Финални метри

Всички снимки са авторски и са обект на авторско право!

Част І   За птичките и пчеличките
Част ІІ Размножавате ли се по план?

Както има ужаааасно много време до посоченият срок за финал на бременността, изведнъж крайната дата започва да наближава със страшна скорост.
От седмия месец не разбирам почти нищо – търкалям си се напред-назад по задачи и си мечтая как ще спра да правя каквото и да е, когато изляза в майчинство. Детето е не по-малко нетърпеливо от мен, защото в градината са сборна група с малко деца и си мечтае да стои у дома с мен.
Междувременно тя е на градина, аз в офиса. Един ден чичо ми идва на визита. Каня го, настанявам го, правя му кафе и му го сервирам, сядам пак зад бюрото и се заприказваме кой как какво. По едно време той ме пита, ‘Вие с мъжа ти не мислите ли за второ вече?’ Аз се опулвам, но решавам, че не съм го разбрала добре и питам, ‘Моля?’ ‘Няма ли да правите Мая кака вече, или е рано още?’ повтаря чичо деликатно. Аз съм толкова силно изумена, че си глътвам граматиката временно. Успявам само да стана отново иззад бюрото, да му се изправя в профил и да кажа, ‘Чичо, добре ли си с очите? Аз скоро ще раждам, не ме ли виждаш?’ Той е смутен, аз почвам да се кикотя неистово. Че е забравил, като сме им казали, разбирам, но да мина няколко пъти пред него в дрехи по тялото и с величествен корем като глътнала цяла огромна диня и да не ме види…

Излизам в майчинство, но съвсем не спирам на едно място – има толкова много недовършени неща, че не знам откъде да подхвана… Коремът вече започва да тежи осезателно и пуфтя недоволно кога ли ще дойде и моя ред да ида на море. Мъжете са прибрали караваната още миналата есен, за да я ремонтират зимата, но минава юли, идва август и с прискърбие разбирам, че ако трябва да й чакам ремонта, за да ида на море, докато съм бременна, трябва да нося бебето поне две години. Мисълта ме стряска и спешно уреждаме море в семеен хотел. Доста хора ме гледат с удивление – ама как така, в осми месец и ще ходиш на море?! Все едно по морето хората не раждат, да не говорим, че в общия случай бременността не е болест, която да накара човек да се търкаля девет месеца на легло.

На плажа продължавам да събирам погледи. Ще ми се да вярвам, че е заради неземната ми красота, но е далеч по-вероятно причината да е коремът, който върви около две минути пред мен. Защо бременните да могат свободно да ходят по улиците, а да идат на плаж е странно? Ура! Най-после успявам да легна по корем – след като изкопавам окоп в пясъка. Едно момченце така се впечатлява от профила ми, че върви над десет метра със зяпнала уста и глава, извърната на 180 градуса, за да не изпусне някой детайл от мен. Друго четиригодишно ме гледа с нескрито възхищение:
‘Ехааа! Какъв шкембак! Какво има вътре?’ ‘Бебе’, казвам мило, но лаконично. Той ме гледа с явно недоверие: ‘Как е влязло там?’ Пращам го да пита майка си. На другия ден ме пита ‘Глътнала ли си го? А как ще излезе?’ Пак го пращам при майка му за информация, знам ли дали няма го разстроя, ако му кажа истината за това, как влизат и излизат бебетата…

С всеки ден почва да ми тежи все повече. Всичко по мен скърца, пука и боли. Ставам с подпиране, в леглото се обръщам от една на друга страна много осторожно, бавно и предпазливо, защото все ми се струва, че някоя моя част ще остане на старото си място, ако не внимавам… превръщам се в бабичка. Бебето се намества ниско в таза и от време навреме като се завърти, направо ми изтръпват зъбите от усещането. Имам все пак малка утеха: за разлика от предната бременност, не ставам нощем до тоалетна – с Мая само дето не живеех там, няма такова постоянно пишкане! За сметка на това имам най-покъртителните киселини, които даже не съм си представяла, че може да има човек. Без никакво значение какво ям и пия, на как спя и какво правя – все едно съм на диета само от лимони. Спасява ме донякъде единствено предвидливата ми мисъл да си поръчам отрано дъвчащи хапчета от Щатите, но и те носят само частично облекчение. Нямам търпение коремът ми да се смъкне, за да мога да се почувствам добре отново.

Започвам постепенно да стягам бебешки истории. Принадлежности, дрехи, планиране на военната операция, наречена ‘Шок и ужас’ (a.k.a. чистене и подреждане)… Толкова много неща трябва да помисли човек за едно бебе… добре, че имам опит и не се втелявам с излишности. Уви, идва ред и на изриването на Авгиевите обори. Някои предположиха, че това са признаци на гнездене – но който ме познава, знае, че това е просто здрав разум. В противен случай, ако се случи да пусна бебето дори за секунда от ръце, няма да мога да го намеря после, докато не почне да плаче и да се ориентирам по звук. Дълги, дълги и усилни дни, в които пет минути правя нещо, десет почивам – уморявам се страшно бързо и пуфтя като парен локомотив. Все пак усилията са увенчани с успех: година и половина след като сме се нанесли, къщата най-после добива подреден вид, невероятно. За колко ли време?
Сред най-големите си геройства причислявам изглаждането на бебешките дрехи – добре, че не са много. С Мая гладих почти година, насърчавана от „така се прави!”, но този път ще знам по-добре и не мисля да се моря повече от няколко седмици до месеци. Щом ние можем да ходим негладени, и бебето ще може.

Поредното посещение при гинеколога. ‘Как сте?’, пита ме той. Решавам да съм откровена: „Пуфтя. Всички ме дразнят. Всичко ме боли. Нито се седи, нито се лежи.“ Той ми се усмихва съчувствено, но изобщо не казва нищо насърчително като „О, утре може да родиш!”, например.

Поради системна кражба, свалям снимката. Не знам кое с „авторско право“ не е ясно.
Всички снимки са авторски и са обект на авторско право!

Цялото ми семейство и всички приятели се съюзяват срещу мен и не отивам на концерта на Мейси Грей, на който така много исках да ида. Тайничко се надявам това да е имало някакъв смисъл и например да родя него ден (09.09.) – коремът ми най-после е ‘паднал’. Споделям с мъжа си тая своя плаха надежда, а той подскача като ужилен: ‘Сакън! Не раждай още два дена, че много работа имам!’ Вторачвам се в него укорително-недоумяващо – той наистина ли си вярва, че ако много, ама много ме помоли, ще стисна крака и няма да родя, докато не си свърши работата?! Както и да е, жертвата ми за Мейси Грей остава невъзнаградена, не раждам на девети. Не раждам и на дванайсти, както ми се е искало (Мая е на дванайсти юли, поне да ги помня лесно). А дванайсти е събота, хубав ден. Говоря в аванс с акушерката си, която ми казва, че е насреща ден и нощ, само да не е на 12-ти събота преди обед. Майка ми пък ми предлага ако раждам на 12-ти, да е сутринта, че следобеда била на сватба. Е, освен да изчакам до вечерта, че и мъжът ми да свърши работа и да имат най-после време за мен! Така или иначе, пропускам и този ден. Терминът ми е след примерно седмица, но това не ме спира да искам – нито спира околните да ми звънят по десет пъти на ден и като ме срещат по улиците, да ме питат ‘Хайде бе! Още ли не си родила?!’ Все едно не се вижда, че не съм, ще каже човек…

Накрая ми омръзва това чакане. Текат залози на коя дата ще родя. Решавам да ги пресека със замах. Обявявам, че няма да раждам сега. Ще си го нося до догодина юни месец, да го родя Близнаци. Туй то.

Сутрешно

Утре между 8 и 8:30 можете да се насладите на красният ми лик*

в сутрешния блок на БТВ. Там със съфорумката Julie и д-р Попиванова, неонатолог в Майчин дом, ще говорим (превелика изненада за всички!) за кърмене 🙂

Както каза човекът от екипа, който ме покани, ‘да обсъдим дали кърменето е полезно’.

Да кажете после впечатления.

*при условие, че успея да стигна навреме, разбира се. Страдам от хронично закъснение в тежка форма.

Послепис.

Стигнах навреме почти съвсем.

Получи се добре, според мен. Тук може да се види, казаха.

Раждане в три части: Outro

Моята бременност с Мая

Раждане в три части: Intro

Раждане в три части: It’s happening

ІІІ.

Окачват жетонче с номер на врата на бебето и ме питат няколко пъти помня ли кой номер е. От мен излезе бебе, не акълът ми – 81 номер, ето, помня и до днес. На АПГАР теста се справя добре. Неонатоложката казва, още като влязох в родилна зала и питах, че мога да я сложа на гърда след раждането, но в суматохата някак пропускам да го направя, съвсем забравям и си оставам с гушкането кожа до кожа.

От натискането на корема имам малко сцепване (епизиотомия нямам), два шева само. Уж ми слагат локална упойка, а чувството е все едно ме шият на живо месо, ъгх. Предполагам, че без натискането и тези шевове нямаше да имам, но какво пък. Казвам на лекарката да не ме шие по-тясна от преди, а тя, чула го сигурно за триста седемдесет и четвърти път, само се усмихва.

Очаквах раждането да е много по-страшно и да боли повече. Учудена съм – в крайна сметка се оказа, че въпреки последния половин час на разкритието по-интензивна болка и трите минути на изгонването всъщност болката не е нещо, което да не мога да изтърпя. Не знам каква част от това се дължи на подготовката ми за раждане, позитивната настройка и очакването да е по-лошо. Гледам дъщеря си и разбирам, че съм готова да родя още веднъж веднага, за този резултат. Питам леко изумена Флора: ‘Аз родих лесно, нали?’ ‘Не, съвсем нормално’, ми казва тя. Значи това е нормалното – нищо, което да не можем да понесем без излишна драма.

Малко след това отнасят бебето за наблюдение, а мен паркират в коридора с торба пясък на корема. Сега вече се сещам, че исках да я сложа да засуче и започвам да питам преминаващи акушерки и да си искам бебето. ‘Спокойно, никой няма да ти го вземе!’ Оставам неразбрана, сигурно ме мислят за лудичка някоя, която се притеснява да не й откраднат бебето. Б. идва в коридора заедно с майка ми, да ме видят. И двамата изглеждат ужасно притеснени и разтърсени из основи. Опитвам се да им обясня, че няма страшно, не е боляло чак толкова, спокойно бе хора, аз раждах, не вие, все пак…Отбелязвам с почуда, че брадата му, избръсната в 8:30 сутринта, е станала като двудневна за шест часа.

Най-после ни качват с бебето в стаята ни. Там веднага я вадя от кошчето на колелца и се каня да я кърмя за първи път. Минават някакви жени от персонала (сестри? акушерки? санитарки?), виждат ме и се учудват. Защо така не лежа мирно и кротко още няколко часа, както е редно да правят примерните родилки? Обяснявам, че искам да накърмя бебето. А, американската система, кимат те леко насмешливо. Аз не знаех, че да се кърми бебето е американско изобретение, но решавам да не си отварям устата много-много. Питам ги как да я сложа на гърда, все пак нямам представа как се прави. ‘Пушила ли си?’, ме питат. Отговарям утвърдително. ‘Ами хващаш гърдата като цигара и това е!’ и си тръгват, като ме оставят да се справям сама.

Бебето е кротко и няма нищо против да суче. Добре, че се е родила научена, че това обяснение с цигарата е меко казано странно. Обаждам се по телефона на Б. и скорострелно поръчвам половината меню от китайския ресторант. Малко по-късно ми го носи и аз с превелико удоволствие изяждам почти всичко (няма такъв глад!).

Тази нощ не спя. Прекарвам я в полудрямка с очила на носа, като не спирам да гледам бебето, кротко спящо до мен без да се интересува от моето вълнение, и да се удивявам какво чудо съм направила.

На другия ден ни чакат да кажем името на бебето. Б. идва на свиждане и аз питам: Яна, Ния или Рая ще е? Тези имена са трите фаворита месеци наред, само трябва да се избере едното. Той изведнъж се запъва като магаре на мост и за голямо мое учудване казва – нито едното! Брех. Бебето стои без име този ден и половината от следващия, когато аз, порядъчно уморена след раждането, клякам пред ‘Мая’. Това, разбира се, както той ще разбере по-късно, означава, че от тук насетне аз избирам имената на всички евентуални бъдещи деца, хау.

На другия ден след раждането си взимам душ. Оглеждам се в огледалото и изненадата е голяма: коремът ми е там. Вече не е онзи барабанно-опънат голям корем. Вместо него отпред стои един тъжно спихнат кожен мях, примерно като пети месец на бременността. Не знам защо си мислех, че коремът ми ще се махне заедно с бебето.

Радвам се, че си взех куфар. Вътре си нося всичко: от дрехи през хавлии до списания и книги. Така де, бебето спи, аз какво да правя? По мое искане съм настанена в последната стая по коридора, води се ВИП. Това значи, че съм сама и имам собствена баня и тоалетна. Като слушам от отсрещните стаи, където са настанени по 3-4 родилки с по още толкова бебета, как ревът не стихва и го подемат едно от друго, се радвам на избора си. Той си има и неудобства: няколко пъти забравят да ме нахранят (а аз старателно изяждам както болничната храна, така и донесеното отвън: апетит за чудо и приказ).

Минава някакъв съсухрен доктор на визитация. ‘Как родихте?’ – ‘Нормално’ – ‘А, защо сте тук? Във ВИП стаите лежат само родилите секцио!’ Явно това да си във ВИП стая е свързано със секцио по желание, глезотии и претенции. Малко съм учудена, но за кратко – докторът отмъстително забива ръката си до китката в корема ми, за да провери прибирането на матката. Свитки ми излизат от очите. На следващия ден на визитация минава друг лекар, който едва докосва корема ми, леко и нежно – и това явно е достатъчно да извърши този преглед, без да се просълзявам от болка.

Бебето прекарва повечето време в сън. Храня на три часа, както са ми казали, добавка не искам. Ходя по петите на сестрите, като я взимат за тоалет, за да видя как се прави – оказва се много полезно, след прибирането у дома сама я къпех и оправях, без традиционната помощ на бабите. Веднъж слизам до долу да се видя с майка ми и бързо се връщам. Още по коридора чувам плач, който не мога да сбъркам: взели са я за ваксина и тя плаче отчаяно. Само на един ден, а аз вече разпознавам плача й!

Идва време за изписване. Обличам се с приготвените предварително дрехи – риза и дънките, които носех до 3-4 месец на бременността. Изненада – не мога да ги закопчея. Чувствам се като абсолютна патица, но кой да знае, че коремът не изчезва магически след раждането?! Още по-тъпо се чувствам, като разбирам, че комплектът, който са ми продали за изписването, спокойно ще приюти не само Мая, но и още едно бебе. Продавачките сигурно имат безпогрешен нюх за глупави първескини, защото ме увериха, че това е най-малкият размер за новородено. Ръкавите й могат да се навият около пет пъти, ританките й могат да се подгънат точно наполовина. Няма как, взимам си бебето в свръхголемите дрехи. Долу изчакваме да си тръгне циганският оркестър, който изписва някое ромско бебе с голяма свирня, тихо и кротко се снимаме на стълбите и се качваме на колата към дома.

Раждане в три части: It’s happening!

Днес, 12.07. дъщеря ми има рожден ден Затова и ми се видя най-правилният момент за разказа на нейното раждане.

Моята бременност с Мая

Раждане в три части: Intro

ІІ.

След още малко време идва и акушерката. Веднага се заема да ме нагледа. Лекарката е видяла бележката ми за операция на очите и „не е невъзможно нормално родоразрешение” и ме е сложила на монитор, който да следи дали бебето не изпитва стрес. Акушерката ми включва система с окситоцин, който да регулира контракциите, но изглежда не уцелва настройката на капенето: както си ме боли нормално и общо взето съвсем поносимо, изведнъж ме тресват най-невъобразимо силните и болезнени контракции, каквито даже не съм си и представяла и буквално се свивам на две. Това се вижда и на монитора и тя бързо оправя капането на системата.

Следва доста време, в което тя седи до мен и говорим празни приказки: по-скоро аз приказвам, а тя търпеливо ме слуша и окуражава. В ръка държа един балсам за устни, с който да ги мажа, защото не ми дават да пия вода, в случай, че се наложи секцио. На по-силните контракции стискам балсама и тотално си забравям мисълта. След това подхващам нова тема. Флора е много спокойна и ме оставя да си приказвам, като от време на време проверява каквото там трябва да се наглежда при родилките.

По някое време ми става съвсем съклетно да лежа неподвижно и искам да стана на разходка. Акушерката е против, но минава един доктор, който разрешава – казва й да откачи системата от абоката и да ме пусне, няма нищо. Разхождам се по коридора бааааавно и със спирки на всяка контракция до фоайето, където се виждам с майка ми и Б., за да им кажа раздразнено ‘Гладна съм, жадна съм, омръзна ми, искам да си ходя вече!’ Май това е, което най-много ме мореше: цялото чакане плюс един ужасен глад и жажда в добавка. Връщам се все така на пресекулки. Среща ме същият доктор и ме пита съпричастно как съм. Ами боли ме, отговарям, той се усмихва, а аз продължавам да пълзя обратно.

В леглото пак ми включват система и монитор, а аз си искам допълнителна възглавница: от курсовете за бременни знам, че по-изправената позиция улеснява слизането на плода. Казвам на акушерката, че вече ми е омръзнало и искам да си ходя. ‘Ами ставай и си тръгвай!’, бодро ми казва тя. Къде ще ида… Опитвам се да позвъня на сестра ми в Щатите от мобилния, но тя явно го е сменила, защото отсреща вместо нея ми вдига все някаква жена, вече в лека истерия, която ми крещи ‘Wrong number! Stop calling! WRONG NUMBER!’ Добре де.

Опитвам се да дишам, както са ме учили на курса. По време на контракция така, а между контракциите иначе… не съм сигурна, че го постигам, но успешно съм заета да пуфтя и се концентрирам върху това. Вече не ми е до приказки с Флора, макар че пак вмятам по нещо.

На последното легло се настанява циганката Йорданка (десета бременност, четвърто раждане), която още с лягането започва да вие, все едно я колят и да вика всичките си роднини. Виковете й започват силно да ме дразнят и по някое време й крясвам ‘да млъкне, защото ми пречи да се концентрирам на дишането’. Няма особен ефект. Тук трябва да кажа, че този родилен дом е много обичан от ромското братство, защото родилната зала е на първия етаж. Когато циганката ражда, отдолу стои цялата фамилия и слуша. Колкото по-силно вика, значи толкова повече се мъчи и е пό майка, съответно после има повече награди. После Б. казва, че във фоайето е чакал бащата. Излязла акушерката: Честито, момиче – Това исках, казал той, врътнал се и си тръгнал.

Досега болката е била силна, неприятна, осезаема – но търпима. От един момент насетне започва да ме боли повече, отколкото смятам за нужно и премислям позицията си за епидуралната упойка. Питам акушерката дали мога да получа една, а тя на свой ред вика лекарката. Последната ме преглежда и се разбира, че вече съм с 8 см разкритие: няма смисъл от епидурална, защото последните 2-3 см се достигат най-бързо (а преди това не ме болеше чак пък толкова, че да искам упойка). Получавам нещо от акушерката – не помня, но може би но-шпа – и продължаваме да чакаме да стане време.

Лекарката минава и след поредния преглед на разкритието ми пука мехура. Преди мен са родили Йорданка и къдравото момиче. Синеоката все така стои тихо. По едно време става ясно, че е мой ред. Усещането (слабонервните да не четат) е все едно нетърпимо ти се ходи до тоалетна – веднага! Преместват ме на собствен ход в съседната родилна зала. Настаняват ме на магарето, а аз бързам да си искам възглавница за повдигане на гърба. Оказва се, че такава има и то – специално пригодена върху повдигаща стойка.

От курса за бременни са ми казали, че обикновено най-вече боли разкритието, а самите напъни и изгонването не се усещат особено. Разбирам, че са ме излъгали и в моя случай това не важи. Десет сантиметра разкритие изтърпях без проблем, без да охна даже, но изгонването болеше. Болеше много. Цяло щастие, че трае броени минути…

Лекарката ми натиска корема, за да родя по-бързо и да се щадят очите – примерно, вместо с три напъна, раждам с два. Ау, боли! Извиквам май за първи път, откак съм влязла да раждам. Акушерката успява да извика ‘Чакай!’, но лекарката не чува навреме и натиска – и бебето изхвърква в ръцете на Флора в 13:15.

Бебе! Родих бебе! Гледам в ръцете на Флора леко посинялата си дъщеря, която се оплаква от живота. По пътя й от мен нагоре в ръцете на акушерката се уверявам финално, че наистина е момиче. Носът й е леко охлузен, предполагам, от преминаването навън. Лицето й е точно такова, каквото го видях на ехографа, невероятно. Смръщено и предполагам, недоволно. Толкова ужасно развълнувана съм, че не мога да повярвам на случилото се. Придърпвам нощницата още по-нагоре и искам да ми я сложат на голата кожа на корема. Мрънкащото нещастно бебе се свива отгоре ми и притихва доволно, може би усетило, че е отново при мен. Това са най-големите щастие и радост, които някога съм изпитвала.

Раждане в три части: Outro

Раждане в три части: Intro

Утре дъщеря ми има рожден ден 🙂 Затова и ми се видя най-правилният момент за разказа на нейното раждане.

Моята бременност с Мая

І.

12.07.2003.

Събуждам се в едно никакво време – три и половина сутринта. Пишкам и лягам, но не, не е това. Имам контракции. Интересно, дали ще минат, това фалшива тревога ли е? За всеки случай ги засичам. На учудващо равни интервали са.

Два часа по-късно става ясно, че контракциите са съвсем истински, невъзможно ми е да спя и ми става съвсем скучно. Отмъстително събуждам Б., който мига сънено. Две секунди по-късно е съвсем буден и започва да се суети.

Спокойно, има време.

Слизаме долу, където той пие кафе сред широки прозявки. Аз? Аз съм твърде заета: докато трае всяка контракция, обикалям преходния първи етаж със свински тръст, за превелика забава на Б., въоръжен с лист и молив да записва колко често са ми контракциите, а в паузите сядам да почина. Толкова е зает да се кикоти на всяко мое преминаване (представете си ме: силно бременна в края на девети месец, пуфтя в лек галоп от стая в стая), че не съм уверена засича ли нещо изобщо.

По някое време отивам да се изкъпя и да си направя тоалета – някак по-комфортна ми е мисълта сама да свърша тази част, макар че с огромния корем е меко казано трудно. Все пак успявам да се справя.

Време е да събудя майка ми и баща ми – мама идва с нас в болницата, а баща ми трябва да иде да докара акушерката ми, която е извън града. Разбутвам майка ми: ‘Хайде, започнах да раждам!’ Тя успява да отвори по-малко от половин око и ме застрелва ‘Сега какво, аз да ставам ли?’ Иска ми се да й кажа, не, поспи си, аз ще си пораждам в другата стая… ставай, разбира се!

Обличам за първи и последен път една по-прилично изглеждаща рокля (дрехите за бременни са ужасни. Или са като палатки, или са развлечени и безформени. Вопиюща несправедливост!), с която правим последна бременна снимка преди родилния дом. Тази снимка така и не вижда бял свят, лентата е потурчена кой знае къде.

По пътя за болницата контракциите почват да се усещат малко повече и моля да спираме на всяка. Не е твърде наложително, но носи малък комфорт.

Към 9 и нещо стигаме в болницата. От баща ми и акушерката – ни следа. Отивам в приемната зала, където ми мерят таза и разкритието (да, наистина ще раждам) и ми тикват купчина документи: „Подпиши”. Аз започвам съвестно да чета, защото не обичам да подписвам току-тъй, което привежда акушерките в лек бяс. Подписвам без повече спорове. По-късно разбирам, че подписът ми включва както операция по спешност и други животоспасяващи процедури (логично), така и рутинно слагане на системи и други ненужности, които бих си спестила следващия път.

Много съм горда от себе си: нося си собствена нощница, няма да слагам болничната премяна. Вадя я от торбата (нощница, пакет лигнин) и я нахлузвам. О, Боже. Когато я носих на шивачка да я скъси, бях бременна в пети месец. Никога не съм предполагала, че разликата от пети до девети е толкова осезателна. Уви, така е. Задникът ми остава отвън. Немислимо е да мина като недорасла лейди Годайва през общото фоайе. Поразена от тъпотата си, печално я свалям и обличам една болнична нощница. Синя, грозна и с печат, но притежава най-важното качество: дълга е!

Персоналът в приемната ме подканя да кажа на близките си да ми донесат чантата, те ще я качат горе. Извиквам Б. да донесе багажа и едва не докарвам инфаркт на акушерката. Както казах, не намерих чанта, затова опаковах в един куфар… Те са потресени от мен и ме питат колко смятам да остана. Понеже е ясно, че няма как да прехвърлям тепърва багажа, сред странни погледи се съгласяват да ме вземат заедно с куфара ми.

Все така в очакване на моята акушерка преминавам с милостиво покрит задник през фоайето към предродилна зала, сподиряна от ужасените погледи на майка ми и Б., все едно отивам на заколение. Там ме посреща друга акушерка, която ме подготвя за клизма. (Тук искам да вметна нещо: напоследък за рутинните клизми при раждане много се дискутира: трябват ли, защо не трябват, как стресират майките, тъй нататък. Ето я моята гледна точка, с цялото ми уважение към различните такива: толкова бях погълната от усилващата се болка от контракциите и предстоящото раждане, че пет пари не давах, ако ще три клизми една след друга да ми направят. Човешкото ми и майчинско достойнства изобщо нямаха възражения в случая, най-важно ми беше по-скоро да пристъпим към предродилна зала. Точка.)

В предродилна зала има четири легла, две от които са заети. Аз заемам третото. На леглото до мен стои къдраво момиче, което диша учестено и тежко и явно я боли значително. На другото стои тихо синеока жена, завита почти до брадичката, която гък не казва. После ще разбера, че тя е с предизвикано раждане, което още не е тръгнало и ще роди последна от всички ни. Междувременно се нагласям възможно най-удобно, доколкото ми позволяват честите контракции и си чакам акушерката Флора. С нея имаме уговорка: тя ще прецени докторите на смяна – ако са добри, си раждам с тях; ако сметне за по-добре, вика някой друг, а после оправяме плащането за извикването.

Раждане в три части: It’s happening!

Какво се случва тези дни

Докато седя у дома на село с ранения партизанин в очакване да й заздравее брадата достатъчно, че да мога да я пускам на градина без страх и се радвам на новото коте, което е като фабрика за отпадъци в котешката тоалетна, но въпреки това много сладко и игриво (и Мая ревнува от него: ‘ти не ме обичаш, щом не ме гушкаш така!’), ето какво се случва.

**********************************************************************

Дистанционно се опитвам да помагам с организацията на предстоящото честване на Световната седмица на кърменето у нас (1-7 август). Комуникацията бездруго е затруднителна поради факта, че не живея в столичния град, но така или иначе, нещата се затъркалват малко по малко. Вече тече подготовка за ССК’08, благодарение на майките ентусиасти от бг-мамма.

Кой каквото ще да разправя, но при 55,000 реални потребители е твърде вероятно жена ви, приятелката ви или хм, майка ви, да пише там. Това микро-общество, събрано от цялата страна и обединено в групи по интереси е отговорно за куп неща, които се случват през последните години: от Сдружение ‘Настоящи и бъдещи майки’ през много успешните акции на ДБМ, развитието на Ла Лече Лига и други.

Е, една от тези групи по интереси са майки, които кърмят или им предстои. С дружни усилия в съответния форум към бг-мамма имаме най-голямата библиотека за кърмене и захранване на бебето, която е от голяма полза на много, много семейства, а стотици майки се възползват от споделения опит във форума ежедневно.

В този ред на мисли, ако сте ентусиасти или просто ви допадне идеята, сега е моментът да си поръчате про-кърмаческа тениска или чанта. Би трябвало да са готови към края на юли и ще можете да се разхождате гордо с ей такива, например:

**********************************************************************

Направих облак от думи в Wordle, като под страх от смъртно наказание не смея да не спомена откъде съм го зърнала. Ужасът, ужасът… както и да е. Мислех, че – логично – сред най-често срещаните думи ще са ‘кърмене’, ‘майка’, ‘бебе’ и т.н., разбираемо, предвид тематиката на блога. Оказа се, че Wordle взима произволни текстове, видяни на първа страница в блога – в моя случай явно се е концентрирал върху разказа със сцепената брадичка на Мая, защото 90% от думите в облака са от там.

**********************************************************************

От няколко дена текат големи намаления във френския сайт за он-лайн търговия Ла Редут. Възмутително. Прекарвам повечето време там. Пристрастяването е гарантирано, но кажете ми, може ли човек да види нещо за смешните 0,40 евроцента и да го подмине?!

Всеки случай, мога само да се радвам, че предусмотрително си направих картата дебитна, а не кредитна. Разорена съм.

**********************************************************************

От сп. ‘По-здрави’ ме поканиха да пиша за тях и аз се съгласих. Не мога да не призная, че имах някои притеснения, свързани с неприятния опит на Поли, но засега всичко върви гладко и ще се надяваме, че и занапред ще е така. Вече излезе първата ми статия – за подготовка за кърмене (скоро ще я публикувам и тук) и предстои да излезе втора, за привързаното родителство.

**********************************************************************

Туй то.

Добър ден, Ангелина!

Както писах по-рано, търсеше се коте, което да подаря на баща ми за рождения му ден. Трябваше да е женско, рошаво, едноцветно и по възможност – за малко или без пари.

Оказа се трудна работа: кaто имаше котенца, бяха или мъжки, или не-рошави, или ако бяха и женски и рошави, струваха от 200 лева нагоре. Говорих с много хора по телефона и посетих една безумна котешка къща, където съжителстваха около 40 котки от различни възраст, пол, порода и цвят плюс едно куче, всичко – без успех.

Накрая след вопъла ми в бг-мамма се намери добра душа, която ме насочи към позната с котенца. Така и не изяснихме какви са котенцата (женски ли са, кое е рошаво, кое не, кое се дава, кое остава), затова се тупнахме на място.

Там намерихме нашето котенце – Ангелина. Сива, рошава, мила и безплатна. Беше още малка, на 5 седмици и няколко дни, затова я оставихме две допълнителни седмици при майка й по съвет на ветеринарката ми (взети под 7-8 седмици, котенцата можели да развият агресивност и поведенчески проблеми като възрастни).

Вчера отидохме да вземем нашата вече пораснала Ангелина. Докарахме я без проблем. Тя се държи все едно е израснала тук: не мяука, не е тревожна, играе, спи, ползва котешка тоалетна, върви ни по петите и само търси кой да я гали и гушка. Засега едно от любимите й занимания е да ми лежи на раменете, където да мърка, докато ми ближе и гризе ушите (последното наболява и тя се възмущава, като я сваля). Много е мекичка и гушкава. Само за галене идва още къса – докато я почне човек, тя свършила…

Разходка в градината. Гривната й е подарък от Мая. (клик)

сблъсъкът на две поколения: 3-годишната руска синя проверява новото коте (скрито в краставиците). Първо учудено, а после се обиди, изфуча му и побягна.

Ангелина постоя замислена…

…а после тръгна да си довърши разходката.

Ранени партизани

Първият ми досег с по-сериозни детски травми, иска ми се и да е последен.

Празникът на улицата (градски преселници на 15 км от града, един вид сателитно жителство), дълги маси, наздраве, наздраве, приказки, смях, децата търчат наоколо, късно е, вече наближава единайсет, чудя се дали да не водя девойката да спи.

Изведнъж я виждам как се приближава с тичане, спъва се, пада, удря се в една каса и писва силно. Скачам да я вдигна и виждам как от лицето й тече кръв, Боже господи, толкова много кръв, навсякъде тече, пищи ужасно, не мога да видя какво й има, паниката ме облива на все по-големи вълни и й приказвам успокоителни несвързаности, сама не се чувам какво говоря, докато я нося бързо вътре да погледна. Слагам я по гръб на дивана и сред шуртящата кръв виждам, че си е сцепила дълбоко брадичката, голяма рана, 3,5-4 см, навътре чак до костта, може би сантиметър в меката част под брадата. Попивам със салфетки безспирната кръв, защото не се сещам за по-добро, крещя на съседското дете да викне майка ми, а като идва тя, крещя да донесе нещо за дезинфекция и да викне братовчедка ми да ни кара до болницата.

Детето чува ‘болница’ и започва да вика още по-силно ‘Не болница, не болница’, крещи и пищи, сълзи се търкалят по омазаното й с кръв лице. Братовчедка ми се опитва да я успокои, виж моя белег на брадичката, и аз паднах като малка и нищо не личи, но Мая не чува нищо. Успявам да си събера малко мислите, няма време да се паникьосвам, после ще ме е страх, сега трябва да се бърза.

Не съм пила, ще я закарам аз, викам на майка ми да ми вземе чантата, върни се за книжката, разчиствам задната седалка на колата, за да седне до детето, колко много боклуци са се натрупали там. Връзвам Мая в столчето, тя вие ужасно и плаче силно без да спре, притискайки салфетката с риванол на огромната рана. Майка ми се е сетила да вземе плик с лед, който безуспешно се опитва да й сложи отгоре на салфетката.

Тръгваме и питам детето дали иска баба да й разкаже една хубава приказка, която никога, ама никога преди не е чувала, защото не мога да измисля по-добро за успокоение на отчаяните й писъци сред хлипове ‘Не болница, не искам болница, без инжекция!’ и тя се съгласява. Следващите 20 минути баба й успешно прикрива голямото си притеснение и разказва конче-гърбоконче, добре, че приказката е много дълга, а на всяко друсване по неравност детето писва наново и после пак притихва и слуша за жар-птица и Иван юнака.

Стигаме в спешното отделение на Хирургиите, където ни упътват на кой етаж да отидем за лицево-челюстна хирургия. Там ни отварят и ни насочват веднага към нужния кабинет, ей сега ще дойде докторът, седнете тук, ти как се казваш? и Мая успява да отговори сред сълзи и да започне наново да увещава сестрата, която се опитва да я разсее с приказки, да не й слагат инжекция и пищи, като се опитат да й почистят раната с марля. Сядам с детето в скута на хирургическия стол, който много прилича на зъболекарски и спира да плаче, за да ме пита учудено, ‘Мамо, ти защо си по домашни чехли?’ Защото така излязох от бързане, мамо, няма нищо.

Идва лекарят, който също се опитва да я успокои, на колко си години, как се казваш, но тя вижда приготвената спринцовка и започва да вика отчаяно, без изобщо да го слуша. Не успява да я напръска с анестетик, затова го пръска на марля, която й слага на раната сред страховита борба, плач и викове, след което й бие местна упойка, Боже, колко сила има това дете, едва го удържам с помощта на сестрата. Тя вади весела дървена детска щипка от джоба си и й я обещава за награда, ако е смела, но десет секунди по-късно й я дава с надежда да я успокои малко, без ефект.

Трябва да се шие, явно лепенето не е вариант, Мая вижда иглата и конеца и съвсем се ужасява. Стискам я в мъртва хватка с ръце и крака, една сестра й държи главата, другата асистира на лекаря, няма, мамо, този шев е последен, добре, не е бил последен, ето този е съвсем-съвсем последен, няма, мамо, още мъничко, много си смела, още малко остана, съвсем малко. Уж има упойка, а пищи ужасно, не вярвам, че не я боли, пищи с ултразвук, който буквално ме кара да спра да дишам и ми изкарва сълзи в очите, не знаех колко страшно боли, когато детето ти изпитва болка. ‘Не дърпай, не дърпай’, плаче Мая отчаяно на възела на всеки шев и се бори с нас ужасно.

Шест шева, раната е дълбока, сестрата й изрязва лепенка като цвете и й я залепя върху марлята, поставена на раната. Мая се успокоява, поглежда се в огледалото и се учудва колко кръв има по дрехите, мамо, и ти имаш ето тук и тук, откъде е тази кръв? Всички я хвалим колко смела е била, сестрата любезно ми обяснява какво трябва да правим после и как ще процедираме за сваляне на шевовете, дава ми стерилна марля и доста лепенка, които да сменям, ако се наложи. Хвалят и мен, сигурно съм се държала адекватно, макар че не се чувствам така.

Прибираме се около 1, Мая заспива в колата от умора и изтощение, след спешното съм й дала Арника за болката, част от празнуващите още са там. Разказваме набързо какво е станало, колко добре са се отнесли с нас в болницата и колко смело се е държала Мая, а тя се обажда ‘Но аз много виках и плаках’, няма нищо, това не значи, че не си била смела, всеки плаче, като го боли, важното е да си смел и да не се страхуваш, когато трябва да се прави такова нещо. Малката й братовчедка, която се е притеснявала за нея, се интересува боли ли я, а после сравнява своята лепенка на ожуленото коляно с голямото бяло цвете на брадичката на Мая и се уверява, че е не по-малко герой от нея.

Заспива към 1:30, само я изплаквам от врата надолу, свива се като котенце на кравай и заспива за броени минути, утре ще разкажа на тати как се ударих. Аз постоявам още малко будна да мисля дали ще й остане голям белег, ще трябва да я мажа с нещо, като се свали превръзката, дали я боли, горкото ми дете, какъв лош късмет, но пак, малкият дявол, колко по-страшно можеше да бъде, леко се разминахме.

На сутринта става бодра и закусва, няма оток, изглежда добре. Мием лицето с кърпа, раната не бива да се мокри. Малко я е страх да не падне и да не се удари пак. Казвам й, че мисля да не я пускам на градина един-два дена и тя протестира, аз ще кажа на децата да внимават да не ме ударят. Няма нищо, ще постоим малко у дома. С майка, леля и съседите преговаряме в нейно отсъствие какво е станало, защо е станало и как е станало, какво можеше да е различно и да се предотврати случката, какво да правим, имало да става, дано не остане голям белег, малкият дявол, много по-лошо можеше да е.

По обед отиваме да вземем новото котенце, а тя разказва на всеки как си е сцепила брадичката и как са я шили в болницата, и всички я хвалят за смелостта.

update:

ранен партизанин. (клик) Горе-долу по средата под лепенката е раната, ок. 4 см. дълга.

Усмивката идва малко крива, заради лепенката, която явно захваща кожата накриво. Остатъкът от физиономията е нейно изобретение, няма общо с раната.

Моята бременност с Мая

Намерих си хаотичните записки, които съм водила, докато съм била бременна с Мая. Много умилителни, разбира се – за мен. Все пак, докато сколасам да ги публикувам в предвидения блог, посветен на Мая, където случайни посетители няма да бъдат измъчвани да четат всичко, което ме е вълнувало и ме вълнува около детето, споделям този, ъм, дневник, тук.

Втори, успешен опит за бебе.

Няколко възможни дати на зачеване: 18.X, 19.X, 22.X, 26.X 2002г.

05.11. Първи положителен тест за бременност. Много съм развълнувана, но е рано да се казва на когото и да е. За всеки случай правя още два. Положителни.

10.11. Това не се издържа. Казваме на бъдещите баби и дядовци, поднасяйки им малка торта с надпис ЧПВ – честито първо внуче. Много са развълнувани, малко сълзи и много радост.

11.11. Първи преглед на ехограф. Бъдещото бебе е една малка точица на екрана. Много съм щастлива. Б. се разплаква малко от вълнение. Лекарката ме връща за втори преглед след седмица, още било рано да се каже.

Бъдещото бебе е на 2 седмици. Отново съм на ехограф за потвърждаване, точката е там. Докторката се чуди: ‘Как разбрахте толкова рано?’

Чувствам се чудесно, нямам гадене, нито желание за странни храни. Единствено се оплаквам от силни болки в кръста.

Трети месец. Някакви леки контракции. Притеснявам се и заедно с Б. взимаме акушерката и отиваме на преглед в болницата по нощите. Фалшива тревога, някакви връзки се опъват от качването на матката нагоре. Бебето е добре.

Начало на четвърти месец: коремът ми видимо се закръгля. Прекарвам забележително много време пред огледалото в профил.

Вече не мога да спя по корем, убива ми, а и някак ми е съвестно да спя на главата на бъдещото си дете.

Едва дочаквам да мине 12 г.с. и се записвам на курс за бременни. Йога, лекции, такива неща.

17 гестационна седмица, 3 ½ месеца – бебето рита! В началото не се усещам, прилича все едно мишка леко ме драска отвътре, но като свиквам да разпознавам какво е, установявам, че е доста силно и отчетливо. Седмица по-късно го усеща и Б.

19 г.с., първи ден на пети месец. ‘Какво мислиш, че ще е бебето?’, ме пита лекарката. ‘Ами, иска ми се да е момиче…’
‘Не какво ти се иска, какво мислиш, че ще е?’
‘Момиче.’
‘Момиче е.’
Момиченце е!
Вътрешното ми чувство се оправдава. Всички много се радваме.

Доволна съм, даже самодоволна. От баба ми насам в семейството вече четири поколения се раждат само момичета (четири години и половина по-късно сестра ми ще смеси здравия български женски ген с американски и ще предаде четата, като роди момче Мартин).

5-ти месец: в корема ми расте слон. Ехографът редовно го определя с 2 седмици по-голямо, отколкото всъщност е.

Хормоните ми почти се завръщат в норма и отново съм човек с горе-долу нормално настроение.

По няколко пъти на ден изпадам в кома: абсолютно не мога да стоя будна. Тръшкам се на дивана в офиса и спя, за смущение на клиентите. Колегите, които идват по работа, не ми обръщат внимание.

21-23 г.с., 6-ти месец: бебето се тръшка със замах. Засилва се и се удря в корема. Вече се вижда и през дрехите, като го прави. Ставам все по-кръгла, коремът ми стърчи и се удря нахално в хората.

ок. 27 г.с., краят на 6-ти, начало на 7-ми месец. Бившата ми талия се люлее на разни посоки, бебето се върти и се мести. Фризьорът ми (ерген) наблюдава с уплах и изненада как коремът ми живее собствен живот, мисля, че се потриса леко от идеята, но е достатъчно любезен да не го сподели с мен.

Вече съм малко тромава, ако не внимавам какво ям, имам киселини. Глезените ми се подуват. С бебето бяхме на музикотерапия от курса за бременни: аз пях мантри в хор с другите майки, беше ми много смешно, а тя се въртеше като бясна (предполага се да пея мантрите по време на бременността, а също и докато раждам, но някак ме съмнява да го направя).

Водиха ни в родилния дом, където съм избрала да раждам. На външен вид е мизерия, но персоналът е много хвален. Задавам няколко въпроса на главната акушерка: Ще мога ли да сложа бебето да суче веднага след раждането? Тя е възмутена от тъпотата ми: ‘Ама как може, вие, потна, мръсна, никаква стерилност – и да слагате бебето да суче! Абсурд!’ Хм.

ок. 29 г.с., 7-ми месец. Ами ако никога вече не спадна?

Бебето толкова се върти и блъска, че започва да ми създава дискомфорт. Понякога се очертава бучка през кожата на корема – пета или ръчичка? Ехографът още го определя с 1 – 1 ½ седмици по-напред в развитието, в момента е около 1,100 кг, едричко.

8-ми месец: бебето расте, а също и коремът ми. Последният даже твърде добре. Сядане и ставане започват да стават много трудни. Да си лакирам ноктите на краката е предизвикателство. Много добре наддавам на килограми, само 8 засега. Детето рита, бута се и се врътка, коремът ми видимо се вълнува. Щеше да е хубаво да не се налага нощем да ходя по пет пъти до тоалетната…

Взех количка втора ръка. Не съм суеверна, не ме смущава да купувам неща за бебето преди раждането.

Наддавам основно на корем, гледана отзад почти не ми личи. Обличам ластична рокля и в гръб ме заглежда някакъв мъж. Обръщам се и се изхилвам наум при внезапното му прихълцване при вида на корема ми.

8 ½ месец. Излизам в болнични. Изследванията са нормални, проблем са само очите: изтъняла ретина, която може да създаде проблем. Лекарката от женската консултация ми препоръчва секцио и ме праща за втора консултация другаде, защото не й вярвам. Там един неприятен доктор казва ‘секцио’, все едно ми прави услугата на живота ми. Излизам разревана от кабинета. Не ми харесва, отиваме другаде. Правя лазерна операция за заздравяване на ретината (о, Боже, ослепях. Няма толкова противна зелена светлина!). Сега поне това не е пречка за нормално раждане, стига израждащият ме лекар да не е против.

Бебето е с глава надолу и гръб надясно. Пробвам се няколко пъти да застана в пози, за които се смята, че помагат за правилно наместване на плода, но се чувствам тъпо.

36 г.с., 9-ти месец. Вече виждам бебето всяка седмица на ехограф. Сега вече не е дунда, а съвсем в норма. Уж няма никакво място, а се върти и тръшка като за трима. Особено се вълнува, като се возим в кола. Вече бих могла на теория да родя без проблеми, но е рано. Нощният сън на практика е несъществуващ, толкова често ставам. Няма нито една удобна поза за сън.

Лятната жега е непоносима. Глезените ми отичат зверски, особено единият – все едно тайно са ми пробутали чужд крак с два размера по-голям от моя.

37 г.с. Най-после видях малкото муцунче на бебето на ехографа. Малко личице, смръщено, с нос като картоф, някак сърдито.

Не можем да изберем име. Всички питат, мълчим партизански. Отдавна съм направила списък, от който задраскахме повечето имена (това не ми харесва на мен, а онова – на него). Останаха три, които са фаворити вече месеци наред. Предполага се, че като се роди бебето, ще се види кое от трите е неговото име.

Харесах дрешки за изписването, но още не съм взела нищо, нито си приготвям чантата за родилния дом. Има време.

Отдавна не съм си виждала краката, всичко е един корем.

38 г.с. Пак видях лицето на бебето. Намръщена, с малък нос и с големи бузи. Много й е тясно вече, а на мен ми е много некомфортно. Коремът ми се е смъкнал. Офталмоложката ме преглежда контролно след операцията с лазер. Получавам бележка с йезуитски текст: ‘Не е невъзможно нормално родоразрешение’. Ура

39 г.с. Коремът ми пада все повече. Бебето се е наместило дълбоко в малкия таз с гръб наляво, като по учебник. Много ме натиска и тазът често ме наболява. Чувствам го като да е сглобен от Лего – всяка кост се усеща отделно. Определено не е приятно и вече ми омръзна да съм бременна (няма да казвам колко често пишкам).

От време навреме ми се притиска някакъв нерв и окуцявам. Хем много бременна и се клатя като патица, хем куца на това отгоре. Костите ми тракат, когато се движа, всички връзки са се разхлабили. Уж й е тясно, а шава много активно. На ехографа видях малко стъпалце с пет малки пръстчета.

Б. е много разколебан иска ли да присъства на раждането, макар че евентуално има възможност да стои с мен поне в предродилна зала. Аз бих искала да бъде там. Не искал да гледа как се мъча. Извинете, кой ще ражда тук?!

Края на 9-ти месец: гинеколожката ме преглежда в понеделник и казва, че може и да родя до края на седмицата, 13.07.

Във вторник отивам за последно на курса за бременни и обявявам, че ще раждам в събота, пет дена преди термин. Всички са учудени – ‘Ама секцио ли?’ – ‘Не, нормално.’ Гледат ме като лудичка.

Вече искам да се видим с бебето! Приготвих чантата за болницата. Извинете, чанта не намерих. Приготвих си куфара за болницата. С невероятни мъки успях да си лакирам ноктите на краката в червено и вече съм в бойна готовност.

10.07. Падна ми запушалката.

11.07. Отидох на преглед: 1 см разкритие. Монитор на бебето, всичко е наред.

12.07. Раждането (следва в другия брой)

Един ден на… Бу

Това е малко със задна дата, но нищо 🙂

В декемврийския брой на сп. Едно с хубавото подзаглавие Mothersuckers присъстваше и моя милост, в рубриката ‘Един ден на…’ Може да се види тук, скрол до 72 страница.

В този брой, посветен в голяма част на родителството, кърменето и всякакви други, свързани с деца и отглеждането им, има още много неща за четене, така че вероятно ще е интересно да прегледате и другите статии (сред които ‘Стига клишета!’ на Василена, интересни интервюта с родители, ‘Естествено’ и други).