гост-блогър е Dona * 🙂
***
Това е моментна снимка на форумското общество. Ако някой се познае, да се чувства поздравен 
И тъй, какво можем да срещнем из Форума?
(cc)photostock
Отчетнички
В началото беше лесно – единствените отчетни теми бяха тези на януарчетата, февруарчетата и т.н. Тогава безумните римувани заглавия можеха да бъдат оправдани с хормоналния дисбаланс у пресните родилки. С разрастването на форума обаче се обособиха всевъзможни потребителски групи, а заглавията на съответните теми – ха! – си останаха пак такива. Личният ми фаворит е “Ако дискова херния имаш ти, на купон с нас бъди!” (знам, знам, не е смешно).
Всяка отчетна тема има два задължителни елемента: поименното споменаване на всеки участник и снимки на кафета/уискита/морни голи гейове сред намачкани чаршафи. В Готварския снимките са на тутманици собствено производство, а поименните обръщения звучат така: “Вземам си от баничката на Мима, от кюфтенцата на Цеца и т.н.”. Актуално е също оплакването “Ох, само като гледам тия вкусотии, дебелея” (аха, затова било, значи).
В подфорума за романтични сериали снимките на гейове са заменени от снимки на манафи (извинете), а кафетата са турски. Обикновено темата се придружава от анкета, съдържаща жизненоважния въпрос “Негодник ли е според вас Сюргюн?” или нещо подобно. Има дори теми за стихове, вдъхновени от любимия сериал (на този фон пресните родилки изглеждат балансирани като Маунт Ръшмор).
Какви други отчетни имаме? Всевъзможни. Каквито ви хрумнат. Отчетна на жените със свекърви зодия Дева. Отчетна на съпругите на мъже, пиещи Загорка. Отчетна на жените с големи гърди (тази е истинска!). Предвидливо няма отчетна на жените с големи задници, за да не гръмне сървърът.
Иначе при добрите стари януарчета, февруарчета и т.н. всичко си е по старому. Раздвижване настъпва обикновено около Св. Валентин/Трифон Зарезан, както и покрай номинации, когато се появяват палави заглавия като “Августинчето заспива, мама с вино се налива”, “Ноемврийче гука, майка му се чука” или “Априлче чака номинации, мама прави излагации”.
Майки на новото време
За тях нищо около детето не е маловажно. Тяхното слънце никога не се лигави, то изразява свободно емоциите си.То не може просто да си играе – трябва да развива фината си моторика, а играчките му обезателно да са дървени или ръчно ушити от майка му от органичен памук. За всеки форумски възпитателен казус майките от този вид вадят аргументи от минимум 2 книги по психология и звучат сякаш Валдорф и Монтесори са им семейни приятели. Биха дали джънк фууд на детето само ако свършекът на света е насрочен за следващия месец. Ако случайно им остане незаето от детето и неговото личностно моделиране време, правят домашни торти от цветен фондан или плетат шапки с цветя на една кука.
Творящи домакини
Творящите домакини задължително списват блог, който пълнят с бели икейски интериори, ръчно направени картички и снимки на овързани с канап пълнозърнести крекери в мъглива утрин.
Практикуват хобита с имена, звучащи като нетрадиционни сексуални практики, не готвят, а се занимават с фууд стайлинг и поне три пъти седмично пекат мъфини.
По-непретенциозният подвид обикновено пълни блога си с неща, наречени „моите картини”, „моето изкуство” или нещо подобно – рисувани с пръсти, енергийно заредени и т.н., сещате се. Пекат тутманици, но за тях място в блога няма.
Любящи съпруги
Готвачки в кухнята, курви в леглото и дами в салона, т.е. форума – това са те, макар понякога да стават обърквания. Готвят първо, второ и трето, флиртуват с мъжа си, като му правят салата (извинявам се за плагиатството) и ни убеждават, че след 20 години брак сексът ставал все по-хубав и по-хубав. Не че е невъзможно – ако двамата са си първи и единствени и са открили свирката на 30 и аналния на 40, не ми се мисли до какви девиации ще стигнат на 50.
Детски учителки
Те са тези, които обясняват бавно и методично. Най-вече очевидни неща. Ако кажете „Денят е хубав”, те ще минат след вас да дообяснят, че грее слънце, температурите са приятни и нищо драматично не се е случило. Подозирам, че в “реалния живот” обясняват смешното на вица.
Ако не слушкате, включват назидателния тон, размахват пръстче и ви слагат на мястото ви. Неуморни, неизчерпаеми и досадни труженички на възпитателния фронт.
Тъкачки многомашиннички
Следвайки мечопуховата максима „Колкото повече, толкова повече”, те пишат ли, пишат. В която и тема да влезете, всеки втори пост е техен. С очукани, посинели от тракане по клавиатурата нокти те се чувстват длъжни пред света да изкажат компетентното си мнение по всеки един въпрос (или пък просто да напишат каквото и да е). За съжаление в случая правилото „успехът е 99% труд и 1% талант” не важи. Както и онова за количествените натрупвания и качествените изменения.
Провинциални интелектуалки
Меки в говора, но твърди в убежденията – това са те, воините на правописа. Задължително отбелязват пропуснати запетайки, непълни членове и други престъпления в чуждите постове. Понякога решават да се направят на cool и започвЪт дЪ пишЪт нИправИлнУ ето така, подчертавайки сгрешените букви, сакън да не би да остане някой неразбрал шегата, хохохо (или, не дай си боже, да помисли, че наистина пишат неправилно).
Искате да ги видите в действие? Пуснете тема „София vs. провинция”.
Кариеристки
Те работят нещо супер вълнуващо (не се знае точно какво), получават купища пари (не се знае точно колко) и са непрекъснато във форума (не се знае точно как). Независимо от темата, намират начин да вметнат нещо за работата си – „Влизам само да кажа едно наздраве и бегам, че утре ще ме скъсат от бач”, „Бе за бездомните кучета не знам, ма шефчето ще ми изяде главата”, „Ай да видим мен пък дали ще ме номинират за допълнителни парици за Коледа” и т.н.
Съвършени
Те са като Дядо Коледа – никой не ги е виждал, но всички вярват в чудесата им. Красиви, умни, но за сметка на това богати, или поне така твърдят. Мисията им е с всички сили да се борят срещу клишето за тъпите красавици (или клишето за грозните умници, зависи от темата). Експерти по флирт, диаманти и прочее beau monde материи. Идеални за новото риалити на Слави.
Кукувичи гнезда
Когато ги чете, човек остава с усещането за сериозен биохимичен дисбаланс. Ако постовете можеха да говорят, техните щяха да крещят истерично. Думата „изтрещяване” вероятно е измислена за тях. От друга страна пък внасят приятно напрежение и разнообразие, тъй като никога не знаеш д-р Джекил или мистър Хайд е на смяна.
Подкатегория – тези, в чиито постове след 22 часа почва силно да си личи употребата на, хм, упойващи вещества.
Тролове
Те се изживяват като агент-провокатори, но отстрани изглеждат по-скоро социално непохватни. Приличат на деца, които при запознанство крещят “Не искам да си играя с тебе!”, преди някой да ги изпревари и да им го каже на тях. Непрекъснато повтарят колко се забавлявят и как не им дреме, но чувството им за хумор е тънко колкото пълна чиния вурстчета със зауеркраут и вероятно би се приело добре единствено по ония географски ширини, където да се изпърдиш на масата се счита за върха на смешното.
Кисели лайна a.k.a. Хейтъри
Делят се основно на три групи:
а) социално кисели – петиции, протести и стрелящи емотикони са основните им оръжия. Социалната им активност се изразява в пускането поне веднъж седмично на тема, съдържаща в заглавието си „възмутена съм!”, „безобразие!” или нещо подобно. С техните усилия светът става по-добро място, а без тях – по-спокойно.
б) агресивно кисели – тук киселината не е насочена към органите на държавността, а към всички останали. Мъжете са лайна, приятелките завиждат, свекървите правят магии, а светът е един голям заговор срещу светлата им личност. Обикновено казват за себе „аз съм много прям човек, оттам ми идват всички проблеми”.
в) отегчено кисели – лъжицата лайно във всяка форумска каца мед. Когато пишат в някоя тема, то е най-вече за да измрънкат колко по-добре е било преди (когато и да е това) и колко е тъпо сега. Изживяват се като отлежалото вино на форума, но всъщност са средно качество оцет.
Певци на българското село
Този типаж общо взето се радва на добро приемане от страна на женската аудитория и винаги може да прилъже някоя и друга потребителка доверчиво да приседне на дядовото коленце. Арсеналът им включва хвалби с домашно отгледани зеленчуци (и бахури), наричане на лелките „момичета”, комплименти за жените над 40 и поетична изразност, варираща от есенни листа до пролетна мъзга. Обичат да говорят в притчи. Радетели за българщина и олд-скуул е*ане.
Това е от мен, с обич 
(cc)Ambro
***
* Dona е старо куче в бг-мамма способно с шеги и закачки да навре в миша дупка всеки, имал неблагоразумието да тества границите на лошия вкус глупостта си върху околните съфорумци. Тя е от хората, които всеки знае и помни, даже никога да не ги е виждал извън форума.
** заглавието „Пътеводител на форумния стопаджия“ е на Елиас
гост-блогър е Флор* 
Хей, живот – здравей, здравей!
Справка със статистиката: Всеки втори брак в България завършва с раздяла. Жените по-често подават молба за развод. Причините обикновено са несходство в характерите. Възрастта, в която най-често това се случва е между 38 и 42 години.
Два месеца след раздялата с мъжа ми попадам на тези данни и въпреки вроденото ми чувство за уникалност, ми минава през ума, че откъдето и да погледна, съм средностатистическа българка. Нещо повече – спокойно бих могла да бъда представителна извадка за всяко социологическо проучване. Това, естествено, няма да промени решението ми да прекъсна един 11-годишен брак и да се опитам отново да намеря себе си. Точно това е проблемът, който се оказа решаващ за раздялата. Някъде между памперсите, кредитите и ужасно шумните фамилни празненства, се промених по начин, който изобщо не ми харесва.
Пред-азът
Аз съм весел човек. От онези, които още на 25 години са обрамчени с много мънички пачи крачета около очите – доказателство, че не мога да изкарам и час без да прихна в понякога необясним смях. Не мога да кажа, че обичам да се смея – аз просто откривам забавата и в най- малките неща. Такава ми е природата, казваше баба ми, когато не можех да обясня настроенията си. Съзнавам, че това ме прави лесна за харесване, вероятно и за съжителстване. Добавете и вроденият ми оптимизъм, че всичко в този живот е възможно, стига наистина да го желаеш и ще получите жената, в която той се влюби.
Всички щастливи семейства си приличат, всяко е нещастно по своему
Ние минавахме за щастливо семейство. Все още познатите ни казват, че сме родени един за друг – толкова хармонична изглеждаше връзката ни. Но сякаш събличахме щастието заедно с палтата си антрето и там – в 68-те квадрата панел започваше нашата студена война. Казват, че бракът се крепи на компромисите. Но дали компромисите не провалят брака ? Нали знаете, как е – отстъпваш за да му доставиш удоволствие, отстъпваш за да не се карате, отстъпваш, защото си толкова уморена от бебето, че нямаш сили за двучасовия монолог, с който той ще се опитва да те убеди колко не си права. Уж еднократните компромиси се превръщаха в нови норми. Изключенията станаха нормалности. Жестовете – задължения. И някъде там , сред многото компромиси, се загубих. Нямаше ме. Една сутрин се събудих и дори не знаех, коя е любимата ми манджа.
Кога „принцеса” от умалително става обида?
Мъжко-женските отношения търпят странни обрати, когато живеете под един покрив. Той иска топла вечеря, качествен секс и пълно спокойствие пред телевизора. Сигурна съм, че за всички мъже това е идеята за щастлив брак.
Аз не съм добра готвачка – вероятно никога няма да бъда. Модата на гурмето и готварските блогове ме подмина. Така и не ми стана интересно да правя домашно суши и да мариновам пилешки пържоли в мед и зехтин (има и изобщо такава марината?)А и защо да се лъжем – колко жени са спечелили битката с „мамината супа”? Някога това не беше проблем. Някога моите готварски неумения будеха умиление. С течение на времето в шегите се промъкна сарказъм. Няма проблем – наистина не мога да готвя.
Проблемът с телевизора обаче се оказа по-сложен. Как да накараш петгодишния си син да е тих, защото тати иска да гледа „Бързи и яростни- 368”? Когато живеете в една стая спокойствието е само добро пожелание.
Сексът? Ох! Дълго време се успокоявах с мисълта, че всички омъжени го правят – секс по задължение. Секс, за да не е нервен. Секс като от вица – той се поти над теб, ти мислиш за цвета на завесите. Не, че не разбира кога се преструваш. Отричаш и тайно в себе си се мразиш,защото някога сексът ти доставяше удоволствие. Иди обяснявай, че си от онези жени, които не могат да правят качествен секс, когато се чувстват обидени.
Най-добрият начин да останеш сама е да се омъжиш
Не знам, какво точно е имала предвид Глория Стейнъм, но това е моят брак. Самота. Сама на опашките за сметки, сама на родителските срещи. Сама, докато гледа телевизия и ужасно сама, когато „разцъква интернета”. Когато той откри социалните мрежи, престанахме да си говорим. Разбира се, набързо обсъждахме оценките на детето и здравословното състояние на бабите. После – великото мълчание. Стигна се до там, че започнах да разбирам как се чувства от статусите му във Фейсбук. Да виждам, колко забавен може да бъде, да откривам интересите му към поезията и вкусовете му за музика. Аз и близо двеста други „приятелки“, на които нямаше проблем да разкрива душата си в дълги среднощни чатове.
С времето студената война навлезе в ледения си период. Бяхме като машини, програмирани да извършват определен вид действия – без думи и емоции. Ставане, кафе, детето на училище, работа, прибиране, вечеря, филм, сън. И пак. И пак… И изведнъж скандалите се оказаха нормалната комуникация. Глупави, дребнави , домашни скандали – за кафето, за неогладени ризи и неизпрани чорапи. Класиката на брачното клише. По това време всичките ни приятели ни описваха като съвършеното семейство. Нещо повече – неженените смятаха, че сме идеалът за брак. Радваха се, завиждаха. Колкото по-хармонични изглеждахме за околните, толкова по-чужди ставахме в къщи. Не го харесвах такъв. По-лошото е, че вече не харесвах и себе си. Усмивките ми просто не вирееха на домашния адрес. Умираха като капризните саксии с теменужки на свекърва ми – неполяти и неогрени от слънцето.
Назад към природата ми
Да си тръгнеш е решение, което се взема трудно. Всички онези страхове за нещастните деца, финансовите проблеми, самотата, проваления живот на две фамилии те връхлитат и колкото и да си силна, те карат да страдаш, да се чувстваш объркана и най-вече виновна. Още повече, ако няма физически тормоз, сексуални афери, алкохолизъм или хазарт. Колкото и модерни да се пишем, сякаш все още не приемаме, че душевният комфорт е достатъчно добро основание да потърсиш щастието си извън брака. Накратко – ако не те бие, ако няма любовница, ако не изпива заплатата си или не я пръска в казината, значи всичко е наред и ти нямаш, НЯМАШ право да се оплакваш. Ако се оплакваш, значи имаш любовник. Всички, като започнем от мъжа ми и свършим с майка ми, ми зададоха въпроса „Друг ли има?” И не разбираха защо, по дяволите, се лишавам от удобствата на градения десет години дом заради някакви караници. Не ставай глупава, скандали има навсякъде. Не ставай глупава, хората се променят с годините – просто си станала по-сериозна.Не ставай глупава, кой ще те вземе с дете на 10 години? Не ставай глупава, това твоето е криза на средната възраст. Не ставай глупава, обричаш сина си на страдание. Не ставай глупава, не ставай глупава, не ставай глупава…Идваше ми да крещя, че за пръв път от много години постъпвам умно като се вслушвам в душата си. Сега си мисля, че ако бях прочела поне една статия за последиците от развода, ако бях прегледала поне един женски форум, ако бях послушала поне един съвет от доброжелателите си, нямаше да се осмеля да го направя. Общественото мнение в България продължава да поставя нещастните съпруги в графата „глезли”. За щастие винаги съм разчитала повече на интуицията си, отколкото на който и да е непоискан съвет.
Начало или край?
Има доста разведени жени около мен. Повечето от тях с години тъпчат в капана на самосъжалението и обидата. Водят тежки съдебни битки за издръжка, спазват стриктно дните за свиждане и се опитват да попълват финансовите си дупки с изнудване на бившия. Наричат го „донор” и „бащата на детето ми” и не се срамуват да развяват миналото си като чаршафа на девствена невеста след първа брачна нощ, без да осъзнават, че така не правят услуга никому. Не исках това. Не исках да зачеркна с лека ръка хубавите моменти, които сме имали, нито да карам сина си да страда, защото родителите му не могат да се разберат. Не приех роля във „Войната на семейство Роуз“. За щастие и мъжът ми не харесва Майкъл Дъглас.
Всъщност да сме разделени се оказа най-доброто, което можехме да направим за връзката си. Противно на очакванията на мнозина, детето разбра чудесно ситуацията и успя да извлече най-хубавото от двете страни – родители, които вече не се карат, две къщи, повече време за него и възможност за тайно изкрънкване на още един шоколад от страдащите баби. Що се отнася до мъжа ми – той изведнъж откри моята забавна страна. Сега предпочита да чати с мен и на мен да посвещава стиховете си във Фейсбук. Предпочита да пие кафе с мен в обедните си почивки и да ме ухажва с класическите шоколадови бонбони. Търси ме за съвети и прави малки подаръци за новия ми дом. Казва, че ме обича и този път му вярвам.
Изведнъж откри удоволствието от разходките със семейството. Дори сега, докато пиша този текст, сме на пикник в парка – нещо, което тримата никога не сме правили до сега. Синът ми изглежда щастлив, докато се надпреварва в събирането на жълъди с баща си.
Здравей, живот!
Когато останеш сама имаш два варианта – да потънеш съвсем или да се измъкнеш сама като Барон Мюнхаузен. Раздялата се оказа стимулираща за мен. Припомних си, колко организирана мога да бъда, как имам нюх за хубавите жилища на пазара и колко лесно се справям с досадните бюрократични подробности. Сега, когато не ми припомнят всеки ден, че не ставам за готвачка, открих удоволствието да се въртя из кухнята. Може би има надежда за моята пилешка супа. Сега когато съм спокойна, се оказа, че съм много забавна майка. Със сина ми нямаме нужда от телевизия, за да ни е приятно заедно. Противно на очакванията на приятелките ми, не хукнах да давя мъката си в безпаметни пиянства из баровете. Не хукнах да наваксвам с безразборен секс – нямам нужда да се доказвам така. Наслаждавам се на самотата си, защото този път е желана. Смея се повече от всякога без да ми пука за бръчките. И въпреки че съм сама, се усещам по-жива от всякога.
автор: Флор К. Николова за сп. ‘Жената днес’, 2011
*Флор е строга, но справедлива. Истинска капанка по душа, тя има бърза мисъл и остър език, за ужас на домашните си. Много хора познават Флор виртуално от Бг-мамма, където радва с присъствие и участие. Още от нея можете да намерите в блога й: http://kremenata.blogspot.com/
(cc) Тодор Рачински, публикувано с разрешение
Място: Син сити, София
Това е, приятели.
Можем по блогове, сайтове, форуми и прочее седянки да бистрим до тотален мракобес подрастващото поколение и настоящите „млади хора“, да си говорим за права и да цъкаме как може да се подобри ситуацията, но докато същото подрастващо поколение и младите хора биват стимулирани чрез подобни награди, напълно обезмислящи интелекта им, просто няма какво друго да се добави. Аз си оставам със зяпнала уста и невярващо оцъклен поглед пред гения, родил тази рекламна кампания и осигурил наградата. Тя ми попада в категорията „А за абитуриентската наш’те ми подаряват нов нос!“ (нови гърди, нова уста, хей, а какво ще кажете за нов мозък?)
Правата на жените, мъжете, децата (че и животните), равноправието между половете, равно третиране и равно заплащане, позитивен body image и самосъзнание, всичко отива по дяволите, когато те преценят по гръдната обиколка (800 кубика, майко мила! Това е много – за несведущите, 350-400 кубика правят около чашка C/D!) и те поощряват, за да се сдобиеш с възможно по-голяма такава и няма никакъв смисъл преждеспоменатите дискусии изобщо да вървят.
Да живеят кубиците!
P.s. А ще има ли продължение с награди – пенилни протези за най-послушните момчета, искам да знам?
От известно време насам ми прави впечатление, че това жена да е майка, а не дай си боже, да й е приятно да е такава, се приема от много хора едва ли не като извращение и нечувано падение. Пфу, майка! Остави я, какво ли разбира, по цял ден се рови в пелени и пюрета, говори за раждане и бременност, за бебета и възпитание, евентуално пише по разни форуми (предполагаемо пак за същите теми)! Страааашен разговор, няма що – къде ти ще опре на нашия високоинтелектуален дебат за ГМО, за работа, за политика! Някакви си майки, къде се врат да говорят за банки и финанси, какво се пънат, ами не си гледат нааканите гащи на отрочетата?!
Е, не знам дали това ще изненада изобщо някого, но повечето майки не се дефинират само и единствено като такива. Не измерват смисъла на живота си с това, да заченат и родят, след което да сложат кръст на себе си и да се заемат доживот да подгъзват на децата си и по подразбиране – на създателя им. Не се запознават с хората, казвайки, „Добър ден, аз съм Петринка Гогичева, майка“. Дори да са безкрайно щастливи от това, че имат дете, не смятат, че с това се изчерпва съществуванието им и няма причина да мислят и правят каквото и да е друго. И животът не почва и не свършва с това, че си станала майка.
Но и – повечето жени не се срамуват от факта, че са майки, че животът им е подреден вече другояче така, че да включи и децата им в него, че отделят време и мисли за това. Няма нищо особено в това, да родиш дете и да си му майка, което внезапно да ти намаля умствения багаж, да те прави неспособен на работното място или негоден за нормален разговор на теми, изключващи памперси и каши. Съшите тези ГМО, работа, финанси и политика се обсъждат от същите тези майки и нерядко най-големите промени за (надявам се) по-добро, особено в последните години, идват точно от тях. По подразбиране – и от мъжете им, т.е. и бащите също участват, нерядко по примера на майките.
Кое прави някого толкова специален и важен преди да реши да се размножава и изведнъж – достоен едва ли не за подигравки след това? С какво точно вашите собствени майки са по-различни, щом и те на свой ред са се занимавали с пелени и пюрета и са ви отгледали и възпитавали? Бихте ли казали на нея нещо подобно? От типа на, какво знаеш ти, ти си просто някаква си майка, гледай си манджите! Ако аз се изправя пред майка ми и й кажа, че я смятам за не-човек по горните критерии, не се и съмнявам, че като нищо ще ме смота въпреки 31-та ми години; не бих се поколебала да направя същото с дъщерите си след време при подобна проява на глупост.
Сума жени наоколо са майки – бабите ви, майките ви (очевидно), приятелки, колежки, роднини, съпруги – от тях очаквате ли внезапно да станат екстратъпи същества, които нямат друга цел в живота, освен да родят и да спрат да мислят за каквото и да е друго? Не? А кое ви кара да мислите, че с другите жени е така? Че повечето са някакви леко дебилизирани същества, обзети от мисли изключително за деца и произходящите от това последствия, които не могат и да се сравняват с останалите ‘нормални’ хора?
Щастлива съм от факта, че съм майка. Радвам се на децата си. Радвам се и на себе си, както и на живота изобщо. Не се дефинирам като ‘развъдна машина’ само заради това, че вместо да ме е срам, съм доволна от възможността да мога да изживея две бременности и раждания, последвани от успешно кърмене; не се представям на хората като ‘мама на две принцеси’; децата са много важна част от живота ми, но той не се върти изключително около тях, без други цели и идеи – нещата вървят паралелно. Отказвам да се срамувам, че съм родител. Но с охота приемам майчинството и емоциите и новите приключения, свързани с него – и се надявам и занапред да е така.
Нещо по темата, via Василена: Живеем в 2010 година, на никоя жена политик не би следвало да се налага да избира между това да бъде политик и да бъде майка.
КетиZ и Матка заспала
Добре дошли на карнавала Женско царство – Кое ми харесва в това, да съм жена 🙂 Най-напред аз ще ви споделя кое ме радва. В края са линковете към другите участници в карнавала. Ако се получи интересно, ще има продължения.
Никой не може да си избира пола (поне не и без много пари, които да налее за целта). Всички знаем, че да си мъж или жена си има плюсове и минуси – по подразбиране, плюсовете са в нашия пол, минусите – във вашия 😉 Но далеч не всеки е доволен – често народа се жалва – ах, ако не бях жена, какво чудо щях да извърша! ох, колко е неизгодно да си жена! Това много не го разбирам – от моя гледна точка да си жена е почти само положително нещо (изключвам дребното неудобство, че не можеш да пикаеш права, не и ако си харесваш обувките и още едно-две неща). И така, кое ме радва?
Мога да се усмихна и да помоля за помощ околните мъже и те почти със 100% сигурност ще помогнат охотно. Мога да прегръщам представители на моя пол на публично място и никой не се изненадва от това. Мога да си избера партньора (да не се лъжем кой кого избира, нали?) Мога да имам емоционални изблици и да роня крокодилски или истински сълзи пред хора, без те да решат, че съм слабачка, като винаги мога да обвиня ПМС за това. Нося всичко, необходимо за оцеляване за две седмици, събрано в дамската си чанта. Мога да паркирам накриво и на никой няма да му пука. Но мога и да паркирам перфектно, включително френски гараж, и отдавна никой не се впечатлява от това умение у жените. Винаги имам извинение да не опитам от храна, която не искам, като кажа, че съм на диета. Ако пък след това поднесат нещо особено вкусно, мога да завъртя очи театрално и да кажа, е, какво пък толкова…
И още куп такива неща. Но истината е, че всички те, макар приятни, са дреболии.
Това, което ме радва най-много е, че бидейки жена, аз имам перфектното тяло, което може да направи нещо страхотно: да създаде, износи, роди и отхрани човек. Идеалната машина, създаваща нов живот.
Само с помощта на миниатюрна порция чужда ДНК, моето съвършено тяло се пренастройва, започва да работи на повишени обороти и се заема да изгради съвсем сам един чисто нов човешки организъм, който от невидима клетка ще се превърне в цяло бебе.
Няколко месеца по-късно моето съвършено тяло ще помогне на това бебе да се появи на бял свят – перфектната машина продължава да действа и прави всичко нужно за това.
А след като новият човек се отдели от пъпната връв, която го е свързвала с мен, моето съвършено тяло започва да прави съвършената храна за това бебе – и го изхранва изцяло с месеци, съвсем само!
Кажете, не е ли това истинско постижение! Поглеждам бебето и си казвам, аз – аз направих това, моето тяло направи това, то износи, роди и изхранва това човече! И всичко, което е нужно за това, е да съм жена.
Да погледнеш растящия си корем и да си дадеш сметка, че вътре в теб расте истински, жив човек.
Да погледнеш току-що роденото си бебе и да осъзнаеш, че ти си му дала живот.
Да погледнеш доволното си бебе и да знаеш, тялото ти прави всичко необходимо, за да расте то.
Нима може да бъде по-добре от това?!
***
Вашето мнение: кажете кое ви харесва в това, че сте жена? Ако сте мъж – кое според вас трябва да радва жените затова, че са жени?
***
deni4ero която дудне защо й е кеф, че е жена
denia, която е не е нито доволна, нито недоволна от пола си
Креми споделя какво е направила с липсващото Адамово ребро
mikiblue казва за жената в себе си
Василена за свободата да избираш как именно да бъдеш себе си
Поли, която е открила специална връзка със специален човек
Петя Кирилова-Грейди, която пише за еманципацията по границите на сексизма
Eneya, която се дразни от стереотипите, но се радва, че я има
Liska, която освен, че може да надскочи яйчниците си, може да имитира оргазъм
Vera, която се забавлява като мъж за един ден
Виктория, която се чуди дали е добре да родиш момиче
Mama Memi, която може всичко
Мъжкото царство на Велян, който е доволен, че е мъж
Седя си кротко у дома и пия кафе пред телевизора. Детето пита нещо, а аз му шъткам да мълчи – сега ли точно намери! Не мога да скрия, че ми е много интересно да видя какво ще стане в този епизод, най-сетне се очертава някаква развръзка.
Телефонът звъни. Вдигам, за да чуя, че от бижутерския магазин търсят мъжа ми, тъй като не е отговорил на мобилния си телефон. Колко странно… Няма го, казвам, какво да му предам? Жената отсреща много потайно и с половин уста отказва да ми каже подробности, което леко ме изправя на нокти. Разбирам само, че поръчката му е готова и може да заповяда лично да си я прибере.
Сядам и потъвам в мисли. За кого ли е поръчал нещо? Мъж – да поръчва в бижутерски магазин? Ясна е работата… още като ми каза, че ще наемат момиче да чисти офиса, усетих, че има нещо гнило – грам не вярвам на обясненията му как предишната чистачка баба Пенка се подхлъзнала на леда и си счупила крака. Няма нищо случайно, в това съм уверена! Така значи, трябва да разбера с какво си имам работа. Няма да оставя това така, не и аз!
Набирам телефона му, но преди да звънне, затварям. Не, няма да издам подозренията си с такъв директен подход! Сама ще разбера какво става, а после ще му хвърля фактите в лицето и ще гледам как се гърчи.
Обаждам се на майка и с треперещ от яд глас я питам знае ли нещо по въпроса. Всичко става още по-странно: усещам, че мама явно знае нещо, но се опитва да го скрие от мен. Това е възмутително – собствената ми майка да действа зад гърба ми! Опитвам се да изкопча нещо от нея, но тя шикалкави и не казва нищо конкретно, дори всячески се мъчи да отклони вниманието ми от темата. Усещам заговор срещу мен.
Сядам и се опитвам да разбера какво ли е мислил той, как е постъпил. Баба му все ни повтаря колко си приличаме, как сме били лика-прилика, като брат и сестра… Ами ако… хм, не, не вярвам да имаме такава роднинска връзка, а и баба му вероятно щеше да знае повече по тази точка, ако беше така.
Не успявам да измисля нищо конкретно, затова се отправям на малка разузнавателна мисия: ще проследя какво прави следобеда и така може би ще разбера повече.
Притаена зад ъгъла, виждам как води безконечни телефонни разговори, а също как пие кафе с някаква смугла жена. Сигурно ще каже, че е клиентка, но о, знаем ги ние тези истории за клиентки… гледах аз веднъж по телевизията какво стана с една такава клиентка, не, благодаря, не на нас тези. Повече не успявам да видя, защото детето започва да се оплаква от студа и се прибираме у нас.
Крача все по-ядосано и развълнувано и през главата ми минават всякакви мисли и сценарии… ами ако… не, не, не може да бъде. Ами в случай, че… а, това е чудовищна идея. След двадесет минути подобни упражнения толкова съм се навила, че когато вратата се отваря, едва успявам да процедя през стиснати зъби:
„Така значи, а? Гад! И на кого смяташе да оставиш детето и мен? Срамота! Бижута! Тайни клиентки! Как може!”
Хвърлям огорено-възмутен поглед и слагам ръцете на Ф.
Той ме гледа все по-озадачено. После вади малка кутийка, в която виждам точно копие на изгубените ми любими обеци, поръчано за именния ми ден утре. И после отсича любвеобвилно, но категорично, че смята да ми спре сапунените сериали, защото според него не ми влияят добре.
Чудя се, какво ли е имал предвид?
автор Бу, сп. Жената днес, 2009
Автори: Бу+Кристиян Лечев
‘Първият спокоен сън на Адам беше и последен: събуди се… и имаше вече жена…’
Говори се за ‘война’ между половете. Спряга се ‘слаб’ и ‘силен’ пол. Ето какво: война между половете няма и не може да има – тя е обречена още от самото си начало, защото ако жените наистина бяха ‘слаб’ пол, нямаше с такова вбесяващо постоянство да постигат абсолютно всичко, което са си наумили. Чрез най-разнообразни оръжия нежната половина на човечеството успява да постави мъжете в шах и мат по толкова много точки, че остава само да се чудим как изобщо все още съжителстваме на една и съща планета…
„Дебела ли съм?” Да, ако се съмнявате, вероятно сте. А и да не сте, мислите ли, че всъщност въпросът особено ни вълнува? Каквито и да са килограмите ви, бъдете сигурни, че не сме с вас, защото все още влизате в дънките от студентските си години (или пък не).
Колко тъпи смятате, че сме, ако мислите, че като загасите лампата, ще изглеждате по-привлекателни, когато малките ви недостатъци не се виждат? Ние не сме слепи, не ви гледаме само по време на секс и определено сме наясно как изглеждате с или без дрехи.
Защо не можете да говорите направо, без заобиколки? Ние не сме ясновидци. „Купи пържоли” за нас означава само и единствено „купи пържоли”, а не „като ходиш за пържоли, сети се сам да вземеш гарнитура, домати за салата, прясно мляко и шоколад за мен, че съм пред цикъл и ми се яде”.
Кога изчезна сладкото весело момиче, с което излизахме и което ни харесваше каквито сме, и се превърна в мрънкаща, вечно недоволна от нас и навиците ни жена?
„Добре ли изглеждам?” Кой нормален мъж, който си цени спокойствието и мира, ще рискува да каже нещо отрицателно, дори да сте се нагласили като труженичките от тъмните пресечки?!
Нали не очаквате, че дори да гледаме сериали заедно с вас и всъщност да са ни интересни и да искаме да знаем какво ще стане с главните герои в 5432-рия епизод, някога ще признаем факта? Нали не очаквате изобщо да гледаме сериали с вас?!
Защо чорапите трябва да са подредени? Не е ли достатъчно усилието ни да ги сложим в гардероба?
Колата не работи без гориво. Антифриз не е мръсна дума.
Защо ни карате да ядем треволяци, само защото сте на диета? Ние сме месоядни. И сме гладни. Спанакът не е храна, а гарнитура.
Кому е нужно да харчите половината си заплата за сутиен, при условие, че имате около триста и на всичкото отгоре не ги носите?
Шопингът не е терапия. Шопингът е мазохистично бързо ходене, съчетано с големи липси в банковата сметка.
Защо носите цялостно оборудване за преживяване в негостроприемни полеви условия поне за седмица в чантите си? Не е ли достатъчно човек да носи неща от първа необходимост като телефон, пари и ключове, ами вътре се намират още вафли, грим, мокри и сухи кърпи, гребен, бижута, ролетка, детски играчки, хиляди листчета, разпилени дъвки и един дявол знае още какво?
Всеизвестно е, че една жена не е права, докато не заплаче. Защо ни изнудвате така, а не опитате честно да подходите към въпроса, който ви интересува?
Физиологично ни е заложено да зяпаме по други жени. Факт. Нали вечер лягаме до вас, въпреки всичкото зяпане, защо ви тревожи това?
Защо ходите на глутници до дамските тоалетни? Какво толкова правите вътре, което да изисква участието на повече от един човек, влязъл да върши съвсем конкретна нужда?
Може и да различаваме повече от основните три цвята, но кое ви кара да мислите, че „много бледа резеда” ще извика в нас желаната асоциация?
Не сме толкова глупави, че да не знаем кога имитирате оргазъм. Да пищите като котка през март само като ви погледнем може единствено да ни накара да се зачудим дали съседите няма да си помислят, че ви бием, а не да ни възбуди.
Проблемът с времевия континуум: как така „след 5 минути съм готова” и „идвам след десет минути” означава, че ще стоите още минимум половин час пред огледалото и ще дойдете най-рано след час (ако изобщо)?
Защо като ви питаме ‘какво има’, първо казвате ‘нищо’, а после следва половинчасова тирада за мръсните следи от обувки по килима, които неизвестно как довеждат до отдавна назрял скандал за това кой какво върши вкъщи, което всъщност ви е мъчило от самото начало?
Защо давате луди пари за фитнес-уред, който после служи за закачалка за дрехи? Няма ли да е по-просто да си признаете, че мразите спорта и да похарчите средствата за нещо по-практично, десетина каси с бира, да речем?
Каква е идеята сутрин да смените дънки и риза с рокля с жилетка с панталон с пуловер и да свършите отново с дънки с друга риза? Отивате на работа или в най-добрия случай – на среща с приятелки, където (надяваме се) никой няма да ви заглежда чак толкова с какво сте облечени. Спестете време и нерви и на нас и на себе си и правете както са ви учили майките ви едно време: от вечерта си приготвяйте дрехи за другия ден и сутринта без колебание ги обличайте.
Защо постоянно обяснявате, че сте романтични и обичате червени рози, а като ви подарим такъв букет (за да спрете да ни тормозите) ни подозирате в изневяра?
„Нямам какво да облека!” За Бога, жено, погледни си в гардероба! Там стоят достатъчно дрехи, които могат спокойно да облекат от глава до пети едно средно село. Ако толкова ви се иска да си вземете нещо ново, кажете го направо, не действайте подмолно, като издумкате половин заплата за него и после ни храните две седмици с картофи, защото са „толкова полезни”.
„Някой ми е ударил колата на паркинга…” Аха, а ние ядем доматите с колците. И вие, и ние знаем, че не можете да карате и паркирате чак толкова добре. Посрещнете неизбежното смело: признайте си как точно ударихте другата кола, докато се мъчехте да си вдигнете телефона по време на престрояване.
Не, сериозно, като заговорихме за каране – виждали ли сте някога мъж, който да си слага спирала и червило, докато кара? Не? Има причина и тя не се крие в отказът ни да признаем метросексуалната си страна.
Да, може да ни е приятно да ни викате Мечо, Котараче, Сладунчо, Жабчо или каквото там ви е хрумнало и ви се струва много мило. Може ли да не ни наричате така в пристствието на шефа, приятелите ни, далечни познати и всъщност, която и да е жива душа?
Не ни се обаждайте в офиса, за да обсъждате фигурите на новия си чорапогащник, дължината на прическата ви, кройката на купената пола или мечтаният цвят на боята у дома. И без това няма да ви разберем, а после незаслужено ще кажете, че сме дебелокожи.
Дали е възможно да не обсъждате с приятелките си интимни детайли от съвместния ни живот? Представете си как ще се почувствате, ако знаете, че вчера на сбирката ‘по мъжки’ сме казали за досадния ви навик да си бъркате в носа, когато мислите, че не ви виждаме, че краката ви бодат, че носите бельо, което отдавна е за пенсия и фактът, че отдавна не ни интересува какво точно носите под дрехите, стига да се сваля бързо, не ви оправдава… неприятно, нали?
Дистанционното за телевизора, конзолата за игри и автомобилът са висша, недостъпна за повечето хора (разбирайте – жените) техника. Ще е много приятно, ако се опитате да се придържате към по-семпли неща, които ние намираме за твърде елементарни за нашето внимание, например пералнята, готварската печка и прахосмукачката.
Това, че търсите невидимите недостатъци на Адриана Лима не променя факта, че тя е страшна мацка.
Не изкупувайте всичкото брашно от магазина, само защото таксиметровия шофьор ви казал, че предстои криза. Ако можеше да прогнозира кризите, нямаше да работи това.
Не, наши доморасли Имелда Маркос, това, че нямате точно тези обувки в червено, не е оправдание – имате същите (или почти същите) в три други цвята, отделно от червените ниски обувки, червените боти и червените чехли.
Защо в ресторанта винаги изучавате един час менюто и щателно разпитвате сервитьора кое ястие какво съдържа, след като накрая си поръчвате традиционната салата, което не ви пречи да изядете две трети от нашата пържола, само „опитвайки” я?
Защо давате луди пари за избелване на зъби, а после пушите като комин и пиете по десет кафета на ден?
Въпросът с ‘линията’ ви: смятате ли, че ако на вечеря дъвчете само маруля, ще помогне на неопровержимия факт, че през деня сте изяли две банички (с нискокалоричен пълнеж, пази Боже!), сандвич и половина (ама с черен хляб!), две коли ‘лайт’, един еклер и половин парче торта (с кафето!) плюс половин щайга грозде (то нали е плод?!)?
сп. Кенгуру, 2008
автор: Бу
‘Защо Мойсей блуждал четиридесет години из пустинята? Защото не искал да спре и да помоли някой да го упъти.’
Дружа с мъже от юношеските си години до сега. Омъжена съм за представител на пола. Чела съм книжки от типа на ‘Война за капака на тоалетната чиния’, чудесно схващам психологическите и физиологическите разлики между половете. Чувала съм, как сме от различни планети и технически погледнато знам отговорите на долните въпроси… все пак не мога да се въздържа да не ги задам, защото дълбоко в себе си не мога да престана да се удивявам. Това са неща, които вълнуват или откровено дразнят по-добрата половина на човечеството – последното лесно може да се установи практически във всеки женски разговор, откъдето са почерпени и въпросите.
Защо е срамно да признаеш, че не знаеш къде си или как да стигнеш до местоназначението си? Няма нищо привлекателно в това в три часа по-късно все още да правиш панорамна обиколка на непознатия квартал/град, надявайки се да ти просветне какъв е пътя, вместо просто да попиташ някого как да се измъкнеш от там.
Защо се драпате по пакета, когато много добре знаем, че майките ви са ви учили, че така не се прави на публично място? Навсякъде, където се обърне човек, може да види мъж, който го прави – от дискретно подръпване на колана нагоре-надолу до откровено дръгнене със страшна сила, което навежда на мисли за венерически болести или поне срамни въшки. Сигурно има начин това да се направи незабележимо, щом се налага.
„Голям ли ми е?” Ние какво, полуидиоти ли сме? Смятате ли, че ако държим на връзката или вас, бихме казали нещо друго, дори оръжието да е с размер на репичка?
Каква точно магия има в това да пръднеш звучно и гръмко? Вътрешното облекчение е ясно, всички го правим, но защо трябва да има звуково оформление?
„Свърши ли?” За Бога, ако не сте разбрали (срамота само по себе си), поне не го издавайте. Сигурно сте чували и чели, че жените могат да правят секс, без непременно да изпитат оргазъм.
‘-Къде ми е…? – Еди къде си. – Не, няма го.’ Този разговор е довел до тих бяс не една жена. Какво значи ‘няма го на мястото, което каза’, когато ние отлично знаем, че е точно там и просто трябва да се вгледате?
„Хареса ли ти сексът?” Няма елегантен отговор, ако е отрицателен. Може ли да спестим този въпрос следващия път? Ако все още правим секс с вас, явно заниманието ни харесва като цяло.
Защо чувате, но не слушате? Много разговори изглеждат обсъдени и приключени – с ваше участие! – докато известно време по-късно не разберем, че само сте си ги пуснали покрай ушите. Това е обидно и дразнещо. Когато общувате с нас, правете го пълноценно, за да няма после неприятни изненади и за двама ни. Една книга за поведението на половете съветва:
‘За да накараш един мъж да те слуша, уведоми го предварително за какво ще става въпрос и му изготви разписание. Например: Бих искала да говоря с теб относно един проблем, който имам с шефа в службата. Удобно ли ще ти бъде да ме изслушаш довечера в седем, след като вечеряме?’
Това какво е, военна операция? Ако искаме да говорим за нещо с вас, то моментът е сега. Съсредоточете се и участвайте активно, не се преструвайте, за да отбиете номера.
‘Жигльорът е запушен.’ Мислите ли, че ни интересува или че изобщо знаем какво е това? Кажете кратко и ясно: ‘Колата е развалена, трябва да се ремонтира’. Това е достатъчно. Ако сме ви попитали каква е повредата, то това е от любознателност или куртоазия – тогава подходящият отговор е ‘Една част в карбуратора не работи’.
И какво, като знаете накъде е север и се ориентирате по-добре? В крайна сметка и ние стигаме където сме искали, а медал за ориентиране така или иначе никой не дава, освен в скаутските състезания.
Какво значи ‘не ме разсейвай’? Да, можем да мислим, говорим и вършим няколко неща едновременно с лекота. Заживейте с тази мисъл. За нас не е проблем по едно и също време да планираме деня, да мислим какъв цвят трябва да се пребоядисат стените и да правим секс с вас, например. Ако вие не можете, защо се дразните от това, че ние умеем?
Когато ви питаме коя дреха да сложим, не се измъквайте с отговор ‘На теб коя повече ти харесва?’ Ние знаем коя повече ни харесва, питаме вас.
Да сме наясно: няма такова нещо като „Да ти помогна с домакинската работа”. Помагали сте някога на майките си, докато сте били деца. Сега живеете с някого на равни начала. Това вече е участие в домакинството, не помощ. Не обиждайте интелигентността си, като ни питате как точно да свършите нещо – и вие, и ние знаем, че знаете как. Просто свършете проклетото нещо по най-добрият възможен начин (така, както сте виждали да го правим ние), не отбивайте номера с половинчата работа с надежда друг път да не ви караме.
Каква е магията на голямата кола? Повече мъже ли се чувствате, ако карате автомобил с размер на тир? Очевидните недостатъци, че такава кола ще харчи три пъти повече от нормален градски автомобил не са ли достатъчни да ви откажат?
Прибира се мъж вкъщи и заварва: леглата неоправени, чиниите на масата, няма нищо сготвено, навсякъде разхвърляно и мръсно, децата още по пижами и боси, кучето се изакало в кухнята… жена му лежи пред телевизора.
– Жена, какво става тука бе?
– Ами…нали питаш от какво толкова съм уморена всеки ден. Е, днес това не съм го вършила.
Интересно, кога точно мъжете се превръщат в прасета, при положение, че майките им със сигурност са ги възпитавали да не са… в пубертета ли? Кога точно вашето сладко, уханно момченце, което знае точно къде му е всяка играчка, събира дребните боклучета от пода и си прибира чорапките в пантофките вечер, ще се превърне в… знаем в какво.
Какво срамно има в това, сами да отидете да си купите презервативи, лубрикант или нещо друго, свързано със секса? Все пак всички предполагат, че сте големи хора, които правят секс. Обратното, виж, би било притеснително.
Къде пише, че топлата вода в кухнята е програмирана да се пуска само от женски ръце? Похвално е, че готвите, но защо не миете посудата след себе си? Не е добре романтичната вечер на свещи да завършва с нашето висене пред мивката, нали?
Мръсните. Чорапи. Не. Се. Хвърлят. По. Земята. Точка.
Защо, за Бога, отказвате да идете на лекар? Трябва още в училище да се изучава двуседмичен курс за бъдещите мъже: ‘Чичо доктор е твой приятел!’ Дали ще се въргаляте на дивана със скръбно изражение от един прост главобол или ще се свивате на две с отсечена ръка, няма значение – неразбираемо е защо посещението при лекаря се възприема като някаква слабост за женчовци.
Защо се дразните, когато сме на диета? Не е ли достатъчно, че ние самите сме раздразнени от факта и трябва да ви наблюдаваме как омитате първо, две пържоли с гарнитура и десерт, докато си дъвчем марулята?
„Какво трябва да купя от магазина?” Ние какво, да не сме снабдители? Имате глава за мислене, знаете основните хранителни групи и (надяваме се) знаете от какво има нужда у дома. Е, чудесно – купете го, по дяволите!
Защо ако приятел ви викне да му помогнете да нареди паркета, да налепи плочките и да смени дограмата, се отзовавате първи, а пиронът за забиване вкъщи стои и чака със седмици?
Въпросът със самопочистващия се апартамент: след като смятате, че домът ви се самопочиства от само себе си, защо колата ви не го прави, а я карате на автомивка поне веднъж седмично?
– Защо са нужни 100 милиона сперматозоида, за да оплодят 1 яйцеклетка?
– Защото всеки го е срам да спре и да попита за посоката.
сп. Кенгуру 2008
 | marytod за Хей, ти! Защо не говориш на… |
 | Марина за Технологии |
| Марина за Технологии |
 | Albena за Защо никога нищо не успявам да… |
| 23 Photoshop Savages… за Злополуки с Photoshop |
Царството на Бу 