Барби или за възпитанието

Тези дни четох в блога на Капитал статия за Барби vs. Bratz.. Вчера Василена писа в блога си ‘Барби? Не, благодаря!’ Аз, естествено, имам мнение по всички въпроси (Флор ме увери, че е нормално) и по темата мисля ето какво:

В блога на Капитал прочетох куриозното изречение:
“Bratz не се отличават и с особени социални цели и амбиции, тяхната философия е просто – “a passion for fashion”.”
Василена изказва тезата, че играейки с Барби (и подобните й), детето отрано възприема тези стереотипи за женското тяло и ролята на жената в живота. Че купувайки Барби, родителите съзнателно подтикват детето си към това.

„Би било много лесно да се оправдаем, че лошите глобални компании за играчки и лошите рекламисти сексуализират децата ни, карат ги да порастват все по-рано, насаждат им стереотипи за ролите на половете и комплекси за външния им вид. Това обаче не би могло да стане без съучастието на родителите. Ние, възрастните, сме тези, които през последните 50 години сме купили достатъчно кукли Барби, за да се обиколи три пъти и половина земното кълбо, по данни на Мател.”

Един от коментарите към статията й ме впечатли:

„Макар че този модел и послание, което се носи от “безобидните” кукли ме плаши много, когато гледам как детето на мои роднини израстна с тях, с къщичките и всичките им възможни атрибути – вече е осемнадесетгодишна красавица с изкуствен бюст, удължена коса и силиконови устни.”

Именно – не без съучастието на родителите. Къде се явява ролята на майката и бащата в цялата тази работа? Те къде са в цялата ситуация с израсването и оформянето на ценностна система и критерии за красиво и грозно?

Лесно е да кажем, ето на, детето ми взе, че порасна куха лейка, защото като малко си играеше с Барби. Но това не е така. Родителят е този, който може да каже на детето си кое е грозно и кое – хубаво. Да му обясни, че куклите са кукли, а истинските хора не изглеждат така и това е нормално. Да подтикне играта на детето си към по-градивен вариант, а не да очаква Барби и производните й да му възпитават детето.

Братз нямали социални цели… Барби да не би да има някаква цел в живота?! И трябва ли всъщност играчките да имат социални цели и амбиции, когато родителите са тези, които трябва да насочат детето си към подобни? Една от малкото анимационни героини, за които се сещам (впоследствие претворена на кукла и линия дрехи за деца, разбира се, печалбата си е печалба) е Dora the Explorer – момиченце, което заедно със своята маймунка открива интересни неща по света.

Като майка на момиченце съм в течение на живота на Барби – както от линията на куклите, така и от списанието с идентично име.
От последното мога да разбера, че за Барби най-хубавият цвят е розовият; най-важното е ноктите и косата й да са направени, а дрехите й – съчетани добре. Социалният й живот се върти около пазаруване и партита с приятели.

Перфектен ролеви модел за деца, няма що.

Спрях да купувам идиотското списание. По-рано го взимах заради играчките-подарък в него, които радваха детето, но разказаните дебилни истории вътре преминаха границата на търпението и толерантността ми. Мисля, че сама ще успея да възпитам по-добри идеали от това, да съчетаем перфектно дрехите за детската градина с помощта на Барби като моден гуру.

Като дете завиждах жестоко на братовчедка ми, която имаше няколко кукли Барби от чужбина. Но характерът си е характер, а самото притежание не го изражда със сигурност – тя почти не играеше с тях, украсяваха й лавицата. Аз, от своя страна, много играех с един невъобразимо стар модел на Барби, наследство от сестра ми, който нямаше почти нищо общо със сегашната линия на куклите (а също и с един Пинко, с когото бяха семейство…и нататък ме е срам да разказвам). На 10 получих първата си истинска Барби – Барби дете, с дълга коса и перфектни пропорции на десетгодишно, съвсем достоверни. Няма такова щастие.

Философията, която и Маттел и MGA се опитват (и успяват) да наложат като ролеви модел за малките момиченца не ми харесва. Но това не означава, че ще отрека куклите или няма да ги купувам на детето си, като по този начин го направя аутсайдер. Боря се с нея с подръчни средства.
“Мамо, нали Барби е много красива?”
“Ами… хубава е, но истинските жени не изглеждат така.”

Дъщеря ми си играе както с няколко Барбита, така и с динозаври, коне и прочее неща – за щастие, за момента поне, успявам да избегна промития мозък, който да диктува, че модата и външния вид са най-важното в живота. Когато избирам кукла, взимам някаква интересна – например от линията Барби балерина взех две (впрочем, като изключим леката хидроцефалия, са с по-нормални пропорции). Дрехите на куклите избирам пак аз – и повечето са нормални дрехи като на жените по улиците. Избрах да купя Барби учителка – комплект с малки кукли-ученичета, чинове и пособия за учене. Подарих й моята Барби-дете с нормално детско тяло, за да може да играе на семейство.

Не обвинявам Барби. Обвинявам родителите, които оставят Барби и поп-културата да възпитават вкуса и мисленето на децата им вместо тях.

снимка (cc) shopping.indiatimes.com

Ако е било интересно, един глас в Свежо?