкус 1,767
Ако бебетата пишеха по форуми… 4,425
Хей, ти! Защо не говориш на ‘Вие’? 1,524
Родена за принцеса или Обслужи ме с усмивка 1,055
Седем гряха на бременността 1,739
Бащино мляко: могат ли мъжете да кърмят? 2,853
Детски бисери 2,587
Готови ли сте да станете родители? 4,522
Коя е най-висшата степен на разсеяност 1,306
Голата истина 1,271
Do you speak English? 1,215
Етикети for Dummies 1,152
Как (не) участвах при Марта Вачкова 1,038
‘Мажоретка’? Мръсна дума! 1,227
Инструкции и съвети за млади булки 3,456

Може да искате да видите:

Резус фактор (+) ПравописТни аномалиЙ или Пи4, ти киораф ли си? Из записките на една несбъдната добра домакиня Shopping Знаете, че сте майка, когато… Признанията на една майка

Най-чести търсения, довели хората до този блог:

– всякакви ключови думи, свързани с кърмене, захранване и отбиване, хранене на кърмачката

– обезкосмяване, мустаци, епилация, косми, космати гърди, премахване на мустаци, жена с мустак, изобщо, мустаците и космите живо интересуват хората

– непонятни сърчове, които все пак водят хора до тук, като ‘форум голи жени’, ‘тави тигани’, ‘сладки картинки’, ‘игри за сервитьорки’ (какво е това, изобщо?), ‘китайски гранитогрес’, ‘картинка на коте в тоалетна’ (защо, защо?!), ‘голи каки’ и други подобни. Не знам какво сте търсили, но се надявам да сте го открили при мен 🙂

All times high: 30 май, 4,818 посещения (Инструкции и съвети за млади булки)

Като цяло: според мен, блогът си изпълнява предназначението – да има място, където да пише за кърмене, захранване и родителство, паралелно с нещата от живота (от моя гледна точка, разбира се), поднесено по начин, който да е достатъчно интересен, за да идват хората тук, да четат и коментират.

Идеята ми беше, че ако е едно достатъчно привлекателно място, ще се посещава от хора с разнообразни интереси и другите неща (кърмене, родителство) ще са също под ръка и при нужда, човек ще знае къде може да ги намери, дори в момента да не се вълнува от тях.

Въпреки че постовете, свързани със забава или коментари на нещата от живота се радват на най-голям интерес, постоянните прегледи на статиите за кърмене, захранване и родителство подсказват, че нещата вървят по предназначение 🙂

Радвам се, че сте тук и се надявам да останете 🙂

Transporter

Трябва да пътувам до Италия. Няма как да не се сетя за последното си пътуване отпреди две години и леко да се притеснявам за себе си, като знам на какво съм способна.

Ще летя с Бългeриан Еър – каквито и да са, предлагат най-евтината оферта за тази посока. Успяла съм да събера багажа си в скромен сак с тегло от 6,8 килограма, възхитена съм от себе си.

Предпочитам място до прозореца, но не знам какъв е тоя мой късмет да ме слагат все до крилото. Така имам перфектна възможност да видя, че някои части са леко огънати и явно изчукани, да прочета „Клетка с течно гориво. Моля, не отстранявайте!” и силно да се надявам, че са спазили указанието, да видя как се разгъват разните там елерони и задкрилки (за съжаление, това са единствените части от самолета, които знам като названия, нямам представа на крилото ли се намират) и се тресат истерично от вятъра и да си представям как не устояват на порива и се разхвърчават, докато мисля Щесеразбиемщесеразбиемщесеразбием.

Изслушвам указанията за безопасност в случай на авария. Винаги са ме удивявали – със сигурност няма здравомислещ човек, който да вярва, че ако самолетът гръмне на височина от 7,000 метра ще може да се спаси, като диша в кислородната маска и си завре главата между краката, нали? На седалките пише, че могат да се използват за плаване. Започвам щателно да ги оглеждам. Изглеждат много масивни и са здраво завинтени за пода. Не схващам идеята – как точно се предполага да плават?

Поднасят закуска – отдавна изпаднал в кома кроасан с кашкавал, който има вкус на хартия, дават още кексче, кафе и безалкохолно. Oдобрявам.

Прелитаме над Апенините. И над още Апенини. И над други. Хубаво щеше да е да бях внимавала в час по география някога, тогава щях да знам и други имена на планини в Италия.

Апенини… още едни Апенини…

Пристигаме на летището. Лесно се ориентирам накъде да вървя. Нареждам се на гишето за билети за влака и решавам вместо да следвам указанията да пътувам от летището до най-голямата влакова гара в Рим – Термини, а от там до Асизи, да искам билет направо за Асизи. „Искам да стигна до Асизи!” Касиерът впива поглед в мен и пита коцкарски „Защо?” Аз съм толкова втрещена, че успявам само да вдигна рамене с извинителна усмивка. Уверявам се все пак, че имам пълни указания къде да сменя влака, за да не повторя холандската история. После ми става смешно и малко приятно – от 11-12 години не съм била в Италия, трябваше да си спомня, че средиземноморските мъже имат малко по-друг подход към нежната половина.

Слизам на гарата, където трябва да сменя влака и установявам, че указания няма – а каквито има, са – изненада! – на италиански. Намирам офиса на жепе служителите, където стои табела ‘В момента сме заети по платформите, елате по-късно’. Виждам някакви хора с униформи и се затирвам към тях. Оказват се карабинери. Обяснявам проблема си – не разбирам от коя платформа да хвана нужния влак. Всуе – не говорят английски. Карабинерката (ъм, не знам по-добра дума – жена, все пак) започва бавно и отчетливо да ми говори на италиански тук-таме с английски думи, явно с надежда, че така ще я разбера по-добре. Ю го – посочва накъде – лук – посочва си окото – монитор! След още няколко разходки до монитора и обратно до карабинерите разбирам кой влак трябва да хвана и стигам до Асизи без проблем.

След три дена в Асизи пристигам обратно в Рим, където имам два дена престой, преди да потегля на обратно. Пътуваме до дома на жената, при която ще спим, а после излизаме на разходка с Хуанита, също отседнала там за една нощ. ‘Ти си отговорният възрастен’, заявявам аз, и й обяснявам склонността си да се губя. За щастие, тя се ориентира далеч по-добре от мен и безпрепятствено правим нощен набег на Рим.

На другия ден вече съм оставена сама на себе си. Концентрирана над усилието да стигна докъдето искам, успявам без проблем да сменям метро и да отивам на правилните места. Започвам да си мисля, че преигравам и всъщност се справям добре. Въпреки това, макар че имам дневна карта за римския транспорт, решавам да не си насилвам късмета и се придържам само към метрото, без да посмея да пробвам автобусите (което означаваше да ходя пеш на много големи разстояния, но няма как).

Вторник. Трябва да се прибирам в България. Мисля си, че за разлика от Холандия, този път нямам какво особено да разкажа за самото пътуване. Сутринта съм си оставила багажа на съхранение на Термини. Нарамвам го – изглежда, става все по-тежък с всяка минута – и отивам на гишето за билети. Там ме чака неприятна изненада – от тази гара до летището пътува само Леонардо Експрес, който струва два пъти повече от другите влакове. Виждам, че времето да стигна до летището намалява заплашително. Скачам на метрото, три станции по-късно купувам билет от друга гара до летището на нормална цена. ‘Кога тръгва?’, питам аз. Служителят се ухилва ехидно – ‘Сега!’ Затърчавам към платформата колкото мога, и се класирам за влака запъхтяна и зла. Краката ми са подбити и ме болят… свалям маратонките и обувам новите чехли с надежда така да е по-добре.

Стигам на летището вече закъсняла. Много по-огромно е, отколкото беше на идване. Не знам как винаги аз съм единствения човек, който не успява да си намери количка за багажа, сакът ми тежи страховито и определено ми пречи да бързам. Успявам да намеря чек-ина, само за да видя, че българското гише вече е затворило. Паникьосвам се. Отивам на друго гише и ми казват, че ще ме чекират – но след малко, изчакайте. Чакам, чакам… ‘Преместете се при колежката, моля!’ Премествам се и чакам, чакам… става все по-късно. Колежката най-сетне решава да ме обслужи. „Закъсняла сте!” констатира тя. „Знам!” изврещявам раздразнено. „Готово! Но трябва да бързате!” Мимоходом с почуда отбелязвам, че неизвестно как, багажът ми вече тежи 13,8 килограма, без да имам спомен да съм редила тухли вътре.

Време е за отчаяни мерки. Събувам чехлите, защото е ясно, че с тях трудно ще бързам, пъхам ги в чантата и затърчавам в свински тръст. Босите ми крака шляпат и се подхлъзват по плочите на пода и хора ме поглеждат с половин око – надали съм първата, гонила самолет. Със съжаление виждам, че съм се надценила. Има много да търча, докато стигна до изхода. Стигам 15 минути преди излитането, точно започват да качват хората. Чак съм леко разочарована, че след всичкото тичане съм успяла точно навреме.

На борда на Ал Италия предлагат храна – ‘Сладко или солено?’ Малко ме е срам да поискам и двете (явно не е практика), така че се задоволявам със сандвич, за който не бих се наела да опиша какво съдържаше.

Летим и кацаме без проблем. Двама-трима пътника по навик ръкопляскат, но бързо спират – явно вече всички сме свикнали с идеята, че да пътуваш със самолет без произшествия е нормата, която няма нужда да бъде аплодирана.

У дома разбирам, че всички дрехи и книги в сака ми са добре омазани със забравено вътре ябълково пюре.

Беше забавно? Вот тук: http://svejo.net/home/link_summary/35992

.

Ciao, bella!

Ragazzi,

правя втори опит за последните години да пътувам в чужбина сама, без мъдър спътник, който да следи дали няма да се загубя или просто да направя нещо тъпо, оставена без надзор в друга държава.

Отивам на ЕМС (European mastery symposium) на Ла Лече Лига в Асизи, Италия, а после за два дена в Рим, където – естествено – ще се опитам да видя папата и евентуално да разбера от достоверни източници носи ли панталони под роклите или всичко е оставено на естествена циркулация на въздуха.

Ако някой види късо подстригана жена, която се дзвери в карта на града и отчаяно се опитва да привлече някой минувач, който да посочи правилната посока – това съм аз.

Поради щото няма да ме има няколко дена. Това да не ви спира да четете и коментирате в блога, разбира се – оставила съм ви 122 поста, разположени на 10 страници за целта. Цъкайте по линковете, гласувайте за мен редовно, пишете дитирамби в моя възхвала – като се върна, ще ви проверя.

На най-послушните ще донеса камък от Колизея, ако не ме хванат на митницата.

Ciao!

Бу в странство

Преди 2 години бях на European Mastery Symposium на Ла Лече Лига – в Холандия. Понеже детето беше още малко (и беше бозайник), го водих с мен. Трябваше да стигна до някакъв псведоград Керкраде – оказа се чисто село – докъдето се стигаше с влак. Разпечатах си указанията как се стига до местоназначението и потеглих смело. Пътувах с огромен сак – всеки, пътувал с малко дете, се сеща, че носех дрехи за примерно месец, въпреки че бяхме там за 4 дена. Долетях по живо, по здраво в Амстердам, помотках се няколко часа на летището (със сака на рамо, понеже човек трябва да е малко по-умен от мен, за да си остави багажа на съхранение) и после хванах влака.

И пътувам…и пътувам… детето ми заспа в скута. Около мен – само холандци, които говорят на странен език. По говорителя обявяват спирките, които звучат примерно така „Кхх…ГРХДХАНДЙАЙСК…Кххх”. Нямам идея къде съм, знам обаче, че трябва да пътувам около три часа. Минават трите часа, влакът спира. Виждам, че не съм където трябва и си стоя кротко. Постоява и тръгва наобратно (пишеше го на табелките) – тук започнах да се паникьосвам. Никакви кондуктори не минават, няма никакви хора около мен, детето спи непробудно, няма кого да питам…

Най-сетне се появява кондуктор (всички кондуктори бяха оборудвани с Палм Пайлът, много се впечатлих) и аз леко раздразнено питам кога, все пак, ще стигна закъдето съм тръгнала. Той отваря големи очи и ми съобщава, че всъщност е трябвало да се прехвърля на друг влак примерно преди час и половина. Аз съм втрещена – никой не ми е казал. На упътването пишеше „10:30 – 11:45 – 11:50 – 13:30”, което съвсем не ме е навело на мисълта, че означава смяна на влаковете. Любезният кондуктор ми казва къде да сляза и да се прехвърля. Не успявам да сляза навреме – „Кхх… ГРХДХАНДЙАЙСК… Кххх” каза високоговорителят и аз не разбрах… На следващата спирка слизам, прехвърлям се с помощта на други Палм Пайлът железопътни работници и пътувам. Трябва да се прехвърля още веднъж, този път – успешно.

Вместо три, прекарвам в холандските влакове общо седем часа. На гарата няма никакви таксита (понеже е село). Хващам автобус, като посочвам на шофьора името на местоназначението си и той ми казва да сляза 300 метра по-късно. Възмутена съм – за евро и шейсет щях да си извървя триста метра, много благодаря! Влизам в голям супермаркет и питам персонала как да стигна, а те започват да вдигат рамене и да се усмихват извинително – чиста лъжа е, че всички в Холандия говорят английски! Намира се един добър човек, който ми предлага да ме закара. Аз съм смутена – гледала съм твърде много хорър филми, предполагам, но когато той ми казва, че трябва да вървя около 2 км, се предавам и с благодарност приемам предложението.

Безпрепятствено стигам до бивш манастир, превърнат в конферентен център покрай религиозната дейност, където ме посрещат разтревожено, защото са ме очаквали преди четири часа. Започвам да обяснявам как съм пътувала седем часа по влакове и ме гледат съжалително като идиот (вероятно – с право).

След края на симпозиума се връщам в Амстердам, където холандско семейство ни подслонява за една нощ – самолетът е много рано на другия ден. Смутено се усмихвам и се чувствам малко неловко да се вмъквам в живота им, но общо взето всичко минава добре. На сутринта мъжът ме ескортира до спирката на влака на летището – абсолютно ми нямат вяра, че мога да стигна сама…

Трудноподвижна съм – от симпозиума съм натоварила и малкото място в сака с тежки като тухли книги; на единия хълбок съм метнала Мая с раничка на гърба, с другата ръка влача новата тротинетка, която съм й купила, на гърба нося раница, на рамото – сак плюс две чанти с дълги дръжки… На скенера ме спират – имате оръжие в джоба! Въх… вадя алуминиевия гаечен ключ за тротинетката (която пътуваше като ръчен багаж) и го показвам. Дълго ме оглеждат и преценяват дали не мога да посегна на нечий живот (например – да завинтя ухото на някого, знам ли) и ме пускат. С облекчение се прибирам у дома.

След два дни отивам отново на EMS, саматози път в Асизи, Италия. По стечение на обстоятелствата след края на симпозиума ще прекарам два дена в Рим, преди да летя наобратно. Започвам да търся евтин хостел, в който да спя. Преди 6-7 години съм спала в хостел в Лондон и пазя много добри впечатления. Сега обаче не е така. Попадам или на безбожноскъпи места (извинете, но 40 евро за обща стая!) или на някакви твърде подозрителни…

След голямо проучване се спирам на евтин хостел, където даже предлагат закуска и вечеря. Общите стаи не ме притесняват, това е добър начин да срещнеш нови хора. Започвам да чета отзиви от отсядали в хостела пътешественици и ми става все по-страшно. „Не спахме, където бяхме резервирали легла…водиха ни на друго място на около 20 минути път, мислехме, че ни водят да ни оберат и убият!”… „Никога няма топла вода, дори да станеш пръв.”… „Тоалетната наводни стаята, интересно преживяване.”… „Персоналът ме гледаше много подозрително и правеше намеци, пътувах сама и не посмях да излизам по тъмно из Рим.”… „Хостелът е в квартал, който е много неприветлив и е абсолютно гето, не препоръчвам разходки навън!”

Леко втрещена, поради липса на избор, резервирам легло там и започвам да тая мрачни мисли дали изобщо ще се върна жива в България. За щастие, мейлът ми донася новина за спасение: добри люде от римското ЛЛЛ ще ме подслонят у тях. Чувствам се силно облекчена. Вече кроя коварни планове как мога да ги прилъжа да ме разведат из града. Мисля си, че славата ми на силно дезориентиран човек ме предхожда и може би ако просто застана с картата на града, разгърната пред себе си, гледам тъпо, но жално и мигам на парцали, ще се смилят над мен…

Ако ви беше интересно, глас тук: http://svejo.net/home/link_summary/34028

.

Бу в медиите :)

Преди няколко месеца излезе интервюто с мен в сайта на Естествено (където мило са ме сложили в графа ‘известни личности’, благодаря, момичета! 😀 )

Миналия месец Топ Блог също публикуваха интервю с мен в категория Блог каузи, за което много им благодаря – наистина оценявам жеста да помогнат да се разпостраняват идеите, които застъпвам.

Днес излезе интервюто ми в Аз – жената – електронно списание за жени. Искрени благодарности на екипа не само за интервюто, но и за интересното он-лайн списание, в което има за всеки по нещо!

Историята на моето кърмене: аз и Мая

Родих дъщеря си Мая преди почти пет години. Подготвях се за раждането, като посещавах курсовете за бременни жени към Център за бременни жени – гр. Пловдив. Имах лека и безпроблемна бременност и курсовете много ми помогнаха да се настроя за посрещането на новия живот. По това време обаче адекватна информация за хранене на бебето на български език почти нямаше – практически всички материали, които се срещаха, бяха добре познатите неща, които все така чуваме да се препоръчват на младите майки. Най-дългият срок на кърмене, който чух от по-възрастна жена, беше десет месеца и си казах – добре, значи и аз толкова ще кърмя.

Когато родих Мая, помолих акушерката да ми я сложи на корема. Мъничка, мокра и промрънкваща – в момента, в който се гушна в мен, тя притихна, а аз нямам думи, които да опишат какви емоции ме заляха в този момент – такава радост не съм изпитвала никога и дано всички майки изживеят това щастие.

Въпреки че на теория знаех, че шефовете на родилните домове в града са дали съгласие бебето да бъде слагано на гърда след раждането, ако майката поиска (едно от големите постижения на Центъра за бременни), това не се случи. Малко след раждането бебето беше сложено за рутинно наблюдение, както и аз. Молех преминаващите акушерки да ми дадат бебето, а те ме успокояваха с поглед, подсказващ, че сигурно леко съм се смахнала от раждането, ‘Спокойно, никой няма да ти го открадне!’.

Успях да взема бебето си едва когато ни настаниха в стаята ни – три часа след раждането. Гушнах го и го сложих да засуче, а преминаващите акушерки коментираха ‘А, по американските системи!’

След прибирането у дома кърмех бебето така, както педиатърката ми препоръчваше – на три часа, подсладена вода между храненията, биберон-залъгалка, изцеждане след всяко хранене…няма нужда да изброявам.

На 40-тия ден консултацията показа, че бебето не само не е наддало, но дори е спаднало на тегло – много тревожен признак за толкова малко човече. Лекарката веднага изписа дохранване с изкуствено мляко. На въпроса ми защо да не дохранвам с изцедена кърма, щом така и така я имам, тя повикала мъжът ми, попитала го какво против имам адаптираните млека и му нарисувала ужасяващи картини колко ще пострада здравето на дъщеря ни, ако не я дохранваме с тях.

За щастие имах подкрепата на майка ми – тя самата не можеше да ми даде адекватни съвети за кърменето, но безрезервно ме подкрепяше в решенията ми.

Започна се една безкрайна въртележка от кърмене, изцеждане, дохранване с изцедена кърма, изваряване на шишета – и всичко отначало, шест пъти на ден… Бебето наддаваше добре, не се отказваше да суче въпреки шишето и това беше важното.

Когато малката беше на четири месеца, открих ‘Книга за кърменето’ от Хана Лотроп. Прочетох я жадно и много от грешките, които бях допуснала с кърменето, ми се изясниха. За няколко седмици плавно се заех да реорганизирам кърменето на бебето и всичко мина гладко – прекратих досадните изцеждания, полека спрях да дохранвам с изцедено мляко и детето ми остана изцяло кърмено от гърда. Продължи да се развива добре, което ми показа, че съм взела правилното решение.

Захраних след навършени шест месеца, без да замествам кърмене – вече бях взела решение да кърмя по-дълго време, а схемата за заместване на кърмения с друга храна е предвидена за отбиване на бебето към 10-месечна възраст.

Детето ми растеше и се развиваше добре, будно, живо и активно. Никнещите зъби почти не ги усетихме, до голяма степен благодарение на кърменето – в няколкото нощи, когато й беше особено трудно, се будеше много често да суче, аз не си доспивах, но пък детето ми се чувстваше добре и болките му се облекчаваха – коя майка не би предпочела да помогне на детето си през труден период, ако има възможност?

С времето взех решение да не отбивам детето по моя инициатива, а да я оставя да се отбие сама.

Когато двегодишното ми майчинство изтече, трябваше да започна работа, а малката дадох на ясла. Адаптацията беше много трудна и за двете ни – детето прие тежко новия режим и лелите, които я гледаха там. Оставях я с плач, посрещаше ме с плач… беше трудно време за всички. Преди да тръгне в детското заведение, Мая беше започнала да разрежда кърменето и вървеше плавно към естествен край на сученето. За да компенсира емоционалния си дискомфорт, започна да суче по-често и както нерядко четем, че децата реагират при стрес, се върна назад – в нейния случай регресията се изрази като по-често кърмене. Разбирах, че това е важно за детето ми и му помага да преодолее трудностите и се отнесох с разбиране и любов. Знаех, че когато се адаптира към новостите, всичко ще си дойде на мястото. Така и стана – с времето детето свикна с яслата и кърменето се върна в стария си коловоз.

Майка ми с половин уста ми казваше, как малката ‘никога няма да се отбие’, но сама се убеждаваше, как детето само разрежда сукането и кърменията отпадаха едно по едно – изцяло по негова инициатива. Отпаднаха дневните кърмения, после и сутрешното… най-дълго останаха суканията преди сън, които помагат на малките да се разтоварят от емоциите през деня и да заспят спокойно. В крайна сметка въпреки предсказанията на мама, Мая се отби сама.

Избрах тази наша съвместна връзка, това приятно изживяване да се ръководи от детето. Оставих я сама да покаже, кога е готова да се откаже и мисля, че не сбърках. Дъщеря ми е весело, активно и независимо дете. Тя знае, че винаги съм насреща – да сподели преживявания и впечатления, да се оплаче от поредното ‘ох’, да поиграем или просто да се погушкаме. Кърменето ни даде много – едно незабравимо емоционално преживяване, което беше много приятно и важно и за двете ни.

кюфтенце на пет месеца и половина -> Мая на 3г 7м

 

(историята е писана за рубрика за лични разкази за кърмене в сп. „Моето бебе и аз“, 2007)

„Тръгни на изток!”

Вчера ми се случи нещо, за което мисля, че човек трябва да притежава рядък талант: загубих се в центъра на града.

Трябваше да занеса документи за подпис на колега. Той ме упъти по типично мъжки начин – тръгваш от…, завиваш втората наляво, третата надясно, на светофара направо и бля-бля. Всъщност това може да е нормалният начин, не знам – но при повече от две посоки за завиване аз изпадам в ступор и преставам да разбирам обясненията.

Първо пробвах да стигна с кола от друга посока. Попитах няколко човека, но освен оскъдните сведения че да, има такава улица и тя е ‘някъде тук’ друго не научих. За по-лесно реших да си оставя колата на централно място и да стигна пеша – знам, че местоназначението е някъде наблизо, времето е добро за ходене пеш, а накрая ще се върна да напазарувам от супермаркета. Представих си всичко подредено, лесно и бързо.

Слизам от колата и питам първия срещнат къде се намира улицата под въпрос. Човекът вдига рамене. Продължавам – все някой от квартала ще знае… Срещам възрастен човек (винаги предпочитам да питам баби и дядовци, които по-добре знаят имената и местата) и го питам. Той се обърква видимо, смущава се, обяснява ми, че е получил удар и не може да ми каже точно. ‘Но е някъде в квартала, нали?’ опитвам се да помогна и той радостно се съгласява. Добре, щом е така, ще я намеря.

‘Къде си?’ звъни телефонът.
‘Спрях колата пред Гранд и търся проклетата улица, никой не я знае!’
‘Как пред Гранд, той е толкова далеч! Тръгни на изток!’

Аз съм потресена и дори леко възмутена, че някой може да предположи, че знам накъде е изток. Въпреки че за собствена изненада се справям с живота като цяло и посоките в частност, съм от хората, които като обясняват, трябва да ги гледаш в ръцете, за да видиш какво искам да кажа, а не да ме слушаш (също известно като ‘завий наляво!’, посочено с дясна ръка – надясно. Понеже знам за тази си слабост, предпочитам да ръкомахам и да казвам ‘завий натам!’ или първо да погледна коя ръка съм вдигнала, преди да кажа посоката).

Намирам улицата и бодро поемам по нея. И ходя. И ходя. И няма край…много дълга улица излезе.

‘Къде си, повлекано?’
‘Ходя по улицата!’
‘Трябва да стигнеш там, където излиза на Мария Луиза!’

Най-после стигам до края на улицата, а от човека – ни следа. Питам един дядо булеварда насреща Мария Луиза ли е, а той ме изглежда като любопитен музеен експонат и ми казва нежно, ‘Не, това е Христо Ботев! Мария Луиза е натам.’ Ох.

‘Излязох на Христо Ботев’, квича по телефона.
‘Как така на Христо Ботев?! Трябва да стигнеш до Мария Луиза! Иди до църквата Св. Петка, там ще те чакам!’

Разбирам, че много добре съм уцелила улицата, но посоката не е била тази. Започвам да набирам наобратно. Питам възрастни жени за най-прекия път до Св. Петка, за да спестя малко време. Посочват ми и поемам. След 10 минути срещам позната и я питам правилно ли вървя. Тя е учудена – не, казва, в съвсем друга посока трябва да ходиш! Тръгвам наобратно, минавам покрай възрастните жени от преди малко, намирам някаква съвсем друга църква. Вече ходя над 45 минути бърз ход и все така не виждам никаква светлина в тунела, за правилната църква пък да не говорим. Уморена и запъхтяна най-сетне признавам, че няма излазване и спирам такси. Таксиджията е искрено развеселен от напразните ми титанични усилия и ме откарва до правилното място.

Свършваме работа и тръгвам към колата. Кой ще познае? Беше паркирана на по-малко от две минути пеша по права линия от мястото, където трябваше да стигна…

П.с. за моя, хм, чест държа да отбележа, че дори да бях знаяла накъде е изток и да бях тръгнала, нямаше да стигна – правилното място се пада на север.

П.п.с. за по-голяма забава на пловдивчани с моята дезориентация, прилагам карта: в горния край са местоназначението ми, после мястото, където бях паркирала, а долната стрелка е докъде успях да стигна… (не съм показала всички съседни улици, които пребродих в търсене)

Мартин на път и вече тук!

Майка ми и баба ми вчера тръгнаха към САЩ при сестра ми, бременна в последни седмици. Да се видят и да я поглезят, да помагат с бебето. Баба ми ще остане шест месеца – може да е на 83, но за четвърто правнуче има сили и тича като млада булка.

Обадили са се тук, че са пристигнали благополучно в 6 сутринта. Но са се обадили от болницата – сестра ми ги е посрещнала и са тръгнали да ражда. Новината ме стресна и изненада – имаше още 12 дена до термин.

Нямаше време да прочете книгата, която й пращах по майка с техники и пози за естествено раждане и други полезности. Плановете понякога нямат нищо общо с това, което се случва всъщност. Ще се надяваме, че е чела други неща, които да са й от полза и всичко ще е наред.

Много съм развълнувана и едновременно с това притеснена, сестричката ми ражда. Греша букви, докато пиша. Почти всички в семейството раждаме нормално и общо взето леко. Надявам се и при нея да е така. Стискам палци всичко да мине бързо и леко; тя и Мартин да са здрави и всичко да е наред.

Ужасно се вълнувам.

Когато аз раждах Мая, много исках да се обадя на сестра ми и да й кажа, че скоро ще става леля. Набрах я на мобилния. Тя очевидно си беше сменила номера без аз да разбера, защото отсреща ми вдигаше леко истерична жена, която ми крещеше: ‘Stop calling! Wrong number! WRONG NUMBER!’ Решавам, че и сестра ми ще иска да ме чуе сега, когато аз ще ставам леля. Набирам мобилния, но ми отговаря телефонен секретар.

Започва епично чакане до телефона. Сигурно така се чувстват бащите, когато чакат отвън да им съобщят, като се роди детето им. Телефонът звъни. Изскачам от тоалетната и стискам здраво телефона. ‘Да?’ Несигурен женски глас плахо пита ‘Спас може ли?’
Ааааааргх!

Звън! Втурвам се към телефонната слушалка. ‘Позна ли ме? Ама гласа не ми ли познаваш? Не се ли сещаш кой е?’ Много изнервена, отрязвам телефонния терорист, че точно днес не ми е до шегички, или да казва кой е или да приключваме. Затваря ми. Изпускам златния си шанс да си поиграя на ‘Ама нямаш ли пети братовчед някъде в чужбина?’ ‘Ау, Жоре, ти ли си?’ ‘Ама аз съм, разбира се, дай да ти реда една страшна далавера само за 2,000 лв!’

Забивам се в банята и половин час стоя под душа, докато предъвквам всякакви мисли. Какво ли прави сестра ми сега? Какво още можеше да й кажа, което щеше да й помогне при раждането? Дали всичко е наред? Как ли се чувства мама и най-вече, горката ми баба, която страшно се вълнува за първородната си внучка? Дали не трябваше да й кажа, че…

Телефонът звъни. Попарвам се с вряла вода и се добирам до телефона, стратегически поставен пред вратата. Баща ми пита как е мобилният на сестра ми. Казвам му го и си мисля, че ако скоро няма новини, ще се пръсна от вълнение.

Около 13 часа българско време се е родил най-новият член на семейството ни – Мартин с мерки 2,600 кг и достолепният ръст от 48 сантиметра! Майката и бебето са добре и вероятно до 24 часа ще са си у дома.

Много съм щастлива 😀

Ши Шарка!

Мая е варицелена. Без температура, без нищо – онзи ден я взех от градина в отлично настроение, опъпчена тук-там и до вечерта нямаше никакво съмнение, че е шарка. Градината им е под карантина вече над два месеца – всички са контактни и едно по едно се разболяват. Празникът за 8 март ще отиде някъде през юни (не разбирам защо не го празнуват – всички са контактни така или иначе…)

Рано тази сутрин се вкарах във филм. Аз, майка ми и сестра ми сме карали варицела някога си; сестра ми обаче чака бебе до 2 седмици, майка ми отива при нея, а е контактувала с детето. Дали няма да навредим на неродения племенник? След като прекарах няколко нервни минути в ровене на нета по ‘варицела+бременност’, откъдето разбрах какви рискове крие варицелата за бременните, неродените и новородените бебета, не разбрах кой знае какво, което да ми е от полза. Единствено се панирах все повече и повече, като четях симптоми, усложнения и проблеми.

В крайна сметка реших да не се занимавам с глупости и се обадих на дежурните епидемиолози от ХЕИ-РИОКОЗ, за да си задам въпроса. От там много любезно и категорично ми казаха, че заразата се предава само и единствено от болни на неболедували, т.е. човек, който е бил в контакт, но е прекарал шарката и има имунитет, не може да пренесе заразата.

Вече съм много по-спокойна за неродения Мартин. Сега единствено остава да разгадая защо детето има пъпки, а аз съм тази, която се дръгне неудържимо вече трети ден.