Българинът и чувството за вина

Излизам от магазина, обръщам се да хвана дъщеря си за ръка и да затворя вратата и почти се сблъсквам с дебел, едър мъж на средна възраст, който е минал между двете ни и пуска вратата в лицето на детето ми. Тя се дръпва инстинктивно, вратата леко забавя и по едно чудо не й отнася главата.
Възмутено казвам:
‘Господине, моля ви се, внимавайте какво правите, щяхте да ударите детето ми!’
Приятелят му, който го чака на улицата, снизходително се обажда в защита:
‘Нищо му няма на детето, живо и здраво е!’
Хайде бе – другарят ти катил трябваше да я размаже, за да ми каже после ‘Опа!’ ли? Тогава ли само броим дадена постъпка за погрешна?
Казвам нещо от този сорт и едрият почва да набира:
‘Тя майката на детето е виновна, че не го гледа!’
Брех…ами сега? Аз хубаво си гледам детето, и тебе ли да гледам какво правиш, че да го опазя невредимо?
Иди падни и си размажи физиономията, пък аз ще дойда да ти побъда малко виновна, искаш ли?

Българинът е трайно опериран от чувство за вина. Никога той не може да е виновен за нещо. Обезателно някой друг носи вината и отговорността за каквото и да му се е случило или да е направил.

Настъпва те в автобуса? Виновен си ти, дето му се буташ в краката, много ясно, че ще те настъпи, той да няма очи и на гърба? Има да чакаш извинение. Ако изглеждаш все едно го очакваш въпреки всичко, най-много да получиш едно пренебрежително ‘Опа!’ в отговор. Това не е ‘Опа!’, да ти кажа. Това е моят крак (ще пропусна смачкания фасон на новите обувки), който в момента значително ме боли, все едно не ми стигаше задушливата миризма на двуседмична пот, която се носи от дрехите ти.

Ударил ти е колата? Ами ти къде блееш, че не го виждаш, че те задминава отдясно със сто в тясната улица? Лазиш с мижави петдесет километра, много ясно, че ще те задмине! Ще положи всички усилия да те изкара виновен, ще те псува на майка до девето коляно и нито за миг няма да допусне, че има дори най-миниатюрната вероятност той да не е направил нещо както не трябва. После ще напсува и катаджията, докато последният му съставя акт и ще се опита да го заплаши първо с шефовете му, които познава, а като не стане, със саморазправа.

Детето му бие твоето? То е лидер, то има нужда от самоизява, то е със силен характер и го изразява, като се опитва да извади очите на останалите с клон, докато той го гледа с блага усмивка ‘на тати юнака, гледай, гледай само как съм го научил, няма да им се дава!’, ако ще да налага случайно оказало се в обсега му дете с две глави по-ниско от него. Той няма вина за това, че твоето дете е нещастен загубеняк, който не умее да отстоява правата си, а неговото будно и хитро гардже може и го прави. Опитай се да му направиш забележка – ще зине насреща и ще ти обясни как му е писнало нещастни простаци да му обиждат детето и да се опитват да го изкарат какво ли не, ами не си гледат децата, които няма-няма и току му попречат да прибере със себе си всички чужди играчки в парка.

Излежавал се е от ляв на десен бут, не си е свършил работата навреме и така проваля целия екип? Какви са тия клиенти, мама им стара, че не разбират творческите му настроения? Една работа, за да стане добре, иска много – ама много! – време. “Краен срок” е просто фраза. Не стига, че парите не стигат, ами и претенции!

Винаги някой друг трябва да понесе вината. Детето му не е болно, защото е грипен сезон и всички у тях са с течащи носове – проклетите изисквания на ХЕИ да влиза чист въздух в помещението на детската градина са причината. Работата не е свършена, защото някакви досадни малоумници постоянно се мотат и настояват да разберат какво става и не оставят човек да изпуши една цигара на спокойствие. Всички в офиса му правят забележки за качеството на работата – която наистина не струва – но това е, защото те са нещастници, които тайно много му завиждат са скрития талант, погребан дълбоко в него и просто се мъчат да го накарат да се почувства зле, но той няма да им се даде!

Време е да пораснеш. Само майка ти ще те обича безусловно и ще приема, че каквото и да направиш, е винаги добро. В реалния свят няма такива екстри. Ти и само ти носиш отговорност за постъпките и думите си. Това, какво някой друг е казал или направил, няма никакво значение – той отговаря за себе си, ти – за тебе си. Каквото направиш или кажеш, е твое дело, не са виновни нещата, които другите са ти казали или направили.

Българинът винаги се опитва да вмени вината на някой друг. Той по дефиниция е чист и бял като сълза. Каквито и неприятности да му се случат, каквито и провали да има, винаги ще намери кой да обвини.

И формулата работи безотказно. Той се чувства добре. Той знае със сигурност, че не носи никаква вина – очевидно е за всеки кой е истинският виновник, който на това отгоре може да има неблагоразумието да се чувства добре, ако собствените му дела са потръгнали – ясно е, че го прави само за да накара нашият герой да се почувства виновен, че той самият не е успял. Ако някой се похвали с успеха си, той ще изпсува как потискат личността му и се опитват да натякват провала му. Ако някой просто спомене, че е доволен (защото не смее да се хвали, да не би да се изтълкува като натякване), той отново ще бъде кисел и ще набива канчета, че другият се прави на голяма работа – я колко хора успяват и си траят, така и трябва; и колко хора не постигат желаното, това да не би да ги прави второ качество? Не, честно казано, изобщо не ги прави второ качество. Но е доста тъпо да се опитваш да накараш някого да се чувства виновен за това, че и ти не си успял.

“Друзя, давайте жить вместе” очевидно е утопия, която ще си остане в добрите стари детски филми, но дали не е възможно всеки да си гледа в паничката и респективно сам да носи отговорността за това, какво се случва в нея?

Това е е народопсихология. Единственият проблем на народопсихологията е, че никога не се отнася за нас.

 

Ще гласуваш ли? http://svejo.net/home/link_summary/19315 

.

Advertisements

17 responses to “Българинът и чувството за вина

  1. От липсата на вина пряко следва съзнанието, че ти не носиш отговорност.
    Според мен не само родителите имат отговорност за децата си, а всички възрастни носят такава спрямо всички деца.
    Нека дам пример от нашето ежедневие. Когато се преместихме да живеем в настоящето ни жилище (в 8 етажен блок), забелязах, че много хора пушат в асансьора. Когато се качиш след тях в това тясно и непроветриво пространство, не можеш да си поемеш въздух. По това време бях в напреднала бременност. Написах бележка и я залепих в кабината. Гласеше: „Моля не пушете в асансьора, в него се возят бременни, малки деца и бебета“. Бележката имаше много кратък живот – буквално няколко часа, а пушилнята процъфтяваше. Принудих се да напиша с маркер на стената: „Благодаря, че не пушите в асансьора“. Резултатът: след два дни някой старателно беше изтрил „не“-то от надписа – сигурно му е било по-лесно, отколкото да хвърли цигарата преди да се качи или въобще да не я пали. А може би си е казал: „Откъде накъде някаква ще дойде тук и ще ми казва какво да правя. Аз живея от толкова години в този блок, ще идва тя и ще ме моли разни неща. А на всичкото отгоре винаги ме поздравява. И упорита е, аз не й отговарям, а тя – пак поздравява.“ Просто съм сигурна, че всички във входа знаят откъде идват надписите срещу цигарите. Накрая сложих супер оранжев стикер със здраскана цигара. Никакъв ефект. Смешното е друго. Крият си цигарите в ръката, когато се засечем на асансьорната площадка или въобще не се крият, нищо, че тяхното собствено бебе се вози в същия задимен асансьор.
    Е, питам аз, щом съм отговорна майка и не искам бебето ми да диша цигарен дим, не трябва да ползвам асансьора ли?А може би нося отговорност, че съм взела под наем апартамент в този блок и то на висок етаж? Или всички живеещи в блока, като отговорни възрастни и граждани не трябва да пушат в него, за да не вредят на всички деца? Кой в случая носи отговорността за това, че моето дете от 10-ия си ден, откакто излиза на разходка е пасивен пушач? Кой колко отговорен трябва да бъде всъщност? Само за собственото си дете или за всички деца?

  2. Ти си виновна за всичко!

  3. Дзвер, това ми е добре известно 😀
    Нося цялата вина, безусловно. За каквото се сетиш. Ако ти трябва, ето ме, насреща съм, ще бъда виновна.
    Вчера обаче се опитаха да ме накарат да се почувствам виновна за толкова много и различни неща, че наистина ми писна.

  4. Поли, права си, разбира се… Но не знам какво да кажа.
    Това е факт – просто никой не смята, че е кой знае какво. Не му пука за неговите деца (бе к’во може да им стане от малко дим, ай стига глупости!), какво остава за твоите.

  5. Ооооох, Бу, точно днес ли можа да го пуснеш това?
    Часът е 11,35, а вече мога да разкажа 5 (буквално!) случки за това, как някой не беше виновен пред мен.
    Да разказвам ли?

  6. Разказвай 🙂

  7. Много добре си я описала тази „хубава“ черта от народопсихологията на българите…
    Само за едно не ми стига ума – как може да се промени това? Как се променя един цял народ? За колко време? Какво е необходимо да му се случи и в каква посока?

  8. Случка първа: Преди няколко дни отидох в адвокатската стая на СГС, за да прегледам едно дело. Казват ми, че всички дела за тази дата са в прокуратурата. Дават ми телефон, за да се обаждам ида проверявам върнати ли са. Днес сутринта се обаждам, казват ми, че делата са върнати, вдигам се, отивам в съда и там служителката ми задава въпрос: „Вие ли се обадихте по телефона? Ох, грешка е станала. Не са върнати делата. Колежката се е объркала.“ Няма извинявай, няма такива лиготии…… Аз съм утрепала половин час, за да отида до там, но проблемът си е мой. Така де. Нищо, че днес ми е много натоварен ден и трябва да се прибера по-рано в къщи.

    Втора случка: Така и така съм отишла до съда (не че не мога да пратя сътрудника ми, който поначало се занимава с тези неща, но да не го разкарвам момчето…..), решавам да си взема едни преписи, за които съм подала молба. Отивам в деловодството. Чакам 10 минути да се появи деловодителката на състава. Така и не я дочаквам. Тръгвам си. Нищо, че междувременно поне 3 други деловодителки, които без проблем могат да ми дадат преписите, седят и чакат времето да мине-не попипват нищо. Никоя не понечва да ме „обслужи“. Всъщност, едната е изпаднала в палава веселост и се шегувка нещо с едно вещо лице. Решавам да не вдигам скандали, защото рано или късно ще попадна нанякоя от другите, а деловодителките имат особено дълга памет за каращи се с тях адвокатКи.

    Трета случка: Тя предхожда във времето първите две. Качвам се в маршрутка. Общо взето-не особено пълна. Качват се младеж и девойка с огромни раници на гърбовете. Девойката се врътка и при всяко врътване ме удря с раницата си и ме залепва до прозореца. Любезно (ама наистина любезно!) и посочих една „дупка“, и я помолих да застане така, че раницата й да се окаже в „дупката“. Майкоооооуууууу! Като отвори уста това ми ти момиче! Писнало й било от такива като мен. Казах й, че като носи такова нещо на гърба си, просто трябва да го има предвид. Тя не свършва там, където свършва гърбът й, а има продължение. До слизането ми от маршрутката не спря да обсъжда на висок глас с младежа какъв народ се е навъдил. Реших, че повече няма да се занимавам с нея. Напоследък скандалите на обществено място не ми действат разтоварващо.

    Четвърта случка: Междувременно. С маршрутката минавам покрай Агенцията по вписванията. Моят нов кошмар. И не само мой. От началото на тази година кооперациите и търговците по Търговския закон се регистрират по нов ред. Само който не е виждал за какъв ад става дума, не може да си представи какво е. Сутрин от 6,30 на улицата чакат десетки хора (отварят в 8,30), защото ако си помислят да отидат по-късно нямат никакви шансове да успеят да минат. Погледнах през прозореца на маршрутката. Вътре беше препълнено с хора, а навън чакаха още поне 10. Оптимисти! Чакат без никаква надежда за успех, но чакат. Защо?-и те не знаят. Всъщност, може би им е за първи път и още не са наясно с новосъздалата се ситуация. Нищо, като отвисят цял ден и не успеят да минат, ще им узреят главите и утре ще станат в 5, за да са там в 6. Това е безкрайно дълга тема. Няма да изпадам в подробности. Но, разбира се, няма виновен за хаоса, който е създаден. Неееееее!

    Пета случка: Всеки месец плащам членски внос в размер на 31,50лв. за удоволствието да упражнявам професията си. Освен осигуровките, разбира се. От моите пари и парите на хилядите адвокати в колегията, няколко служителки получават заплатите си. Колко са заплатите-идея нямам, а и не ме интересува. В чуждото канче не гледам. Отидох днес, за да ми дадат разбивка на осигуровките-за ДОО, за ДЗПО и за ЗО-трябва да ги попълвам в служебните бележки, когато ми изплащат хонорар. Та, днес е хубав ден-ще ми плащат. Обаче за целта трябва да знам колко осигуровки трябва да приспадна, за да ми определят авансовия данък. Изчаквам си реда на опашката (мразя го това-„Аз само искам да питам!“). Влизам. Казвам, че ме интересува разбивка на вноските-за ДОО, за ДЗПО, за ЗО-по основание. Тя ми дава общия размер. Пак обяснявам, че ми трябват точно-за кое-колко. Тя ми връчва калкулатора да си ги смятам. Абе аз калкулатор си имам! Ако съм искала да ровя по законите и да си изчислявам, нямаше да отида при нея. С огромна досада и гневни искри в погледа ми изрицитира трите числа (със същата скорост, с която в една реклама казват „Съдържа ибупрофен. Преди употреба, прочетете листовката!“)-знае ги наизуст, ама не ще да ги каже! Не си и помислих да я карам да ги повтори. Колкото записах-толкова. И защо? Та това е човек, на който, дето се вика, му плащам заплатата. Да кажем, че тук проявих овчедушие. Но след една разправия в маршрутката нямах никакво желание да се карам, за да си получа информацията, на която имам право.

    После си организирах лек шопинг. Е, не купих нищо за себе си, но пък утре съм канена на рожден ден на моя близка приятелка, където ще видя друга-още по-близка, децата им, съученици, които не съм виждала откакто съм завършила гимназията. Купих подаръци за рожденничката и за три деца и си казах-Майната му! Животът има и хубава страна. Пък и днес ще ми плащат. 🙂

  9. Малко дългичко стана. Ама ти нали каза да разказвам…..

  10. Мдам. Има и приятни изключения, но като цяло си права!

    Въобще маниерите на българина при упражнението влез/излез са много зле.

    Не се застава между малко дете и родител! Баси, кво влечуго трябва да си, за да го направиш това?

    Разните му летливи врати се задържат, та да не ударят следващия в лицето. Ама българинът е над тия неща.

    Още. Ако пуснете излизащия да излезе, ще има повече място за вас, влизащия. Ама не, това са глезотии, особено в градския транспорт…

  11. Не ми се описват случки. Резултатът ще е многотомна енциклопедия. Но си ужасно права, това е истината. Виновен си ти, никой не ти е виновен. Дори да правиш всичко както трябва, си виновен, че не си го направил както по-трябва. Все има нещо по. Вината е изцяло в теб, независимо какво ти се е случило, независимо дали си жертва. Това е истината.

  12. Защо ли не се учудвам на това, което чета? Не, определено не става въпрос за чувство за вина. Въпросното леке се е държал по този начин по-скоро от чист непукизъм, произтичащ от липса на елементарно възпитание.

    За съжаление грижата за другите е с диагноза „умиращо явление“.

    А това, което е споделено, ме подсеща за едно много подобно изпълнение на незагриженост към две малки деца на цяла тълпа от овце.

    Ще да пътувам с маршрутка. На стоянката се е събрал доста народ (към 20-тина човека), защото въпросното превозно средство се бави. Сред чакащите е семейство с две малки деца (голямото да е на не повече от 4 годинки, а другото да е на около 2). Веднъж ги гледах как пътуват прави и едното от децата се оплакваше, че го е страх. И как да не го е- в пиков час маршрутката е повече от претъпкана и тези деца ги смазват.

    Маршрутката идва и спира точно пред мен. Поглеждам назад. Тълпата вече е успяла да избута семейството с децата съвсем накрая на опашката. Това ще рече двете деца пак да няма къде да седнат. Стана ми съвестно.

    Запречих пътя към вратата, като при това се развиках на пъновете, които бяха изблъскали семейните, да се разместят така, че родителите с децата да влязат първи в буса.

    Почти отнесох от вратата една овца, която отказа да се съобрази с желанието ми и която ме изгледа учудено защо я дърпам назад. Много беше важно за нея да отнеме предимство на две малки деца.

    Аз не разбирам и сигурно никога нямаше да разбера, защо трябваше да вдигам скандал, за да се случи да бъдат пуснати тези хора с предимство и сигурно никога няма да разбера. Не би ли трябвало това да им се полага по принцип? 😦

  13. Трябва, legion. Не е изконно право, а е въпрос на здрав разум и маниери. За възрастен човек е къде-къде по-лесно да се задържи прав, отколкото за малко дете.

    Това бременни, това малки деца…кой заварил, той преварил.

    Но в това отношение има някакво остатъчно чувство за срам. Ако никой не се сети да отстъпи място, често се намира човек като теб, който да подсети другите. Ако не се намери, когато попитам (признавам, с любезен тон, който въпреки това не предполага отказ) да ми отстъпят място, винаги са го правели.

  14. Относно коментар 1, ситуацията при нас бе същата – 8-ет. блок, пушене в асансьора, късане на бележките. Със съпругата ми започнахме твърдо да правим забележка на пушещите при всяка среща, или ако не ги срещахме лице в лице (слизат на друг етаж), на висок глас да коментираме гадостта на запушената кабина и личните качества на този, който е окадил.Постепенно пушенето намаля, особено като станах касиер на входа и се запознах с всички (55 човека) – някак си неудобно им беше сякаш. Сега единствено разни приходящи типове си позволяват да димят в асансьора.

  15. Болна тема. Двупосочно болна.

    И като клиент и като чиновник./ Държавен, отскоро, благодаря/
    Писна ми ,наистина , на българина да му е виновен някой… обикновено е държавата, като еманация на проблемите . Абсолютно за всяко нещо, дори и нещата , които зависят само от него.
    Изобщо не оспорвам факта , че МНОГО от нещата могат да са опростени в Държавата, олекотени и разбираеми.
    Кой как и защо не го прави и въпрос на друга тема. мнооого обширна и имам мнение.
    Колкото да държавата… Е!!! Писна ми държавата да се приема като една „Нечия“ леля, дето твори безумия с шизофренията си. Държавата е Аз, бу , Сийка , Рашко и Недялка, Антонина и Андриан и всички ние.
    опитвам се да обясня на много хора, недоволни от законите какво да направят… и как е начина да се промени нещо, законносрещам само реплики “ аз ли?“ “ Не ми се занимава“

  16. за вината.. Закъсняли за деклариране коли… трябва да ги глобявам. За тях виновни са КАТ / не са казалисрока , а имаме табели навсякъде/, Нотариусите, че не са им подали декларациите… щото така е трябвало. Или системата , че не е направила добра връзка м/у институциите / за последното съм Съгласна , че е логично и изпълнимо, нооо!!!!!!!!!!!!!!/ за връзката между институциите, освен пълна тема с отрицателни отзиви, мога да предложа и някои решения… с добра фирма за програмно осигуряване. / пожелание, разбира се/ НО Никой няма да попита мен…, която се боря всекидневно с това, нито ще наеме качествена фирма. Както казах Държавата е съставена от Хора,,,/ вж. по- горе/, а някои са лайна. или не им стиска. не разбирам.
    За виновността, и за усета ни , за възпитанието да изпитваме вина са виновни родителите ни- научили са ни да си носим отговорността. Жалко , че няма равновесие… вече. Тези, които се усмихваме на хората и извиняваме за нещата , ставаме Кът, ама много. Настъпи агресията, неадекватността, свърхсамочувствието и /или ниската култура.
    Дълга е темата, всъщност- :-)))
    .

  17. Pingback: Стратегия за живота « Размишльотини

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s