Tag Archives: пътешествие

Me no indian! или Малкият човек в големия град

*гост-блогър е Скрита 🙂

Вдъхновена, надъхана и с огромна радост се качих рано сутринта в автобуса за София и потеглих.
Всеки каза, лесно е. Слизаш на автогарата, спирката се вижда, описания има. Пей сърце.
Пристигнах навреме. Слънце пече, хора навсякъде. Поех с разтуптяно сърце и ухилено лице.

Отивам към спирката /от коя страна да застана/ Четох, четох, мърморих под нос. Пресякох и отидох на правилното място. Те написали хората, столица еййй, не е шега работа. 1,3,5 центъра. Пристига трамвай №1. Качвам се. И…мъките започнаха. Хората дупчат билети. Брех, а при нас във всеки автобус контрольор. Срам. ИзпОтих се от мисълта как мънкам под нос на контролата, че при нас отдавна не купуваме билети. Слизам на следващата спирка – измъкнах се без никой да разбере.
Да, ама не. На тази спирка будка за билети няма. Брееее, аз в три съседни държави се оправих, без да знам езика, че в една София няма да се справя. Тръгнах. Вървя, вървя, ела познай дали съм от провинцията. И аз като софиянци пресичам на червено. То не бяха задръствания, то не бяха освирквания. За пръв път се размислих за ползата от задръстването. Трамвая се влачи, аз подтичвам покрай него. Чиста далавера. 70 ст – аванта от некупуването на билет. Минавам и гледам. Туй „Лъвов мост“, туй „Съдебна палата“… На кръстовищата се пооглеждам, няма разклонения – значи съм напред.

Минавам покрай Министерството на извънредните ситуации. Ех, че хубавоооо. Камък ми пада от сърцето. Че какво по извънредно от загубване в града. До него гледам Министерството на здравеопазването. Умно. Разтупка ти се сърцето от някоя ненадейна ситуация – не ти обърнат внимание – беж в министерството на здравеопазването да ти спрат миниинфаркта.
Витошка. Брех. То на Шипка да се бях качила, нямаше да усетя тоз трепет под лъжичката 🙂
Магазини. Лукс. Продавачките като гургулички с цигарка и кафенце, на кака сладките, наизскачали и се припичат на слънце. Да ти е жал да им развалиш раздумката. После скъпо било по магазините. Не пазарували людете от Витошка.

Стигам до заветната цел. НДК.
Тук изложение, там изложение. Няма. Повозих се нагоре надолу на ескалатора /нали е без пари :mrgreen: / Звъня по телефона и шок и ужас. Изложението по-близо до Пловдив, отколкото до София – в Интер Експо център.
Мятам се на едно такси и стигам до местоположението.

Работата приключва и решавам да се прибера, но вече с автобус. Качвам се на първия, който идва с презумпцията, че от тази дестинация всяка линия води към центъра. Да, ама не. То автобус и тролей №5 били съвсем различно нещо. Да бях искала да отида до Овча купел, нямаше да успея… По време на пътуването, след 10 минутно търсене на всякакви монети, успявам да си взема билет от шофьора /тук отново се натъквам на пълна несправедливост в разликата от 0.10 лв. по-скъп билет, продаван на място/. Малеее, от ученическите си години не бях дупчила билет. Кеф.

Сядам изтощена срещу някаква лелка, качила се в последния момент. Тя пък изведнъж си пооправя шалчето и вади бадж и иска билет за проверка. ИМАМ! Ако искате вярвайте, провери само мен малко се озадачих, явно отдалеч ми личи, че не съм от тук. Слизам на последната спирка. Вече съм установила, че не съм взела правилната посока. Разглеждам отново автобусното разписание, купувам билет и пусто да опустее, питам как да стигна до „Орлов мост“. Въйййй. То разликата между лъв и орел не е само в крилете…

Премаляла, изгладняла и обезумяла се мятам в поредното такси и с последни сили се свличам на автобусната седалка.
Дом, скъп дом.

Ако ви е харесал пътеписът на Скрита, дайте глас тук 🙂

Advertisements

Модерна гръцка Драма

Ще ходим до Гърция семейно, заедно с баща ми за два дена да проучим гръцките къмпинги – тук положението започва да става невъзможно – зле поддържани къмпинги, които искат страховити суми за честта да си държиш караваната там, като в замяна наоколо се издигат надвисващи хотели покрай мръсните плажове. Ще се разходим, ще разгледаме, малко туризъм в близост до границата, празници и почивни дни… идилия 🙂

В петък късен следобед минути преди да тръгна да взимам детето от градина и да се отдадем на мързелива дълга ваканция, съфорумка ми вкарва порядъчна доза адреналин: сутринта на гръцката граница са върнали нейни познати – семейство с дете, защото нямали превод от нотариално заверен акт за раждане на детето. Брех. Затърчавам се в последната минута в паника. Актът за раждане на детето е кой знае къде, никакъв шанс за нотариално заверено копие; гръцкото консулство вече е запразнило и няма кой да потвърди има ли такъв проблем, при положение, че детето ще е с двамата си родители, има паспорт, с който е излизала и преди от страната… Единственото, което успявам да направя е, да взема просто ксерокопие на акта за раждане от детската градина и да го дам за превод в последната минута в единствената агенция, която намирам отворена. Решавам, че ще тръгнем така, пък най-много двете с нея да си останем в Гоце Делчев, докато баща й и баща ми са в Гърция…

В понеделник сутринта потегляме. Междувременно съм намерила и оригиналния акт за раждане, който също нося. След като Мая пита около двеста пъти „Колко още остава? Скоро ли ще стигнем?” вземаме, че наистина стигаме. На границата не ни правят никакъв проблем – митничарят само поглежда с половин око личните карти и детския паспорт и ни махва да минаваме.

Веднага, щом минаваме от другата страна на границата и влизаме в Драма, разликата се усеща с просто око. Климатът е по-топъл, къщите са в съвсем различен, средиземноморски стил, с по-плоски покриви и широки тераси, които ги опасват от всички страни, по-поддържани пътища и много зеленина. Повечето къщи имат слънчеви батерии, което много ми харесва. На много места виждаме палми. Мая пита за потвърждение – „Това палма ли е?” – „Да.” – „Тук джунгла ли е?” 😆

(клик!)

Разглеждаме двата къмпинга, които са близо до границата. Първият е на брега на морето, но не е особено поддържан. Правят впечатление все пак разликите от тукашните къмпинги: всичко е парцелирано, с много дървета, хубави пътечки помежду, нормално изглеждащи бани и тоалетни… цената за годишен престой е леко стряскаща, но комуникацията се водеше на развален английски, така че може да има детайли, които да сме пропуснали. Вторият е от другата страна на шосето, което го дели от морския бряг. Посреща ни българка, Дани. Много по-удобно е да се говори на родния език 🙂 Обяснява ни правилата, цената за година е по-прилична. Разхождаме се из къмпинга – по-добре поддържан, също с много зеленина, останах с много приятно впечатление от него. Предстои семеен вот какво ще се предприема в това отношение, все пак, защото въпреки че цената е по-ниска, не е евтино.

Понеже сме свършили работата много по-рано от очакваното, се чудим: да спим в Гърция (може би дори в този къмпинг, има бунгала под наем), да се върнем направо у дома или да се върнем до Гоце Делчев, където да преспим. Докато решим, отиваме на разходка до Кавала. Също много красив град. Очарована съм от ниското застрояване – сградите са масово 3-4-5 етажа, почти не се виждат по-високи. Съчетано с широките тераси и зеленината наоколо, това е приятна отмора за окото след безумното застрояване, което нападна българските градове в последните години. Поглеждаме морето в пристана – не знам дали трябваше да се изненадаме, но беше чисто. Тук-там някой боклук, но все пак – в десетки пъти по-чисто от нашите пристани…

Гърците се изпреварват по много особен начин. Лентата е малко по-широка и отстрани след маркировката има около метър до банкета. Който не бърза, кара наполовина в лентата, наполовина в това пространство и другите го задминават, без изобщо да навлизат в насрещното. Ако не се движиш по този начин, а някой иска да те задмине, ти подбипква да се поместиш. Много практично и по-безопасно от нашия начин. Извън центъра на града преди светофарите има други светофари, мигащи в жълто – предупреждаващи, че следва светофар, също много удобно. Табелите по пътищата са основно на гръцки, 2:1 с латиницата. Ако пропуснеш правилната табела, съжалявам, да си учил езици…

Всички гърци пушат, масово. Изненадана съм, защото съм чула, че има забрана за пушене на обществени места – в кафенетата също навсякъде има пепелници. Въпреки това, по улиците фасове няма и изобщо няма боклук – явно ползват кошчетата по предназначение. Сядаме в заведение за по кафе. Комуникацията е леко затруднителна, защото никой не говори английски. По десетопръстната система с посочване на желаното нещо и международни думи (Еспресо!) се оправяме. Все пак не посмяваме да поръчаме храна, надписите са на гръцки и не е ясно какво ще получим.

Решаваме да се върнем в Гоце Делчев и да преспим там – най-малкото, ще можем да поръчаме вечеря с известни неща 🙂 В Драма обаче има спънка: Б. пропуска да види една пресечка и гъркиня с джип ни удря отдясно (по наша вина). За щастие, всички караме бавно – още половин метър и ударът щеше да е в пасажерското място, където седи баща ми, или отзад, където се вози малката. Детето спи в столчето, вързано с колан. За първи път не успявам да предвидя удара – имам ‘късмета’ да присъствам на повечето семейни катастрофи с различни членове на семейството и обикновено виждам какво ще стане секунда предварително, колкото да се стегна. Този път не успявам и най-напред се спускам да проверя детето до мен. Всичко е наред, тя е добре, разбужда се за секунда и й казвам да продължи да спи, както и прави. Възрастните също сме добре.

Излизаме да огледаме щетите. Гъркинята на около 40 и няколко години е разстроена и започва да върти телефони. Автомобилът ни има зелена карта, така че тя няма да има проблем – доколкото можем, се обясняваме с жестове. Тя говори само немски, а ние – не. Пристига мъжът й с колата си. Идва баща й в кипра червена Микра, на видима възраст 70 и кусур. Появява се по-младият й син на мотопед. Идва по-големият й син с автомобил. Докато се чудя колко още нейни роднини ще пристигнат да цъкат, да пушат цигари и да се опитваме да говорим с жестове, идват и полицаите. Започват да се здрависват усмихнато с гръцкото семейство: познават се. Понеже съм чула няколко притеснителни истории за гръцката полиция и отношението им към чужденци, лекичко се препотявам от познанството им, но напразно – те са коректни и дружелюбни. И полицаите не говорят английски, виждаме зор, докато се разберем какви документи искат в даден момент и пишем на листче телефони, за да ги запишат в протокола.

Много любопитен народ това гърците! Непрекъснато се спират интересуващи се минувачи да питат какво е станало и защо. От околни тераси висят хора, които наблюдават развоя на събитията. Минава мъж на колело, следван от синовете си с велосипеди, който също започва да кара с костенурча скорост, за да разгледа добре. Малко по-късно се връща и пита на български: ‘Добре ли е колата?’ Чудо на чудесата: явно е от гърците, учили в България. С негова помощ изясняваме някои неща. Не мога да не се усмихна на „Запали се!” (запали колата) и „Как е хладилникът? (термостатът), но ако съдя по възрастта на синовете му, бил е в България преди поне десет години, така че говори езика много добре. Малко по-късно се връща без колело и с негова помощ разбираме, че вече можем да си тръгнем. Разменяме усмивки и ръкостискания с гръцкото семейство, застрахователя им и пропускаме само полицаите в дружелюбните жестове, понеже не върви. Мая, която междувременно се е събудила, ме пита учудено защо сме станали приятели с тях. След над три часа, прекарани заедно, почти се учудих, че не разменихме покана за гости…

На излизане от Гърция митничарят даже не ни иска документите; за сметка на това, българската митничарка щателно ги преглежда, оглежда и нас и отваря багажника.

В Гоце Делчев спим в Маламовата къща – приятно място. Вратите на стаите са до една с лепенки „непушачи”. Не мога да се сдържа и питам рецепционистката имат ли в такъв случай стаи за пушачи. Не се притеснявайте от лепенките, казва ми тя, пушете, вътре и пепелници има… As if… В менюто в ресторанта на хотела наред с манджите има любопитни описания: „Скандал с персонала: 100 лв.”
Усмихна ни в края на деня.

Добра драма? Вот тук: http://svejo.net/home/link_summary/38975

.

“Do you speak English?” (вече и снимки)

От почти шестдневния ми престой в Италия имам почти два дена, през които да разгледам Рим. В Асизи бях по работа, така че там нямаше много време за разглеждане – само един двучасов маратон, в който трябваше да стигнем до центъра, да разгледаме на тъгъдък три-четири църкви и да се върнем обратно в конферентния център. Въпреки това, успявам да видя, че центъра на града е много красив, със стари къщи и тесни калдъръмени улички. Виждам чудни червени кожени чехли на добра цена, от които няма моя номер. Нямам време да меря други, защото ще изгубя групата. Решавам, че в Рим няма начин да няма такива чехли и ще търся там.

Асизи (всички снимки са кликаеми)

В неделя привечер стигаме в Рим и с Хуанита, която е отседнала за една нощ в дома на жената, където ще спя и аз двата дена, излизаме на кратка разходка. Не виждаме кой знае какво, защото нямаме много време, но след няколко опита намираме възхитителна претъпкана малка кръчма, в която ядем много вкусни канелони.

Trattoria Luzzi

На другия ден съм оставена сама на себе си. Стигам до гара Термини и започвам да търся туристическия офис, откъдето да взема карта на града. Гарата е огромна – от нея тръгват всички връзки на влаковете и метрото; има поне три етажа, влакови перони, магазини, офиси… скоро започвам да блуждая – уж се опитвам да се ориентирам по табелите, но като че ли се въртя в кръг. По многобройните стълби и ескалатори постоянно излизам на нови различни места, където не съм искала да стигна. “Do you speak English?”, питам в една от будките, където се продават вестници, билети, закуски и какво ли не. Младежът кима утвърдително. Питам как да стигна до туристическия офис. „Горе. Ляво.” Малко смутена от оскъдното обяснение, му благодаря и тръгвам по указанията. Изненадата ми е голяма – нагоре и наляво всъщност се оказва, че има още един мегаогромен етаж. Брей. Все пак, 40 минути по-късно намирам офиса и взимам картата.

Забивам нос в нея и започвам да се мъча да се ориентирам – къде съм аз, къде е най-близката туристическа атракция и как да стигна дотам. Леко триизмерната карта включва само централната част на Рим, която всъщност ме интересува и са отбелязани всички улички с миниатюрен шрифт. Питам минувачи как да стигна до фонтана Треви (първата ми отправна точка) и след няколко опита налучкваме посоката. Потеглям с бодра крачка. След някое време започвам да мисля, че са ми дали сгрешен вариант на картата – като че ли не мога да се ориентирам, защото колкото и да се опитвам да спазвам посоките, излизам на погрешни улици. Няколко дълги пресечки по-късно крачката ми вече не е толкова бодра.

улици в Рим

В Рим изглежда имат особена игра за туристи – ‘Открий табелата на улицата’. Въпреки многото посетители на града, улиците са надписани оскъдно – на предълга улица каменните табели са сложени примерно на две-три места, високо горе, сливащи се със сградата. Кой видял, видял. Скоро успешно се включвам в играта, схващам странната логика, по която е надписан градът и – изведнъж иззад ъгъла изскача Треви, който е много красив. От там насетне започвам да се ориентирам по малката карта лесно.

фонтанът Треви

Отказах се да питам “Do you speak English?” Всички в Рим говорят английски – защото всички са туристи. Бродят заблудено с фотоапарати и карти също като мен. В магазините продават азиатци, по улиците бангладешци и африканци предлагат дребни стоки. Къде са самите италианци за мен остава загадка.

Пиаца дел Пополо

В Асизи съм успяла да си изгубя слънчевите очила. Слънцето прежуря и ми става ясно, че няма да я бъде тази – колкото и да не ми се иска, ще трябва да прежаля пари за очила. От бангладешец на улична сергия си купувам очила от небезизвестната марка Долче и Дабана. Не ме бива в пазарлъка – от 8 евро успявам да сваля само на 7, въпреки че съм доста уверена, че щеше да ги даде за пет, ако бях по-умела.

Прави ми впечатление, че движението е доста хаотично – спазват светофари и спират на пешеходците като цяло, но иначе постоянно се чуват клаксони и автомобилите хвърчат бързо. Почти всички коли имат следи от удар – явно се случва толкова често, че никой не си дава труда да оправи колата, ако може да се кара и така.

Никога не съм виждала толкова свещеници и монахини на едно място – накъдето и да погледне човек, вижда различни по цвят и модел одежди. Наред с туристическите гидове, понесли знаменце, което да ориентира групата им, много от водачите са свещеници, явно повели туристи на религиозна обиколка по църквите. Има и много карабинери – и никой от тях не носеше карабина.

Повечето магазини като че ли са за сувенири. Човек може да си купи календар с папата, с подозрително красиво изглеждащи свещеници, с римски котки, със забележителности; още може да си купи престилка, на която на стратегическо място е сложена снимка на каменния член на микеланджеловия Давид, тениска Ciao, Bella!, както и всякакви боклучки, които да занесе у дома за спомен.

Пиаца ди Спаня

Други магазини са за дрехи и обувки. Италианците са умни – на всички витрини всяко показано нещо е с табелка с цената. Така мога да видя, че изложената чанта е за скромните 1,238 евро и изобщо да не си правя труда да влизам в магазина. В магазините за обувки с прискърбие установявам, че чехлите и сандалите, които са евтини, са покъртително грозни или няма моя номер, а които са хубави – са възмутително скъпи. Извинете, но как може прости чехли (‘VeraPelle!’), по които кожата да не стига да направя джапанки даже за котката, да струват 30-80 евро?! Въздишам по витрините и продължавам нататък.

Предполагам, че само в Италия човек може да си закупи паста като туристически сувенир. Има всякакви – червени, зелени, черни, раирани, различни невиждани форми и размери. Цените им са такива, че би ми приседнало да ги ям (защото това все пак е предназначението на всяка паста). Към края на деня намирам дори магазин, посветен изцяло на паста и спагети.

Естествено, тук е меката на еспресото. Пия кафе на различни места, докато нещастните ми крака отдъхват. Представата им за кафе с ‘малко мляко’ е наистина малко мляко – капка или две. В едно кафене ме питат къде искам да седна – вътре или вън. Избирам вън и ме изненадват, като ми таксуват еспресото с едно евро отгоре. Явно това се дължи на лукса да мога да седна пред кафенето и да гледам туристическия поток. Вероятно предусетили шока, който този ход предизвиква, към кафето ми носят чаша студена вода.

разкопаният Рим – форо Романо

На много места предлагат пица на парче. Съжалявам да го кажа, но не изглежда апетитна… отказвам се да ям пица в Италия и залагам на готови опаковани сандвичи. Сигурна съм, че ако човек седне в ресторант, пиците ще са вкусни, но в малките pizzajointвидът на храната не е привлекателен. Опитвам италиански сладолед и разбира се, е прекрасен.

Тук-там получавам одобрителни погледи от мъже, както и едно-две тихо подвикнати ‘Bella!’ Вярата ми в човечеството се възвръща :mrgreen:

Отивам и до Ватикана и разглеждам ‘Св. Петър’. За нещастие се оказва, че папата е избрал този момент да отиде до Вашингтон, така че не успявам да разбера носи ли панталони под роклите. Приемам на доверие, че да.

‘св. Петър’

Италианците са неорганизиран народ. Толкова векове, а Колизеумът им още не е довършен. От едната страна са вдигнали два етажа, от другата – четири и това е. Хем им е главна туристическа атракция…

недостроеният Колизеум

В края на деня със задоволство установявам, че съм успяла да пребродя пеша практически по-голямата част от центъра на Рим, някои части по два пъти. Краката ми вият на умряло – не помня друг път да съм ходила толкова много пеша наведнъж. Обиколката определено си струва – видяла съм почти всичко, което съм искала, Рим много ми харесва и съм доволна.

Във вторник сутринта капитулирам пред натрапчивите мисли за червени кожени италиански чехли и си купувам едни, като се утешавам, че въпреки високата им цена, ще ги нося дълго (ама наистина дълго!) време.

Ужасно са неудобни.

Ако ви е харесало, вот тук: http://svejo.net/home/link_summary/36469

.

Transporter

Трябва да пътувам до Италия. Няма как да не се сетя за последното си пътуване отпреди две години и леко да се притеснявам за себе си, като знам на какво съм способна.

Ще летя с Бългeриан Еър – каквито и да са, предлагат най-евтината оферта за тази посока. Успяла съм да събера багажа си в скромен сак с тегло от 6,8 килограма, възхитена съм от себе си.

Предпочитам място до прозореца, но не знам какъв е тоя мой късмет да ме слагат все до крилото. Така имам перфектна възможност да видя, че някои части са леко огънати и явно изчукани, да прочета „Клетка с течно гориво. Моля, не отстранявайте!” и силно да се надявам, че са спазили указанието, да видя как се разгъват разните там елерони и задкрилки (за съжаление, това са единствените части от самолета, които знам като названия, нямам представа на крилото ли се намират) и се тресат истерично от вятъра и да си представям как не устояват на порива и се разхвърчават, докато мисля Щесеразбиемщесеразбиемщесеразбием.

Изслушвам указанията за безопасност в случай на авария. Винаги са ме удивявали – със сигурност няма здравомислещ човек, който да вярва, че ако самолетът гръмне на височина от 7,000 метра ще може да се спаси, като диша в кислородната маска и си завре главата между краката, нали? На седалките пише, че могат да се използват за плаване. Започвам щателно да ги оглеждам. Изглеждат много масивни и са здраво завинтени за пода. Не схващам идеята – как точно се предполага да плават?

Поднасят закуска – отдавна изпаднал в кома кроасан с кашкавал, който има вкус на хартия, дават още кексче, кафе и безалкохолно. Oдобрявам.

Прелитаме над Апенините. И над още Апенини. И над други. Хубаво щеше да е да бях внимавала в час по география някога, тогава щях да знам и други имена на планини в Италия.

Апенини… още едни Апенини…

Пристигаме на летището. Лесно се ориентирам накъде да вървя. Нареждам се на гишето за билети за влака и решавам вместо да следвам указанията да пътувам от летището до най-голямата влакова гара в Рим – Термини, а от там до Асизи, да искам билет направо за Асизи. „Искам да стигна до Асизи!” Касиерът впива поглед в мен и пита коцкарски „Защо?” Аз съм толкова втрещена, че успявам само да вдигна рамене с извинителна усмивка. Уверявам се все пак, че имам пълни указания къде да сменя влака, за да не повторя холандската история. После ми става смешно и малко приятно – от 11-12 години не съм била в Италия, трябваше да си спомня, че средиземноморските мъже имат малко по-друг подход към нежната половина.

Слизам на гарата, където трябва да сменя влака и установявам, че указания няма – а каквито има, са – изненада! – на италиански. Намирам офиса на жепе служителите, където стои табела ‘В момента сме заети по платформите, елате по-късно’. Виждам някакви хора с униформи и се затирвам към тях. Оказват се карабинери. Обяснявам проблема си – не разбирам от коя платформа да хвана нужния влак. Всуе – не говорят английски. Карабинерката (ъм, не знам по-добра дума – жена, все пак) започва бавно и отчетливо да ми говори на италиански тук-таме с английски думи, явно с надежда, че така ще я разбера по-добре. Ю го – посочва накъде – лук – посочва си окото – монитор! След още няколко разходки до монитора и обратно до карабинерите разбирам кой влак трябва да хвана и стигам до Асизи без проблем.

След три дена в Асизи пристигам обратно в Рим, където имам два дена престой, преди да потегля на обратно. Пътуваме до дома на жената, при която ще спим, а после излизаме на разходка с Хуанита, също отседнала там за една нощ. ‘Ти си отговорният възрастен’, заявявам аз, и й обяснявам склонността си да се губя. За щастие, тя се ориентира далеч по-добре от мен и безпрепятствено правим нощен набег на Рим.

На другия ден вече съм оставена сама на себе си. Концентрирана над усилието да стигна докъдето искам, успявам без проблем да сменям метро и да отивам на правилните места. Започвам да си мисля, че преигравам и всъщност се справям добре. Въпреки това, макар че имам дневна карта за римския транспорт, решавам да не си насилвам късмета и се придържам само към метрото, без да посмея да пробвам автобусите (което означаваше да ходя пеш на много големи разстояния, но няма как).

Вторник. Трябва да се прибирам в България. Мисля си, че за разлика от Холандия, този път нямам какво особено да разкажа за самото пътуване. Сутринта съм си оставила багажа на съхранение на Термини. Нарамвам го – изглежда, става все по-тежък с всяка минута – и отивам на гишето за билети. Там ме чака неприятна изненада – от тази гара до летището пътува само Леонардо Експрес, който струва два пъти повече от другите влакове. Виждам, че времето да стигна до летището намалява заплашително. Скачам на метрото, три станции по-късно купувам билет от друга гара до летището на нормална цена. ‘Кога тръгва?’, питам аз. Служителят се ухилва ехидно – ‘Сега!’ Затърчавам към платформата колкото мога, и се класирам за влака запъхтяна и зла. Краката ми са подбити и ме болят… свалям маратонките и обувам новите чехли с надежда така да е по-добре.

Стигам на летището вече закъсняла. Много по-огромно е, отколкото беше на идване. Не знам как винаги аз съм единствения човек, който не успява да си намери количка за багажа, сакът ми тежи страховито и определено ми пречи да бързам. Успявам да намеря чек-ина, само за да видя, че българското гише вече е затворило. Паникьосвам се. Отивам на друго гише и ми казват, че ще ме чекират – но след малко, изчакайте. Чакам, чакам… ‘Преместете се при колежката, моля!’ Премествам се и чакам, чакам… става все по-късно. Колежката най-сетне решава да ме обслужи. „Закъсняла сте!” констатира тя. „Знам!” изврещявам раздразнено. „Готово! Но трябва да бързате!” Мимоходом с почуда отбелязвам, че неизвестно как, багажът ми вече тежи 13,8 килограма, без да имам спомен да съм редила тухли вътре.

Време е за отчаяни мерки. Събувам чехлите, защото е ясно, че с тях трудно ще бързам, пъхам ги в чантата и затърчавам в свински тръст. Босите ми крака шляпат и се подхлъзват по плочите на пода и хора ме поглеждат с половин око – надали съм първата, гонила самолет. Със съжаление виждам, че съм се надценила. Има много да търча, докато стигна до изхода. Стигам 15 минути преди излитането, точно започват да качват хората. Чак съм леко разочарована, че след всичкото тичане съм успяла точно навреме.

На борда на Ал Италия предлагат храна – ‘Сладко или солено?’ Малко ме е срам да поискам и двете (явно не е практика), така че се задоволявам със сандвич, за който не бих се наела да опиша какво съдържаше.

Летим и кацаме без проблем. Двама-трима пътника по навик ръкопляскат, но бързо спират – явно вече всички сме свикнали с идеята, че да пътуваш със самолет без произшествия е нормата, която няма нужда да бъде аплодирана.

У дома разбирам, че всички дрехи и книги в сака ми са добре омазани със забравено вътре ябълково пюре.

Беше забавно? Вот тук: http://svejo.net/home/link_summary/35992

.

Бу в странство

Преди 2 години бях на European Mastery Symposium на Ла Лече Лига – в Холандия. Понеже детето беше още малко (и беше бозайник), го водих с мен. Трябваше да стигна до някакъв псведоград Керкраде – оказа се чисто село – докъдето се стигаше с влак. Разпечатах си указанията как се стига до местоназначението и потеглих смело. Пътувах с огромен сак – всеки, пътувал с малко дете, се сеща, че носех дрехи за примерно месец, въпреки че бяхме там за 4 дена. Долетях по живо, по здраво в Амстердам, помотках се няколко часа на летището (със сака на рамо, понеже човек трябва да е малко по-умен от мен, за да си остави багажа на съхранение) и после хванах влака.

И пътувам…и пътувам… детето ми заспа в скута. Около мен – само холандци, които говорят на странен език. По говорителя обявяват спирките, които звучат примерно така „Кхх…ГРХДХАНДЙАЙСК…Кххх”. Нямам идея къде съм, знам обаче, че трябва да пътувам около три часа. Минават трите часа, влакът спира. Виждам, че не съм където трябва и си стоя кротко. Постоява и тръгва наобратно (пишеше го на табелките) – тук започнах да се паникьосвам. Никакви кондуктори не минават, няма никакви хора около мен, детето спи непробудно, няма кого да питам…

Най-сетне се появява кондуктор (всички кондуктори бяха оборудвани с Палм Пайлът, много се впечатлих) и аз леко раздразнено питам кога, все пак, ще стигна закъдето съм тръгнала. Той отваря големи очи и ми съобщава, че всъщност е трябвало да се прехвърля на друг влак примерно преди час и половина. Аз съм втрещена – никой не ми е казал. На упътването пишеше „10:30 – 11:45 – 11:50 – 13:30”, което съвсем не ме е навело на мисълта, че означава смяна на влаковете. Любезният кондуктор ми казва къде да сляза и да се прехвърля. Не успявам да сляза навреме – „Кхх… ГРХДХАНДЙАЙСК… Кххх” каза високоговорителят и аз не разбрах… На следващата спирка слизам, прехвърлям се с помощта на други Палм Пайлът железопътни работници и пътувам. Трябва да се прехвърля още веднъж, този път – успешно.

Вместо три, прекарвам в холандските влакове общо седем часа. На гарата няма никакви таксита (понеже е село). Хващам автобус, като посочвам на шофьора името на местоназначението си и той ми казва да сляза 300 метра по-късно. Възмутена съм – за евро и шейсет щях да си извървя триста метра, много благодаря! Влизам в голям супермаркет и питам персонала как да стигна, а те започват да вдигат рамене и да се усмихват извинително – чиста лъжа е, че всички в Холандия говорят английски! Намира се един добър човек, който ми предлага да ме закара. Аз съм смутена – гледала съм твърде много хорър филми, предполагам, но когато той ми казва, че трябва да вървя около 2 км, се предавам и с благодарност приемам предложението.

Безпрепятствено стигам до бивш манастир, превърнат в конферентен център покрай религиозната дейност, където ме посрещат разтревожено, защото са ме очаквали преди четири часа. Започвам да обяснявам как съм пътувала седем часа по влакове и ме гледат съжалително като идиот (вероятно – с право).

След края на симпозиума се връщам в Амстердам, където холандско семейство ни подслонява за една нощ – самолетът е много рано на другия ден. Смутено се усмихвам и се чувствам малко неловко да се вмъквам в живота им, но общо взето всичко минава добре. На сутринта мъжът ме ескортира до спирката на влака на летището – абсолютно ми нямат вяра, че мога да стигна сама…

Трудноподвижна съм – от симпозиума съм натоварила и малкото място в сака с тежки като тухли книги; на единия хълбок съм метнала Мая с раничка на гърба, с другата ръка влача новата тротинетка, която съм й купила, на гърба нося раница, на рамото – сак плюс две чанти с дълги дръжки… На скенера ме спират – имате оръжие в джоба! Въх… вадя алуминиевия гаечен ключ за тротинетката (която пътуваше като ръчен багаж) и го показвам. Дълго ме оглеждат и преценяват дали не мога да посегна на нечий живот (например – да завинтя ухото на някого, знам ли) и ме пускат. С облекчение се прибирам у дома.

След два дни отивам отново на EMS, саматози път в Асизи, Италия. По стечение на обстоятелствата след края на симпозиума ще прекарам два дена в Рим, преди да летя наобратно. Започвам да търся евтин хостел, в който да спя. Преди 6-7 години съм спала в хостел в Лондон и пазя много добри впечатления. Сега обаче не е така. Попадам или на безбожноскъпи места (извинете, но 40 евро за обща стая!) или на някакви твърде подозрителни…

След голямо проучване се спирам на евтин хостел, където даже предлагат закуска и вечеря. Общите стаи не ме притесняват, това е добър начин да срещнеш нови хора. Започвам да чета отзиви от отсядали в хостела пътешественици и ми става все по-страшно. „Не спахме, където бяхме резервирали легла…водиха ни на друго място на около 20 минути път, мислехме, че ни водят да ни оберат и убият!”… „Никога няма топла вода, дори да станеш пръв.”… „Тоалетната наводни стаята, интересно преживяване.”… „Персоналът ме гледаше много подозрително и правеше намеци, пътувах сама и не посмях да излизам по тъмно из Рим.”… „Хостелът е в квартал, който е много неприветлив и е абсолютно гето, не препоръчвам разходки навън!”

Леко втрещена, поради липса на избор, резервирам легло там и започвам да тая мрачни мисли дали изобщо ще се върна жива в България. За щастие, мейлът ми донася новина за спасение: добри люде от римското ЛЛЛ ще ме подслонят у тях. Чувствам се силно облекчена. Вече кроя коварни планове как мога да ги прилъжа да ме разведат из града. Мисля си, че славата ми на силно дезориентиран човек ме предхожда и може би ако просто застана с картата на града, разгърната пред себе си, гледам тъпо, но жално и мигам на парцали, ще се смилят над мен…

Ако ви беше интересно, глас тук: http://svejo.net/home/link_summary/34028

.