Раждане в три части: It’s happening
ІІІ.
Окачват жетонче с номер на врата на бебето и ме питат няколко пъти помня ли кой номер е. От мен излезе бебе, не акълът ми – 81 номер, ето, помня и до днес. На АПГАР теста се справя добре. Неонатоложката казва, още като влязох в родилна зала и питах, че мога да я сложа на гърда след раждането, но в суматохата някак пропускам да го направя, съвсем забравям и си оставам с гушкането кожа до кожа.
От натискането на корема имам малко сцепване (епизиотомия нямам), два шева само. Уж ми слагат локална упойка, а чувството е все едно ме шият на живо месо, ъгх. Предполагам, че без натискането и тези шевове нямаше да имам, но какво пък. Казвам на лекарката да не ме шие по-тясна от преди, а тя, чула го сигурно за триста седемдесет и четвърти път, само се усмихва.
Очаквах раждането да е много по-страшно и да боли повече. Учудена съм – в крайна сметка се оказа, че въпреки последния половин час на разкритието по-интензивна болка и трите минути на изгонването всъщност болката не е нещо, което да не мога да изтърпя. Не знам каква част от това се дължи на подготовката ми за раждане, позитивната настройка и очакването да е по-лошо. Гледам дъщеря си и разбирам, че съм готова да родя още веднъж веднага, за този резултат. Питам леко изумена Флора: ‘Аз родих лесно, нали?’ ‘Не, съвсем нормално’, ми казва тя. Значи това е нормалното – нищо, което да не можем да понесем без излишна драма.
Малко след това отнасят бебето за наблюдение, а мен паркират в коридора с торба пясък на корема. Сега вече се сещам, че исках да я сложа да засуче и започвам да питам преминаващи акушерки и да си искам бебето. ‘Спокойно, никой няма да ти го вземе!’ Оставам неразбрана, сигурно ме мислят за лудичка някоя, която се притеснява да не й откраднат бебето. Б. идва в коридора заедно с майка ми, да ме видят. И двамата изглеждат ужасно притеснени и разтърсени из основи. Опитвам се да им обясня, че няма страшно, не е боляло чак толкова, спокойно бе хора, аз раждах, не вие, все пак…Отбелязвам с почуда, че брадата му, избръсната в 8:30 сутринта, е станала като двудневна за шест часа.
Най-после ни качват с бебето в стаята ни. Там веднага я вадя от кошчето на колелца и се каня да я кърмя за първи път. Минават някакви жени от персонала (сестри? акушерки? санитарки?), виждат ме и се учудват. Защо така не лежа мирно и кротко още няколко часа, както е редно да правят примерните родилки? Обяснявам, че искам да накърмя бебето. А, американската система, кимат те леко насмешливо. Аз не знаех, че да се кърми бебето е американско изобретение, но решавам да не си отварям устата много-много. Питам ги как да я сложа на гърда, все пак нямам представа как се прави. ‘Пушила ли си?’, ме питат. Отговарям утвърдително. ‘Ами хващаш гърдата като цигара и това е!’ и си тръгват, като ме оставят да се справям сама.
Бебето е кротко и няма нищо против да суче. Добре, че се е родила научена, че това обяснение с цигарата е меко казано странно. Обаждам се по телефона на Б. и скорострелно поръчвам половината меню от китайския ресторант. Малко по-късно ми го носи и аз с превелико удоволствие изяждам почти всичко (няма такъв глад!).
Тази нощ не спя. Прекарвам я в полудрямка с очила на носа, като не спирам да гледам бебето, кротко спящо до мен без да се интересува от моето вълнение, и да се удивявам какво чудо съм направила.
На другия ден ни чакат да кажем името на бебето. Б. идва на свиждане и аз питам: Яна, Ния или Рая ще е? Тези имена са трите фаворита месеци наред, само трябва да се избере едното. Той изведнъж се запъва като магаре на мост и за голямо мое учудване казва – нито едното! Брех. Бебето стои без име този ден и половината от следващия, когато аз, порядъчно уморена след раждането, клякам пред ‘Мая’. Това, разбира се, както той ще разбере по-късно, означава, че от тук насетне аз избирам имената на всички евентуални бъдещи деца, хау.
На другия ден след раждането си взимам душ. Оглеждам се в огледалото и изненадата е голяма: коремът ми е там. Вече не е онзи барабанно-опънат голям корем. Вместо него отпред стои един тъжно спихнат кожен мях, примерно като пети месец на бременността. Не знам защо си мислех, че коремът ми ще се махне заедно с бебето.
Радвам се, че си взех куфар. Вътре си нося всичко: от дрехи през хавлии до списания и книги. Така де, бебето спи, аз какво да правя? По мое искане съм настанена в последната стая по коридора, води се ВИП. Това значи, че съм сама и имам собствена баня и тоалетна. Като слушам от отсрещните стаи, където са настанени по 3-4 родилки с по още толкова бебета, как ревът не стихва и го подемат едно от друго, се радвам на избора си. Той си има и неудобства: няколко пъти забравят да ме нахранят (а аз старателно изяждам както болничната храна, така и донесеното отвън: апетит за чудо и приказ).
Минава някакъв съсухрен доктор на визитация. ‘Как родихте?’ – ‘Нормално’ – ‘А, защо сте тук? Във ВИП стаите лежат само родилите секцио!’ Явно това да си във ВИП стая е свързано със секцио по желание, глезотии и претенции. Малко съм учудена, но за кратко – докторът отмъстително забива ръката си до китката в корема ми, за да провери прибирането на матката. Свитки ми излизат от очите. На следващия ден на визитация минава друг лекар, който едва докосва корема ми, леко и нежно – и това явно е достатъчно да извърши този преглед, без да се просълзявам от болка.
Бебето прекарва повечето време в сън. Храня на три часа, както са ми казали, добавка не искам. Ходя по петите на сестрите, като я взимат за тоалет, за да видя как се прави – оказва се много полезно, след прибирането у дома сама я къпех и оправях, без традиционната помощ на бабите. Веднъж слизам до долу да се видя с майка ми и бързо се връщам. Още по коридора чувам плач, който не мога да сбъркам: взели са я за ваксина и тя плаче отчаяно. Само на един ден, а аз вече разпознавам плача й!
Идва време за изписване. Обличам се с приготвените предварително дрехи – риза и дънките, които носех до 3-4 месец на бременността. Изненада – не мога да ги закопчея. Чувствам се като абсолютна патица, но кой да знае, че коремът не изчезва магически след раждането?! Още по-тъпо се чувствам, като разбирам, че комплектът, който са ми продали за изписването, спокойно ще приюти не само Мая, но и още едно бебе. Продавачките сигурно имат безпогрешен нюх за глупави първескини, защото ме увериха, че това е най-малкият размер за новородено. Ръкавите й могат да се навият около пет пъти, ританките й могат да се подгънат точно наполовина. Няма как, взимам си бебето в свръхголемите дрехи. Долу изчакваме да си тръгне циганският оркестър, който изписва някое ромско бебе с голяма свирня, тихо и кротко се снимаме на стълбите и се качваме на колата към дома.
Царството на Бу 
Благодаря ти, че споделяш толкова интимни моменти, и така човешки, земно.. съдържателно и без излишен драматизъм. Страшно позитивно въздействие имат:)
След последните 3 поста се чувствам като погълната от роман – страхотно разказан – и някак нетърпеливо очаквам следващатата глава:) Ще има ли „Част IV – първите 24 часа/седмица/месец или година“?:)
Това с огромните дрехи за изписване ми е познато 🙂
Помня, че на бисквитките чорапките им седяха като чизми – до над коляното,блузките – като дълго пардесю, а шапките ….няма такава гледка! Най-малкия размер памперси, които тогава де намираха бяха от 3-6 килограма, а те нямаха 3кила – изглеждаха като облечени в гащеризони.
Но пък сега ми е мило като си припомням тези моменти!
Креми, друго не знам, но бодито и ританките за изписването Мая ги носеше до 3-4 месец 😆 А тя се роди в норма, 3,250 кг и 50 см (или 51? срамота, не помня точно).
Стела, благодаря 🙂 Може и да напиша за първите месеци 🙂
Толкова е хубаво…Изчетох и трите части на дъх.
искам пак….)))
Бу, страхотно си предала емоциите около това незабравимо събитие. Изчетох ги на един дъх и трите части и се посмях и се разчувствах на преживяванията ти. Да ти е жива и здрава порасналата Мая.
Бу, на днешния ден 13.07 преди една година се роди моя син Виктор и аз цял ден си спомнях какво преживях с второто си раждане. Супер е когато човек или по точно жената може така смело и смешно да преобрази и преразкаже кошмара си който е преживяла – това е дарба подарена ни от Бога за да не се побъркаме от всичките неволи, които срешаме по пътя си. Разказа ти е невероятен и така трябва да звучат всички преживяни мъки защото все пак щастието, което получаваме от този миг е неописуемо.
Очакваме „Новите подвизи на малката Мая“
Поздрави
Благодаря от името на мъжкото съсловие за този пътеводител из дебрите на тайнственото приключение, което само вие жените може да преживеете 🙂
malkataeliza, вероятно за всеки раждането протича по различен начин 🙂
Аз бях настроена много (наистина много) положително и наистина, всичко мина почти както си го представях (изключвам няколкото минути зор с изгонването). За това и раждането не съм го приела като трудно или кошмарно изживяване. Не успях чак да си представя „как се разтварям като роза“, за да излезе бебето, както ми казаха да визуализирам 😆 но все пак – според мен, раждането ми беше добро.
Предполагам, че много от това е в главата. Едно прочетено нещо си спомних, ако не се лъжа, става дума за един от докторите, който въвежда пренаталните курсове.
Една първескиня раждала – съвсем неподготвена, но си родила без ‘ох’, леко. Той я питал после – Не болеше ли? А тя – Не, защо? Трябваше ли да боли? Ей така 😀
ferry, моля, моля 😀 Предполагам, че ако повече бащи тук избираха да присъстват на раждането, щяха и сами да усетят част от приключението. Не знам защо така много бащи и майки у нас са против присъствието на бащата. Световният опит от десетилетия показва, че мъжете не припадат, не се потрисат от жените си и изобщо, всъщност се радват и оценяват възможността поне косвено да помагат за раждането на общото си дете. Може би и това ще се промени занапред.
(А някои майки, които са раждали с мъжете си, се възмущават, как после половинките им разказват на всички – ‘Ама то много лесно беше раждането!’ 😆 )
Прекрасно е! Благодаря ти! Вярвам, че много скоро и мен ще ме сполети такава радост, но пък няма да мога да изживея цялото естествено удоволствие, защото ще раждам секцио. Затова пък твоят разказ ме кара да бъда абсолютно съпричастна. Бъдете щастливи – ти, Мая, таткото… семейството ти!
Каквото и да прочета в този сайт, всеки път ми се оправя настроението.
А това, че се и вълнувам, сигурно означава, че някакъв биологичен часовник ми цъка ли, цъка. 🙂
Давай нататък и не се ослушвай!
Бу, надявам се, когато дойде и моето време да ставам баща (аз силно се надявам, че някой ден ще стана), ще имам възможността да присъствам на събитието 🙂 Което ми напомня, че изоставам доста спрямо братовчеди и братовчедки 😉
Супер много се радвах на историята ти. Още едно доказателство, че таза и матката на майките са си съвсем еднакви в България, Америка и на северния полюс и щом си заченала дете, значи можеш да си го родиш без особени драми.