Tag Archives: общество

Пфу, майка!

От известно време насам ми прави впечатление, че това жена да е майка, а не дай си боже, да й е приятно да е такава, се приема от много хора едва ли не като извращение и нечувано падение. Пфу, майка! Остави я, какво ли разбира, по цял ден се рови в пелени и пюрета, говори за раждане и бременност, за бебета и възпитание, евентуално пише по разни форуми (предполагаемо пак за същите теми)! Страааашен разговор, няма що – къде ти ще опре на нашия високоинтелектуален дебат за ГМО, за работа, за политика! Някакви си майки, къде се врат да говорят за банки и финанси, какво се пънат, ами не си гледат нааканите гащи на отрочетата?!

Е, не знам дали това ще изненада изобщо някого, но повечето майки не се дефинират само и единствено като такива. Не измерват смисъла на живота си с това, да заченат и родят, след което да сложат кръст на себе си и да се заемат доживот да подгъзват на децата си и по подразбиране – на създателя им. Не се запознават с хората, казвайки, „Добър ден, аз съм Петринка Гогичева, майка“. Дори да са безкрайно щастливи от това, че имат дете, не смятат, че с това се изчерпва съществуванието им и няма причина да мислят и правят каквото и да е друго. И животът не почва и не свършва с това, че си станала майка.

Но и – повечето жени не се срамуват от факта, че са майки, че животът им е подреден вече другояче така, че да включи и децата им в него, че отделят време и мисли за това. Няма нищо особено в това, да родиш дете и да си му майка, което внезапно да ти намаля умствения багаж, да те прави неспособен на работното място или негоден за нормален разговор на теми, изключващи памперси и каши. Съшите тези ГМО, работа, финанси и политика се обсъждат от същите тези майки и нерядко най-големите промени за (надявам се) по-добро, особено в последните години, идват точно от тях. По подразбиране – и от мъжете им, т.е. и бащите също участват, нерядко по примера на майките.

Кое прави някого толкова специален и важен преди да реши да се размножава и изведнъж – достоен едва ли не за подигравки след това? С какво точно вашите собствени майки са по-различни, щом и те на свой ред са се занимавали с пелени и пюрета и са ви отгледали и възпитавали? Бихте ли казали на нея нещо подобно? От типа на, какво знаеш ти, ти си просто някаква си майка, гледай си манджите! Ако аз се изправя пред майка ми и й кажа, че я смятам за не-човек по горните критерии, не се и съмнявам, че като нищо ще ме смота въпреки 31-та ми години; не бих се поколебала да направя същото с дъщерите си след време при подобна проява на глупост.

Сума жени наоколо са майки – бабите ви, майките ви (очевидно), приятелки, колежки, роднини, съпруги – от тях очаквате ли внезапно да станат екстратъпи същества, които нямат друга цел в живота, освен да родят и да спрат да мислят за каквото и да е друго? Не? А кое ви кара да мислите, че с другите жени е така? Че повечето са някакви леко дебилизирани същества, обзети от мисли изключително за деца и произходящите от това последствия, които не могат и да се сравняват с останалите ‘нормални’ хора?

Щастлива съм от факта, че съм майка. Радвам се на децата си. Радвам се и на себе си, както и на живота изобщо. Не се дефинирам като ‘развъдна машина’ само заради това, че вместо да ме е срам, съм доволна от възможността да мога да изживея две бременности и раждания, последвани от успешно кърмене; не се представям на хората като ‘мама на две принцеси’; децата са много важна част от живота ми, но той не се върти изключително около тях, без други цели и идеи – нещата вървят паралелно. Отказвам да се срамувам, че съм родител. Но с охота приемам майчинството и емоциите и новите приключения, свързани с него – и се надявам и занапред да е така.

Нещо по темата, via Василена: Живеем в 2010 година, на никоя жена политик не би следвало да се налага да избира между това да бъде политик и да бъде майка.

КетиZ и Матка заспала

Реклами

Женско царство: кое ми харесва в това, че съм жена

Добре дошли на карнавала Женско царство – Кое ми харесва в това, да съм жена 🙂 Най-напред аз ще ви споделя кое ме радва. В края са линковете към другите участници в карнавала. Ако се получи интересно, ще има продължения.

Никой не може да си избира пола (поне не и без много пари, които да налее за целта). Всички знаем, че да си мъж или жена си има плюсове и минуси – по подразбиране, плюсовете са в нашия пол, минусите – във вашия 😉 Но далеч не всеки е доволен – често народа се жалва – ах, ако не бях жена, какво чудо щях да извърша! ох, колко е неизгодно да си жена! Това много не го разбирам – от моя гледна точка да си жена е почти само положително нещо (изключвам дребното неудобство, че не можеш да пикаеш права, не и ако си харесваш обувките и още едно-две неща). И така, кое ме радва?

Мога да се усмихна и да помоля за помощ околните мъже и те почти със 100% сигурност ще помогнат охотно. Мога да прегръщам представители на моя пол на публично място и никой не се изненадва от това. Мога да си избера партньора (да не се лъжем кой кого избира, нали?) Мога да имам емоционални изблици и да роня крокодилски или истински сълзи пред хора, без те да решат, че съм слабачка, като винаги мога да обвиня ПМС за това. Нося всичко, необходимо за оцеляване за две седмици, събрано в дамската си чанта. Мога да паркирам накриво и на никой няма да му пука. Но мога и да паркирам перфектно, включително френски гараж, и отдавна никой не се впечатлява от това умение у жените. Винаги имам извинение да не опитам от храна, която не искам, като кажа, че съм на диета. Ако пък след това поднесат нещо особено вкусно, мога да завъртя очи театрално и да кажа, е, какво пък толкова…

И още куп такива неща. Но истината е, че всички те, макар приятни, са дреболии.

Това, което ме радва най-много е, че бидейки жена, аз имам перфектното тяло, което може да направи нещо страхотно: да създаде, износи, роди и отхрани човек. Идеалната машина, създаваща нов живот.
Само с помощта на миниатюрна порция чужда ДНК, моето съвършено тяло се пренастройва, започва да работи на повишени обороти и се заема да изгради съвсем сам един чисто нов човешки организъм, който от невидима клетка ще се превърне в цяло бебе.
Няколко месеца по-късно моето съвършено тяло ще помогне на това бебе да се появи на бял свят – перфектната машина продължава да действа и прави всичко нужно за това.
А след като новият човек се отдели от пъпната връв, която го е свързвала с мен, моето съвършено тяло започва да прави съвършената храна за това бебе – и го изхранва изцяло с месеци, съвсем само!
Кажете, не е ли това истинско постижение! Поглеждам бебето и си казвам, аз – аз направих това, моето тяло направи това, то износи, роди и изхранва това човече! И всичко, което е нужно за това, е да съм жена.

Да погледнеш растящия си корем и да си дадеш сметка, че вътре в теб расте истински, жив човек.

Да погледнеш току-що роденото си бебе и да осъзнаеш, че ти си му дала живот.

Да погледнеш доволното си бебе и да знаеш, тялото ти прави всичко необходимо, за да расте то.

Нима може да бъде по-добре от това?!

***

Вашето мнение: кажете кое ви харесва в това, че сте жена? Ако сте мъж – кое според вас трябва да радва жените затова, че са жени?

***

deni4ero която дудне защо й е кеф, че е жена

denia, която е не е нито доволна, нито недоволна от пола си

Креми споделя какво е направила с липсващото Адамово ребро

mikiblue казва за жената в себе си

Василена за свободата да избираш как именно да бъдеш себе си

Поли, която е открила специална връзка със специален човек

Петя Кирилова-Грейди, която пише за еманципацията по границите на сексизма

Eneya, която се дразни от стереотипите, но се радва, че я има

Liska, която освен, че може да надскочи яйчниците си, може да имитира оргазъм

Vera, която се забавлява като мъж за един ден

Виктория, която се чуди дали е добре да родиш момиче

Mama Memi, която може всичко

Мъжкото царство на Велян, който е доволен, че е мъж

Да спасим мъжа? А защо?!

Седя на терасата, докато ме подухва августовски черноморски бриз и се чудя кой глупак е взел пари за поредната свръхидиотска рекламна кампания на Каменица. А тя е идиотска, няма спор. В добавка е особено сексистка и е насочена точно към тези членове на обществото, за които нормалните хора (обичайно от женски пол, но не само) процеждат през зъби ‘мъжка шовинистична свиня’ или за кратко, ‘нерез!’ или ‘простак!’

Седя и си мисля, докато си отпивам от зеления кен с рекламни слогани, защото пия бира и употребявам конкретната марка – от кога, все пак, бирата стана само мъжка територия, че рекламата да е насочена само към тази част от населението и при това – с толкова плиткоумни, но агресивни фрази? Практически не познавам възрастни жени, които да не употребяват бира (но пък знам мъже, които не го правят).

Дали някой вече съди Каменица? Ако не, крайно време е. Някак подозирам, че СЕМ вместо да се самосезира за сексистката реклама, седи, почесва се по биреното шкембе и се подхилва, ‘Глей, глей, браво, колко хитро са го измислили!’ Хитро, я. Ако си на 12.

Не!!! Аз няма да поливам цветята.
Няма такъв филм. Или поливаш или понасяш праведния ми гняв, като се върна и видя как си уморил ‘Принц Бенджамин’, който отглеждам от невръстен престолонаследник с голям труд!

Да!!! Аз ще вечерям чипс.
Не и пред децата. Ако не те виждат, за мен вземи голяма разфасовка чипс със сметана и копър.

Не!!! Аз няма да предам приятелите си.
Ъ, да ги предадеш? Ако това значи „Да, искам да изляза някоя вечер без теб”, кажи го направо. Току-виж се получи. За гледането на децата ще се споразумеем – тази вечер аз, а следващия път, когато аз искам да изляза по женски – ти (защото, сигурна съм, не се смяташ за толкова незаменим, че да не искам също да прекарам време без теб). Ако пък си имал предвид, че искаш да ги водиш у дома да пиете с крясъци, гледайки мача – съжалявам, но не – или идете в кръчмата, или в някоя от техните къщи, ако има кой да ви търпи.

Да!!! Аз ще гледам мача.
Гледай, каква е драмата, само по-тихо. За това имаме два телевизора. В това време Да! Аз ще гледам от местопрестъплението.

Не!!! Аз няма да се обаждам на тъщата.
Чудно. Тогава: Не! Аз няма да се обаждам на майка ти вместо теб и Не! Няма да мисля подаръци за всички празници на твоята част от фамилията.

Да!!! Аз ще се обръсна утре.
Да! И аз ще се обръсна утре и да не си посмял да намекнеш дори, че бода.

Не!!! Аз няма да й дам дистанционното.
Както вече казах, за това имаме два телевизора. Дръж това на 14-инчовия, но да не си припарил до дистанционното на големия!

Да!!! Аз ще се мотая в къщи по гащи.
Мотай се, но после не се оплаквай, че чужди хора, дошли на гости, те виждат по бельо. Нормалните хора се обличат по някое време на деня, все пак, а ти както щеш.

Не!!! Аз няма да я чакам цял час.
Не! И аз няма да чакам цял час да свърши твоето „Ей сега свършвам работа и идвам”.

Да!!! Аз ще разказвам казармени истории.
Да! Ще разказвам истории за бременност и раждане.

Да!!! Аз ще разказвам мръсни вицове.
Въздържай се, докато не се научиш как, иначе само си за смях. Учи се от мен – умея ги така, че изчервявам всеки редови шофьор на автобус от градски транспорт.

Не!!! Аз няма да пазарувам в Мола.
Не ми трябваш ти, само заредена дебитна карта и да гледаш децата в това време, мерси.

Да!!! Аз ще ям с ръце.
Яж. Знаеш къде е пералнята, надявам се, защото Не! Аз няма да пера дрехите ти след твоето ядене с ръце, нито ще чистя мазните мебели после.

Не!!! Аз няма да разхождам пудела.
Ъ, да не го беше взимал тогава.

Да!!! Аз ще си разхвърлям дрехите.
Няма проблем. Само забрави магическите въпроси „Къде ми е ризата” и „Имам ли чисти тениски”. Така или иначе не знам отговора.

Не!!! Аз няма да пия нищо синьо.
Не бих си и помисляла да погледна втори път мъж, който пие нещо синьо с чадърче отгоре му.

Да!!! Аз ще си отварям бирата с вилица.
И това е проблем, защото…? Отвори и моята, поне.

Не!!! Аз няма да измия колата си.
Измий моята, за твоята ми е все тази, честно казано.

Не!!! Аз няма да гладя джинсите си.
Не! И аз не смятам да ги гладя, както добре знаеш. Оправяй се.

Да!!! Аз ще мина по най-краткия път.
Не!!! Аз няма да питам за посоката.
Това го знам… резултатът от горните две е, че за пореден път правим панорамна обиколка на крайните квартали на тъпия непознат град вече три часа.

Да!!! Аз ще чета в тоалетната.
Знанието е сила. Поради тази причина ще минаваш последен през тоалетната сутрин.

Не!!! Аз няма да се мажа с крем.
Недей. После не мрънкай, като ме посочат и кажат „Дъщеря ви”.

Да!!! Аз ще поправям всичко сам.
Не!!! Аз няма да чета упътвания.
Аха… а аз все пак ще викна после майстор, на когото ти ще платиш, защото трябва да използваме проклетия уред, вместо да се правим, че ‘Той така си беше, удряше ни ток още от магазина като го взехме!’

Да!!! Аз ще мразя съдията.
Хм… това трябва да ме интересува, защото…?

Не!!! Аз няма да гледам романтични комедии.
Не! И аз няма да гледам малоумни филми със Стивън Сегал (или Сийгъл, наистина не ме вълнува), нито поредния хипертъп холивудски екшън с три реплики на кръст. И романтични комедии няма да гледам, де, но това е друг въпрос.

Да!!! Аз ще оставям капака на тоалетната вдигнат.
Да! А аз ще го залепя за тоалетната с ‘Капчица’ следващия път, като го намеря така.

Не!!! Аз няма да стъпя в Спа.
Не стъпвай, ще ползвам и твоя час.

Да!!! Аз ще скоча с дрехите в басейн.
Без думи съм. Това е геройство? Специално умение? Повод за гордост?

Не!!! Аз няма да чета менютa.
Недей… но после не се учудвай, като те погледне презрително сервитьорът, задето си искал „Една гроздова”, а те предлагат само самбука.

Не!!! Аз няма да помня годишнини.
Но и не чакай подаръци в отговор за твоите празници, окей?

Не!!! Аз няма да ползвам конец за зъби.
Не! Няма да плащам за зъболечението ти, пък и като се замисля, Не! Няма да те целувам с тоя дъх.

…такива неща… Това е обявеният „манифест” на Каменица. И това е мъжът, който те искат „да спасим”?! Не мисля…

Митове за майчинството

Мислите, че другите майки никога не са се чувствали по начина, по който и вие?

Всяко момиченце израства с идеята, че да си майка е нещо хубаво. Идеята се загнездва в главите ни от най-ранна възраст – колко е хубаво да си майка, колко е прекрасно да имаш деца, каква радост е всеки един момент, прекаран с тях (въпреки че здравият разум и личният ни опит като деца с нашите майки би следвало да показва друго!) Това е моментът, който повечето от нас очакват с нетърпение – кога ще съм голяма, да бъда мама, да се грижа за децата си и да изпитам това най-голямо удоволствие…

Неусетно игрите на мама и татко прерастват в игри на чичо доктор, а след това някак забравяме за идеите на майчинството, докато един ден не се окажем, планирано или не, бременни. Тогава, в тези девет месеца очакване, всички тези позабравени идеи от детските години възкръсват с пълна сила. Неочаквано, но – четенето на т.нар. специализирана литература, а именно бебешки списания и книги за родители, допринася за утежняването на нереалистичните очаквания, които повечето от нас създават през месеците на бременността, за да се срутим после от свръх-високият пиедестал на майчинството, на който сами сме се поставили, със страшна сила и разочарование.

Позитивните, възхитителни, прекрасни образи на усмихнати майки със засмяни бебета ни заливат отвсякъде. Обсипани сме със съвети как е най-добре да се справим с всеки един аспект от живота ни с новия член на семейството. Имиджът на идеалната майка е ясно очертан – и всяка от нас подсъзнателно смята, че това е минимумът, към който трябва да се стреми и да достигне. Ами ако ние не се чувстваме така? Ако не умеем да се справяме така добре с дадена ситуация? Ако не се чувстваме по начина, по който се предполага всяка нова майка да се чувства? Отговорът е ясен: може би не сме толкова добри майки. Но дали това наистина е така?

Някои от най-често срещаните митове за майчинството са карали почти всяка нова майка да се чувства отчаяна от себе си и несъвършенствата си в новата си роля – но изненадващо, това наистина се случва с почти всяка нова майка. Иначе казано – ако е толкова често срещано, дали е вярно и дали изобщо имаме причина да се съмняваме в способностите си?

Мит 1: Веднага, щом видите новороденото бебе, ще го заобичате.

Истината е, че има много, наистина много жени, на които им отнема седмици и месеци, докато започнат да чувстват онази особена връзка с детето си. Да, има много майки, които наистина заобичват веднага бебетата си и се чувстват тясно свързани с тях – но обратното е също толкова често срещано. Най-малкото, новият човек е практически непознат за вас, въпреки деветте месеца, които е прекарал в утробата ви. Тепърва предстоят много часове, дни и седмици на опознаване, свикване един с друг и постепенно нагаждане – а доизграждането на специалната връзка родител-дете продължава с години напред. Това, да не изпиташ мигновена любов към бебето си, не значи, че не си добър родител или няма да го обичаш занапред.

Мит 2: Щом бебето се появи на бял свят, майчинските ви чувства и умения ще разцъфтят за секунди.

Също толкова много жени с изненада установяват, че изобщо не се чувстват готови да поемат веднага и изцяло отговорността за ново бебе, въпреки че са му дали живот и всички очакват от тях да могат да се справят с всяка подробност от обгрижването му.

Далеч съм от мисълта, че бабите трябва да се грижат за бебето, защото са отгледали еди-колко-си-деца, докато майка му се почувства готова да го прави сама, но все пак – както с всяко ново нещо, грижите за бебето могат да искат от нас време и търпение, докато се научим, свикнем и започнем да ги правим с рутина и опит.

И докато има жени, които са родени таланти и още от първия ден знаят точно защо плаче бебето им и предугаждат всяко негово желание, то на повечето им трябва време, от дни до месеци, за да се научат да разчитат сигналите, които получават от детето си и да могат да реагират съответно.

Мит 3: Майчинството с малко бебе е най-щастливият период от живота ви.

Няма никакъв спор, че да имаш бебе обичайно значи много и прекрасни, несравними с нищо мигове на чиста радост и голямо удовлетворение. Но от друга страна, да не се лъжем – да имаш бебе означава да си на разположение 24 часа в денонощието, без фиксирано работно време, най-често – без подготовка за новата работа, с ограничени социални контакти и без възможност за оттегляне.

Иначе казано – да си с малко бебе е много щастлив период – понякога. През останалото време на почти всяка нова майка й минават съвсем други мисли през главата и никой не може да я накара да се почувства щастлива от това, че за пети път днес сменя оповръщана блузка, чисти пюре от стената – отново, събужда се три пъти през нощта, цял ден не е водила смислен разговор с повече от двусрични думи с друг възрастен, няма време за нормален, дълъг и спокоен душ и все още не влиза в старите си дрехи, въпреки че е на старите си килограми. Да обичаш бебето си не означава непременно да обичаш и всички останали неща, които често вървят в комплекта.

Мит 4: Ако ви липсва предишния ви живот, нещо в майчинските ви чувства куца

Не знам защо, но често от новите майки се очаква да отрекат старото си ‘аз’ и с две ръце да прегърнат мисълта за майчинството, без да поглеждат назад. И докато това, да имаш бебе, може наистина да носи много позитивни чувства и удовлетворение, то къде точно пише, че човек не може да харесва и стария си живот, дори вече да е минало?

Често забравяме, че да имаме нов член на семейството означава, че се сдобиваме с изцяло нов живот – буквално. Няма я предишната свобода да разполагаш със себе си и времето си, както сметнеш за добре, да поемаш ангажименти в последната минута или според настроението си да се отдадеш на цял следобед мързелуване или бясно ходене напред-назад. Вместо това дневното ни разписание е съобразено с това на бебето, защото нещастно бебе значи, че цялото семейство ще е нещастно; повечето неща, свързани с излизане, изискват планиране с точността на военна операция (поне първите месеци), а просто да грабнеш себе си и бебето и да хукнеш накъдето ти скимне, граничи почти с научна фантастика.

И въпреки че всички тези неща важат най-вече за началото на живота с ново бебе и общо взето с времето повечето от нас успяват в една или друга степен да наместят разнородните си задължения така, че да постигнат баланс и хармония, мисълта за миналите дни, която често носи и малко тъга по независимостта ни, не е нищо необичайно или лошо и определено не значи, че това, да ти липсва „едно време”, е равносилно на това, да не обичаш детето си. Напротив – понякога това дори помага да оценим новото си положение и новите хора, в които сме се превърнали, и това е хубаво.

Мит 5: Да си майка е всичко, от което имаш нужда, за да се чувстваш пълноценна

Вече сте станали майки? Е, единственото, което трябва да правите, е да жонглирате с около сто нови неща в ежедневието си, сред които благоденствието на наследника, домакинската работа и щастието на половинката; това по дефиниция трябва да е достатъчно, за да ви накара да се чувствате добре, без значение собствените ви нужди, които са пренебрежими на фона на новия ви живот… или не? Не. Това, че имате и нова роля в живота си, която вероятно ще е основна и най-важна за доста време напред, не я прави единствена такава.

За вас не знам, но за мен поне животът не свършва с това, че си станала майка. Последното е прекрасно – не бих го заменила за нищо на света! – но, обективно погледнато, има още куп други неща, които човек би могъл да направи в живота си в допълнение. Въпреки силната нужда, която детето има от майка си през първите години, а и след това, майката продължава да е личност със своите нужди и потребности, радости и грижи, мечти и постижения. И да обръща внимание и на себе си е начинът да остане пълноценна, балансирана и хармонична – такава, каквато е нужна и на детето си.

Автор: Бу, сп. По-здрави 2009

Help needed! Търси се помощ! :)

Приятели, ударете едно рамо за добра кауза – регистрирайте се (15 секунди) и гласувайте (1 секунда) за тази презентация, която може да спечели приз, който да отиде в помощ на българските майки и бащи, като насърчи наличието на повече информация и избор за кърмене, захранване и родителски грижи, свързани с тях 🙂

Регистриране и вот от този линк

Бързо, лесно, а може да е от голяма полза! 😀

Можете да споделите с приятели, да публикувате в блога си (Blogger и WordPress ги изважда автоматично), Twitter, Facebook, MySpace, Yahoo, LiveJournal, Multiply и други 🙂

Кърменето: повече от мляко

Доста шокиращ за някои цитат казва накратко това, което много кърмещи майки знаят, или научават в хода на кърменето на бебетата си. А именно, че кърменето има по-различно значение както за майката, така и за детето й, което не се свежда само до вкарване на едно мляко в едно бебе; просто не е само това и не е същото, като да го нахраниш от шише.

Това не значи, че адаптираното мляко е „лошо“ или майките, хранещи изкуствено, трябва да се чувстват зле. Просто утвърждава и признава, че кърменето е освен храна и част от интимни, лични и специални отношения между майката и детето й.

Да се сведе кърменето до мляко е като да се сведе сексът до спермата.

– Rachel Myr, Lactnet list facilitator, named “Midwife of the Year 2008″ in Norway, цитирана в Lactnet

Ти! Днес беше ли супер-майка?

Чета една интересна статия от NYTimes и си мисля неща, които ми се въртят често в главата през последните, хм, 5,5 години.

Колко трудно може да е да си родител, ако се опитваш да се придържаш към даден „стил”, особено ако не го правиш инстинктивно – а последното най-често е напълно неосъзнато. Ако всички около теб го правят, хей, ти с нещо по-лоша ли си от тях или може би (ужасна мисъл!) не искаш най-доброто за детето си? Не, разбира се, това би било засрамващо. Така че, стискаш зъби и опъваш – отново – за да достигнеш желания стандарт и да можеш спокойно, леко небрежно да се включиш например в разговорите за графика на детето за занимания след градина.

И това някак изглежда нормално – всички родители наоколо правят тези неща, изхождайки от презумпцията, че цялостното развитие на детето ще се повлияе положително от всички тези занимания, които да усъвършенстват тялото и духа му. Но къде минава тънката граница между благополучието на детето и тихата лудост, в която човек може да изпадне, ако невнимателно попадне в капана на „колкото повече, толкова по-добре (за отрочето)”? Кога точно от занимание с чужд език – безспорно полезно – човек се хваща да обяснява между другото на познати, които кимат в съгласен унисон (вероятно защото правят същото) „Да, да, разбира се – понеделник и сряда е на английски, вторник и четвъртък е на плуване, в петък на езда, в събота репетира детският хор, в неделята почива, защото все пак й трябва време да поупражнява пианото, нали баба й я учи да свири вечер”?

4437837_blog

Какво помним ние от детството си? Ходехме на градина или на училище, а после по цели часове играехме навън, докато един по един не ни привикваха през балкона гласове на майки и баби, или пък „семейната свирка” не прозвучеше, за да сложи край (Маааамооооо, само още пет минути!) Единици от нас ходеха на солфеж или спорт, значително по-рядко – на чужд език. И това беше нормално и – да не повярваш – станахме нормални, интелигентни хора, изживели пълноценно и щастливо детство.

Какво става сега? Още докато е бременна, майката пуска Моцарт и Бах със специални слушалки, окачени на корема – за да разпознава после бебето определени ритми и да се успокоява. Бащата прекарва часове с устни, допрени до корема на жена си, за да говори на нероденото и то да свикне с гласа му (защото, ъ, иначе няма да свикне и някой ден ще му вика ‘чичо’?!) Бебето бива записвано на английски от 3 (да, три) месеца – по новия, но всъщност доказан от десетилетия (?!), супер-прекрасен-и-ефикасен метод, който ще му позволи да проговори свободно на три езика след броени месеци. На шест месеца родителите вече разтревожено обикалят басейните и търсят перфектния бебешки такъв, в който отрочето да започне да плува – това подобрява физическото развитие, извисява духа и други разни екстри. На 2 години вече взима уроци по музика, на 3 – започва да спортува, на 4…

Къде остава възможността на детето да бъде, ами, дете? Да има време за игра – каквато то поиска, с когото и където желае, а не специално организирани от родителите му занимания с подходящи другарчета на предварително определена тема (за да ги разнообразят и развият заложбите им максимално, защото кой знае иначе как ще си губят времето с несмислени игри)?

Като че ли някакъв повсевместен страх е обзел родителите, че ако не се опитат да запълнят максимално много програмата на детето си с отбрани дейности, то ще израсте някак несъвършено, нещо ще му липсва – пък и, да си го кажем пак, ако всички наоколо го правят, на човек не му се иска да изглежда незагрижен или лош родител, който по някаква неразбираема причина отказва да даде най-добрият-възможен-старт в живота на наследника си…

Това, което по-рано е било лесно и просто – раждаш дете, грижиш се за него, възпитаваш го да израсте нормален човек, днес – иска внимателно вглеждане в нужди, дарби и желания и задължителната „правилна“ реакция, често пъти въпреки тях, за негово бъдещо добро; четене на дебели книги, които да ти обяснят как точно трябва да си гледаш детето, за да не сгрешиш някъде по пътя; нужно е да влагаш време, средства и усилия във всякакви допълнителни занимания, за да развиеш евентуалните му заложби максимално, а в най-лошия случай – поне да го направиш всестранно развита личност, която да отличава Бросар от Бьом на първите три такта и да владее най-малко три езика до десетата си годишнина…

Дали наистина родителството е предвидено да е толкова сложно? Лоши родители ли ще сме, ако чисто и просто не пренатягаме нещата, а вместо това вземем, че си гледаме децата така, както са отгледали и възпитали нас? С грижа и обич, но не непременно с дебела книга под мишница, която да ти каже какво да очакваш от 0 до 18, без тотално вманиачаване по детето, често съчетано със забравяне на собствената идентичност и нужди?

Като че ли все повече хора се ориентират към един по-спокоен, по-неинтензивен, по-лежерен родителски „стил”, доколкото последната дума е правилна. Децата имат време да са просто деца, а родителите, освен да се вторачват постоянно в наследниците си, имат време и желание да обърнат внимание и на себе си (което според мен е просто проява на здрав разум – ако постоянно търчиш да се грижиш за детето си, кога ще имаш време за себе си?)

Освен да почакаме още 20-25 години и да видим какво ще излезе от тази работа.

Различният първи юни

Гост-блогър е firebird* 🙂

Събуждам се в 5,30 – моят син си удря главата в леглото и плаче.
Не зная защо плаче. Той не говори и не може да ми обясни. Може да е сънувал нещо, може да го дразни пижамката или някой звук, на който аз не обръщам внимание.
Опитвам се да гушна и успокоя. Той не понася да го гушкам повече от 2 секунди.
Продължава да плаче и се примъква към стената, където иска да си удари главата отново.
Не, той не ме манипулира. Той има разстройство от аутистичния спектър.
На 6 години е и не говори, не може да се облече сам, но използва компютъра, познава добре улиците, по които минаваме.
Това последното изглежда хубаво, но не винаги е така, защото ако искам да мина по друга улица, той се сърди.
Новите неща го притесняват.
Може да се разплаче от фалшива музика, от това, че убиват мечката в детско филмче или понякога и аз не зная защо, и да се повтори сцената с удрянето на главата. Трудно изтърпява опашка в магазин.
В градинката вчера имаше празник за първи юни. Не го заведох, защото ще се изнерви от силната музика.
Той се радва на децата, но не умее да си играе с тях, защото не говори, защото се страхува от люлки, пързалки и катерушки.
Понякога се поклаща напред-назад, за да се успокоява, и си пее „ЕЕЕЕЕЕЕЕ“
Ако му купя подарък, няма да се зарадва. Играчките, които му харесват, са топки и коли. И си играе с тях, като ги върти около оста им (на колите върти колелцата). Така може да седи с часове и да върти едно и също нещо. Специалистите казват, че това никак не е добре, защото така се затваря в свой измислен свят. Трябва да играе други игри, в които да споделя играчки, да общува.
Той не ходи на детска градина, защото не го искат.
Би било добре за него да е сред активно общуващи деца, за да го стимулират да играе с тях.
Единствената градина, в която биха го взели, е далече в Бояна и там ще бъде в група с други деца като него. Всеки в своя свят, въртящ чинийка или тракащ с вратичката на шкафчето… няма да е от полза за никого.

А когато е спокоен, той се усмихва.
Усмихва се на нещо в своя свят. Показва ми какво иска, като взема ръката ми и я „води“ до желаното нещо.
Обича музика и танцува в ритъм. Обича анимационни филми и сам си ги пуска на компютъра.
Обича да гледа как другите деца се люлеят и се пързалят, макар и той да пищи от ужас при опит да го кача на люлка.

Не пиша в „Деца с увреждания“, защото ние там се знаем. Искам да разкажа на останалите.

И не, не събирам пари за лечение, защото за неговият проблем няма нито скъпи лекарства, нито нито операция в чужбина.
Той иска само търпение и разбиране, много работа с логопеди и психолози.

Искам само да кажа – детето ми не е невъзпитано.
То не се тръшка от глезотия или за поредната скъпа играчка.
Когато маха с ръчички като с крилца, това не е повод децата да му се смеят.
Той така показва, че им се радва.
Обяснете на вашите деца, че има и такива като него.
и… честит първи юни!
На всички деца!

*firebird е дългогодишен потребител на форумите в bg-mamma; участва активно във подфорумите Майки (бъдещи и настоящи), Деца с увреждания и хронични заболявания, Кърмене и захранване на бебетата

Капитално

Все още разгорещена покрай събитията с депутати кандидат-осеменители и обсъжданите отхвърлени, после приети, финансирани от държавата опити ин витро, седнах и писах статия по въпроса, която излезе в днешния Капитал.

Докато всичко говорено и обещано не стане факт, нищо не е сигурно, разбира се, но предполагам, поне повече хора сега знаят, че има такъв проблем и нерядко засяга пряко ако не тях, то може би техни близки.

На всеки депутат – по Ин виво!

След невероятно непристойните и унизителни подмятания от депутати и депутатки към жените, борещи се за ин витро фонд, включващи предложения да им направят бебета „ин виво“, вместо „ин витро“, в парламентарните среди натъпи малък хаос.

Оказва се, че никой от присъстващите там ни чул, ни видял, ни разбрал – всички до един са безкрайно изненадани от случилото се. Всички са седяли надалеч – така като чета и слушам, разбирам, че момичетата, към които са били подхвърляни грозните реплики, са седяли в единия край на масата, а всички депутати – в другия, далеч от мястото на събитието и затова – нищо не са разбрали… Обвиняват жените от пациентските организации – „Като са ви казали така, посочете кой е!“ А те не могат да ги разпознаят – видели са ги за пръв път, разплакали са се, чувствали са се безкрайно обидени и унизени – и наистина, представете си само ситуацията: с години се бориш да имаш дете, сълзи, надежди, разочарования… и изведнъж някакъв простак ти предлага вместо да се мъчиш, да вземе да те оплоди.

Бре майка, как умно го измисли! Стотици хиляди хора по света всеки ден се борят с проблемите си с безплодие и се мъчат с някакви си асистирани репродукции. А само трябвало да дойдат в нашия парламент…

Е, след като се чу предположение, че името на въпросния депутат е Симеон Василев, председателят на здравната комисия Борислав Китов във възмущението си заяви, че ще изнесе целият запис от въпросната среща – нередактиран вариант. Чудесно – в опитите си да изгазят от калта, ще покажат кой е бил наистина. Въпреки това, обаче, цялата работа пак е ‘мижи да те лажем’.

Те не били подхвърляли реплики към жените от пациентските организации – те се били шегували помежду си. Сигурно един на друг са си предлагали ин виво? Един не чул, друг не видял, а третият се пошегувал между другото с колегата си „ти добре си се справил ин виво, сега какво тук ин витро… Дай да приключваме“. Д-р Емил Константинов е казал горното на депутат Великов, според информация на агенция Фокус.

Жените обаче казват друго – и няма причина да се съмняваме в тях. Никой нормален човек, преминаващ през такъв ад да се сдобие с дете, не би се подложил на допълнително унижение с подобни измислици. Уверена съм, че каквито и шеги и закачки да са хвърчали относно това, кой какви сексуални умения може да преложи измежду депутатите, то не е било насочено помежду им. А може би трябва.

Вижте тук записът от 4.12. с „Колегите се шегуват с ин виво-ин витро и аз съм съгласен с тях“, както и коментарите от депутати.