Tag Archives: самолет

Transporter

Трябва да пътувам до Италия. Няма как да не се сетя за последното си пътуване отпреди две години и леко да се притеснявам за себе си, като знам на какво съм способна.

Ще летя с Бългeриан Еър – каквито и да са, предлагат най-евтината оферта за тази посока. Успяла съм да събера багажа си в скромен сак с тегло от 6,8 килограма, възхитена съм от себе си.

Предпочитам място до прозореца, но не знам какъв е тоя мой късмет да ме слагат все до крилото. Така имам перфектна възможност да видя, че някои части са леко огънати и явно изчукани, да прочета „Клетка с течно гориво. Моля, не отстранявайте!” и силно да се надявам, че са спазили указанието, да видя как се разгъват разните там елерони и задкрилки (за съжаление, това са единствените части от самолета, които знам като названия, нямам представа на крилото ли се намират) и се тресат истерично от вятъра и да си представям как не устояват на порива и се разхвърчават, докато мисля Щесеразбиемщесеразбиемщесеразбием.

Изслушвам указанията за безопасност в случай на авария. Винаги са ме удивявали – със сигурност няма здравомислещ човек, който да вярва, че ако самолетът гръмне на височина от 7,000 метра ще може да се спаси, като диша в кислородната маска и си завре главата между краката, нали? На седалките пише, че могат да се използват за плаване. Започвам щателно да ги оглеждам. Изглеждат много масивни и са здраво завинтени за пода. Не схващам идеята – как точно се предполага да плават?

Поднасят закуска – отдавна изпаднал в кома кроасан с кашкавал, който има вкус на хартия, дават още кексче, кафе и безалкохолно. Oдобрявам.

Прелитаме над Апенините. И над още Апенини. И над други. Хубаво щеше да е да бях внимавала в час по география някога, тогава щях да знам и други имена на планини в Италия.

Апенини… още едни Апенини…

Пристигаме на летището. Лесно се ориентирам накъде да вървя. Нареждам се на гишето за билети за влака и решавам вместо да следвам указанията да пътувам от летището до най-голямата влакова гара в Рим – Термини, а от там до Асизи, да искам билет направо за Асизи. „Искам да стигна до Асизи!” Касиерът впива поглед в мен и пита коцкарски „Защо?” Аз съм толкова втрещена, че успявам само да вдигна рамене с извинителна усмивка. Уверявам се все пак, че имам пълни указания къде да сменя влака, за да не повторя холандската история. После ми става смешно и малко приятно – от 11-12 години не съм била в Италия, трябваше да си спомня, че средиземноморските мъже имат малко по-друг подход към нежната половина.

Слизам на гарата, където трябва да сменя влака и установявам, че указания няма – а каквито има, са – изненада! – на италиански. Намирам офиса на жепе служителите, където стои табела ‘В момента сме заети по платформите, елате по-късно’. Виждам някакви хора с униформи и се затирвам към тях. Оказват се карабинери. Обяснявам проблема си – не разбирам от коя платформа да хвана нужния влак. Всуе – не говорят английски. Карабинерката (ъм, не знам по-добра дума – жена, все пак) започва бавно и отчетливо да ми говори на италиански тук-таме с английски думи, явно с надежда, че така ще я разбера по-добре. Ю го – посочва накъде – лук – посочва си окото – монитор! След още няколко разходки до монитора и обратно до карабинерите разбирам кой влак трябва да хвана и стигам до Асизи без проблем.

След три дена в Асизи пристигам обратно в Рим, където имам два дена престой, преди да потегля на обратно. Пътуваме до дома на жената, при която ще спим, а после излизаме на разходка с Хуанита, също отседнала там за една нощ. ‘Ти си отговорният възрастен’, заявявам аз, и й обяснявам склонността си да се губя. За щастие, тя се ориентира далеч по-добре от мен и безпрепятствено правим нощен набег на Рим.

На другия ден вече съм оставена сама на себе си. Концентрирана над усилието да стигна докъдето искам, успявам без проблем да сменям метро и да отивам на правилните места. Започвам да си мисля, че преигравам и всъщност се справям добре. Въпреки това, макар че имам дневна карта за римския транспорт, решавам да не си насилвам късмета и се придържам само към метрото, без да посмея да пробвам автобусите (което означаваше да ходя пеш на много големи разстояния, но няма как).

Вторник. Трябва да се прибирам в България. Мисля си, че за разлика от Холандия, този път нямам какво особено да разкажа за самото пътуване. Сутринта съм си оставила багажа на съхранение на Термини. Нарамвам го – изглежда, става все по-тежък с всяка минута – и отивам на гишето за билети. Там ме чака неприятна изненада – от тази гара до летището пътува само Леонардо Експрес, който струва два пъти повече от другите влакове. Виждам, че времето да стигна до летището намалява заплашително. Скачам на метрото, три станции по-късно купувам билет от друга гара до летището на нормална цена. ‘Кога тръгва?’, питам аз. Служителят се ухилва ехидно – ‘Сега!’ Затърчавам към платформата колкото мога, и се класирам за влака запъхтяна и зла. Краката ми са подбити и ме болят… свалям маратонките и обувам новите чехли с надежда така да е по-добре.

Стигам на летището вече закъсняла. Много по-огромно е, отколкото беше на идване. Не знам как винаги аз съм единствения човек, който не успява да си намери количка за багажа, сакът ми тежи страховито и определено ми пречи да бързам. Успявам да намеря чек-ина, само за да видя, че българското гише вече е затворило. Паникьосвам се. Отивам на друго гише и ми казват, че ще ме чекират – но след малко, изчакайте. Чакам, чакам… ‘Преместете се при колежката, моля!’ Премествам се и чакам, чакам… става все по-късно. Колежката най-сетне решава да ме обслужи. „Закъсняла сте!” констатира тя. „Знам!” изврещявам раздразнено. „Готово! Но трябва да бързате!” Мимоходом с почуда отбелязвам, че неизвестно как, багажът ми вече тежи 13,8 килограма, без да имам спомен да съм редила тухли вътре.

Време е за отчаяни мерки. Събувам чехлите, защото е ясно, че с тях трудно ще бързам, пъхам ги в чантата и затърчавам в свински тръст. Босите ми крака шляпат и се подхлъзват по плочите на пода и хора ме поглеждат с половин око – надали съм първата, гонила самолет. Със съжаление виждам, че съм се надценила. Има много да търча, докато стигна до изхода. Стигам 15 минути преди излитането, точно започват да качват хората. Чак съм леко разочарована, че след всичкото тичане съм успяла точно навреме.

На борда на Ал Италия предлагат храна – ‘Сладко или солено?’ Малко ме е срам да поискам и двете (явно не е практика), така че се задоволявам със сандвич, за който не бих се наела да опиша какво съдържаше.

Летим и кацаме без проблем. Двама-трима пътника по навик ръкопляскат, но бързо спират – явно вече всички сме свикнали с идеята, че да пътуваш със самолет без произшествия е нормата, която няма нужда да бъде аплодирана.

У дома разбирам, че всички дрехи и книги в сака ми са добре омазани със забравено вътре ябълково пюре.

Беше забавно? Вот тук: http://svejo.net/home/link_summary/35992

.

Реклами

Бу в странство

Преди 2 години бях на European Mastery Symposium на Ла Лече Лига – в Холандия. Понеже детето беше още малко (и беше бозайник), го водих с мен. Трябваше да стигна до някакъв псведоград Керкраде – оказа се чисто село – докъдето се стигаше с влак. Разпечатах си указанията как се стига до местоназначението и потеглих смело. Пътувах с огромен сак – всеки, пътувал с малко дете, се сеща, че носех дрехи за примерно месец, въпреки че бяхме там за 4 дена. Долетях по живо, по здраво в Амстердам, помотках се няколко часа на летището (със сака на рамо, понеже човек трябва да е малко по-умен от мен, за да си остави багажа на съхранение) и после хванах влака.

И пътувам…и пътувам… детето ми заспа в скута. Около мен – само холандци, които говорят на странен език. По говорителя обявяват спирките, които звучат примерно така „Кхх…ГРХДХАНДЙАЙСК…Кххх”. Нямам идея къде съм, знам обаче, че трябва да пътувам около три часа. Минават трите часа, влакът спира. Виждам, че не съм където трябва и си стоя кротко. Постоява и тръгва наобратно (пишеше го на табелките) – тук започнах да се паникьосвам. Никакви кондуктори не минават, няма никакви хора около мен, детето спи непробудно, няма кого да питам…

Най-сетне се появява кондуктор (всички кондуктори бяха оборудвани с Палм Пайлът, много се впечатлих) и аз леко раздразнено питам кога, все пак, ще стигна закъдето съм тръгнала. Той отваря големи очи и ми съобщава, че всъщност е трябвало да се прехвърля на друг влак примерно преди час и половина. Аз съм втрещена – никой не ми е казал. На упътването пишеше „10:30 – 11:45 – 11:50 – 13:30”, което съвсем не ме е навело на мисълта, че означава смяна на влаковете. Любезният кондуктор ми казва къде да сляза и да се прехвърля. Не успявам да сляза навреме – „Кхх… ГРХДХАНДЙАЙСК… Кххх” каза високоговорителят и аз не разбрах… На следващата спирка слизам, прехвърлям се с помощта на други Палм Пайлът железопътни работници и пътувам. Трябва да се прехвърля още веднъж, този път – успешно.

Вместо три, прекарвам в холандските влакове общо седем часа. На гарата няма никакви таксита (понеже е село). Хващам автобус, като посочвам на шофьора името на местоназначението си и той ми казва да сляза 300 метра по-късно. Възмутена съм – за евро и шейсет щях да си извървя триста метра, много благодаря! Влизам в голям супермаркет и питам персонала как да стигна, а те започват да вдигат рамене и да се усмихват извинително – чиста лъжа е, че всички в Холандия говорят английски! Намира се един добър човек, който ми предлага да ме закара. Аз съм смутена – гледала съм твърде много хорър филми, предполагам, но когато той ми казва, че трябва да вървя около 2 км, се предавам и с благодарност приемам предложението.

Безпрепятствено стигам до бивш манастир, превърнат в конферентен център покрай религиозната дейност, където ме посрещат разтревожено, защото са ме очаквали преди четири часа. Започвам да обяснявам как съм пътувала седем часа по влакове и ме гледат съжалително като идиот (вероятно – с право).

След края на симпозиума се връщам в Амстердам, където холандско семейство ни подслонява за една нощ – самолетът е много рано на другия ден. Смутено се усмихвам и се чувствам малко неловко да се вмъквам в живота им, но общо взето всичко минава добре. На сутринта мъжът ме ескортира до спирката на влака на летището – абсолютно ми нямат вяра, че мога да стигна сама…

Трудноподвижна съм – от симпозиума съм натоварила и малкото място в сака с тежки като тухли книги; на единия хълбок съм метнала Мая с раничка на гърба, с другата ръка влача новата тротинетка, която съм й купила, на гърба нося раница, на рамото – сак плюс две чанти с дълги дръжки… На скенера ме спират – имате оръжие в джоба! Въх… вадя алуминиевия гаечен ключ за тротинетката (която пътуваше като ръчен багаж) и го показвам. Дълго ме оглеждат и преценяват дали не мога да посегна на нечий живот (например – да завинтя ухото на някого, знам ли) и ме пускат. С облекчение се прибирам у дома.

След два дни отивам отново на EMS, саматози път в Асизи, Италия. По стечение на обстоятелствата след края на симпозиума ще прекарам два дена в Рим, преди да летя наобратно. Започвам да търся евтин хостел, в който да спя. Преди 6-7 години съм спала в хостел в Лондон и пазя много добри впечатления. Сега обаче не е така. Попадам или на безбожноскъпи места (извинете, но 40 евро за обща стая!) или на някакви твърде подозрителни…

След голямо проучване се спирам на евтин хостел, където даже предлагат закуска и вечеря. Общите стаи не ме притесняват, това е добър начин да срещнеш нови хора. Започвам да чета отзиви от отсядали в хостела пътешественици и ми става все по-страшно. „Не спахме, където бяхме резервирали легла…водиха ни на друго място на около 20 минути път, мислехме, че ни водят да ни оберат и убият!”… „Никога няма топла вода, дори да станеш пръв.”… „Тоалетната наводни стаята, интересно преживяване.”… „Персоналът ме гледаше много подозрително и правеше намеци, пътувах сама и не посмях да излизам по тъмно из Рим.”… „Хостелът е в квартал, който е много неприветлив и е абсолютно гето, не препоръчвам разходки навън!”

Леко втрещена, поради липса на избор, резервирам легло там и започвам да тая мрачни мисли дали изобщо ще се върна жива в България. За щастие, мейлът ми донася новина за спасение: добри люде от римското ЛЛЛ ще ме подслонят у тях. Чувствам се силно облекчена. Вече кроя коварни планове как мога да ги прилъжа да ме разведат из града. Мисля си, че славата ми на силно дезориентиран човек ме предхожда и може би ако просто застана с картата на града, разгърната пред себе си, гледам тъпо, но жално и мигам на парцали, ще се смилят над мен…

Ако ви беше интересно, глас тук: http://svejo.net/home/link_summary/34028

.