Чайчетата на покрива растат. Вече са достигнали почти пълния си ръст, а размахът на крилете им е горе-долу колкото на възрастните, но още не се осмеляват да отлепят крака от керемидите. Пухът им се смени с пера, но сиви; клюновете им също са още сиви, а не жълти. Интересно, кога ще станат бели (и кога ще се научат да летят, че да ми се махнат от главата?)
Все още писукат и не са усвоили граченето на големите. Предполагам, че не само на моя покрив живеят чайки – по цели дни и нощи се разнасят присмехулните крясъци на чайките от квартала, голям смях, голямо нещо.
Чайчетата вече не са страхливи – възрастните пазачи все така крещят ‘Враг! Враг!’, когато надникна от капандурата, но по-лежерно и някак без страст, а малките не се впечатляват никак. Напротив – прихващат дразнещите навици на родителите си да тропат с клюнове и крака по стъклата и вдигат ужасен шум.
Последната снимка е постоянната вече гледка нагоре през капандурата – нахални възрастни чайки, който шляпат с големите жълти крака и грачат присмехулно на опитите ми да ги прогоня.
Царството на Бу 
Голям купон е при теб с тези чайки :)))))))
Почти ти завиждам за тавана 🙂
Чайчетата се учат да летят.
Тази сутрин от мъглата долитаха отчаяни, пронизителни писъци, а от всички околни покриви – страхотна какафония от гракания на възрастните. Излязох на терасата да погледна какво има.
Вече не толкова малко чайче, все още в сива дреха, се носеше из въздуха и пищеше ужасено (или пък победоносно, не знам), а големите чайки от близо и далеч му даваха кураж с още по-силни крясъци.
И при нас е така,толкова силно чукат с клюновете си по капандурата,че не може да се мигне по цяла нощ,напаст голяма са..
.