„Тръгни на изток!”

Вчера ми се случи нещо, за което мисля, че човек трябва да притежава рядък талант: загубих се в центъра на града.

Трябваше да занеса документи за подпис на колега. Той ме упъти по типично мъжки начин – тръгваш от…, завиваш втората наляво, третата надясно, на светофара направо и бля-бля. Всъщност това може да е нормалният начин, не знам – но при повече от две посоки за завиване аз изпадам в ступор и преставам да разбирам обясненията.

Първо пробвах да стигна с кола от друга посока. Попитах няколко човека, но освен оскъдните сведения че да, има такава улица и тя е ‘някъде тук’ друго не научих. За по-лесно реших да си оставя колата на централно място и да стигна пеша – знам, че местоназначението е някъде наблизо, времето е добро за ходене пеш, а накрая ще се върна да напазарувам от супермаркета. Представих си всичко подредено, лесно и бързо.

Слизам от колата и питам първия срещнат къде се намира улицата под въпрос. Човекът вдига рамене. Продължавам – все някой от квартала ще знае… Срещам възрастен човек (винаги предпочитам да питам баби и дядовци, които по-добре знаят имената и местата) и го питам. Той се обърква видимо, смущава се, обяснява ми, че е получил удар и не може да ми каже точно. ‘Но е някъде в квартала, нали?’ опитвам се да помогна и той радостно се съгласява. Добре, щом е така, ще я намеря.

‘Къде си?’ звъни телефонът.
‘Спрях колата пред Гранд и търся проклетата улица, никой не я знае!’
‘Как пред Гранд, той е толкова далеч! Тръгни на изток!’

Аз съм потресена и дори леко възмутена, че някой може да предположи, че знам накъде е изток. Въпреки че за собствена изненада се справям с живота като цяло и посоките в частност, съм от хората, които като обясняват, трябва да ги гледаш в ръцете, за да видиш какво искам да кажа, а не да ме слушаш (също известно като ‘завий наляво!’, посочено с дясна ръка – надясно. Понеже знам за тази си слабост, предпочитам да ръкомахам и да казвам ‘завий натам!’ или първо да погледна коя ръка съм вдигнала, преди да кажа посоката).

Намирам улицата и бодро поемам по нея. И ходя. И ходя. И няма край…много дълга улица излезе.

‘Къде си, повлекано?’
‘Ходя по улицата!’
‘Трябва да стигнеш там, където излиза на Мария Луиза!’

Най-после стигам до края на улицата, а от човека – ни следа. Питам един дядо булеварда насреща Мария Луиза ли е, а той ме изглежда като любопитен музеен експонат и ми казва нежно, ‘Не, това е Христо Ботев! Мария Луиза е натам.’ Ох.

‘Излязох на Христо Ботев’, квича по телефона.
‘Как така на Христо Ботев?! Трябва да стигнеш до Мария Луиза! Иди до църквата Св. Петка, там ще те чакам!’

Разбирам, че много добре съм уцелила улицата, но посоката не е била тази. Започвам да набирам наобратно. Питам възрастни жени за най-прекия път до Св. Петка, за да спестя малко време. Посочват ми и поемам. След 10 минути срещам позната и я питам правилно ли вървя. Тя е учудена – не, казва, в съвсем друга посока трябва да ходиш! Тръгвам наобратно, минавам покрай възрастните жени от преди малко, намирам някаква съвсем друга църква. Вече ходя над 45 минути бърз ход и все така не виждам никаква светлина в тунела, за правилната църква пък да не говорим. Уморена и запъхтяна най-сетне признавам, че няма излазване и спирам такси. Таксиджията е искрено развеселен от напразните ми титанични усилия и ме откарва до правилното място.

Свършваме работа и тръгвам към колата. Кой ще познае? Беше паркирана на по-малко от две минути пеша по права линия от мястото, където трябваше да стигна…

П.с. за моя, хм, чест държа да отбележа, че дори да бях знаяла накъде е изток и да бях тръгнала, нямаше да стигна – правилното място се пада на север.

П.п.с. за по-голяма забава на пловдивчани с моята дезориентация, прилагам карта: в горния край са местоназначението ми, после мястото, където бях паркирала, а долната стрелка е докъде успях да стигна… (не съм показала всички съседни улици, които пребродих в търсене)